Червеният шлифер много ѝ отиваше. Тя го наричаше керамичен – това едва ли е цвят, но сигурно е бил такъв, когато го е купила. Беше доста поизбелял, обаче ѝ стоеше като на манекенка. Илиана не беше висока, но тази дреха я правеше стройна и някак гъвкава, подвижна и грациозна.

     Видя, че разговаря с двама пред входа на общежитието. Не ги познаваше тия типове, не бяха от тяхната компания, трябва да се е запознала с тях през последните два месеца, след като се разделиха. Чу я да се смее и това го подразни.

     – Ще паднеш от прозореца, бе Радо! – каза весело съквартирантът му. Той все беше весел – с повод и без повод, сякаш се радваше само задето е жив. – Да не си видял призрак?

     – Не, не е призрак. Илиана е. Долу на входа.

     – Значи същото. И какво толкова чудно има, тя живее в това общежитие, нормално е да използва входа.

     – Тя не използва входа, глупак такъв! – озъби се Радослав. – И не е нормално да се кикоти с непознати.

     Отдръпна се от прозореца, ядосан и намръщен, почеса се без причина по челото и седна на леглото си. Промърмори:

     – Винаги се държи фамилиарно, даже предизвикателно със съвсем непознати хора. Сто пъти съм ѝ казвал да не прави така, опасно е, забележки съм ѝ правил и – нищо. Така предизвиква съдбата.

     Съквартирантът пак се захили звучно:

     – Съдбата предизвиквала... Май само тебе предизвиква. Старата любов ръжда не хваща, това си е. Още я обичаш, нали?

     – Абе ти нали щеше да излизаш тая вечер? Обичал съм я бил. Още! Просто все ми се набива в очите с тоя кармичен шлифер.

     – Кармичен ли?

     Радослав пак се почеса по челото.

     – Не, керамичен май беше. Или нещо друго, но пак с „к”. Абе с цвят на цигли, не схващаш ли?

     Хубаво нещо е смехът, но на Радослав не му беше до това и му ставаше все по-зле, докато гледаше лицето на своя съкафезник. Не искаше да си говори с тоя невинен, глупав и безобиден веселяк, имаше нужда от усамотение. Стана и затвори вратата след себе си.

     Мина покрай стаята за четене. Тя беше една за цялото общежитие, нещо като читалня, но без книги в нея. Тук се запознаха преди една година и нещо. В стаята им имаше купон и бе прекалено задимено дори за него, пушача. На трите легла се бяха настанили поне десет човека. Веселбата се засилваше в кресчендо, шумът и музиката караха стените да треперят, а димът се лепеше върху тапетите като ваденка; в банята двама танцуваха и после видя, че някой се опита да влезе, но се бяха заключили вътре. Усети, че алкохолът свършва, но пък страстите се увеличават и в един миг реши, че му е тъпо. Мястото му не беше там, а и момичето, което си хареса, беше това в банята. Тази вечер не му се отвори парашутът. Всички прекалиха с пиенето и това бе хубаво и окуражаващо, но не и за него. Излезе и бавно тръгна по коридора. Знаеше за тази стая, стаята за четене, но никога не я беше посещавал. Там не беше за него, дори не знаеше защо изобщо се записа в този институт, мисълта да чете и да се образова му се струваше странна и необичайна. Както и да е, не го отчиташе като грешка, защото не го отчиташе изобщо. Под вратата се виждаше светлината на луминесцентната лампа. Влезе. Имаше три маси с пет-шест стола от ония, вечните, с алуминиеви облегалки – грозни и неудобни, но леки и практични като партенка. Тя седеше върху едно от тези съоръжения в ъгъла на читалнята с гръб към вратата.

     – Добър вечер! – рече и седна до нея. – Какво четеш?

     Тя побутна към него книгата, не каза нищо, само се загледа в тъмното през мръсния прозорец. В ъглите му маджунът беше стар, напукан и изгнил и вятърът подухваше през него. Нямаше пердета.

     В книгата нямаше картинки, той я разгледа внимателно. Някакви уравнения и теглилки видя, стори му се ужасно скучна.

     – Не ти ли е скучно толкова късно да стоиш тук съвсем сама и да четеш... това?

     – Аз уча. За изпитите. – Повдигна главата си към него и той се стресна от сиянието, което излъчваше. Беше бледа, спокойна и много красива.

     Но това беше преди година. Сега мина покрай читалнята и започна да слиза надолу по стълбите. Не искаше да ползва асансьора. Знаеше, че ще се наложи да се видят на входа на общежитието, но това нямаше значение, няма да се крият един от друг, я. Срещите са неизбежни. Всеки ден се срещат и не се срещат толкова хора; първите не го ценят, вторите не го оценяват. Това няма как да се избегне. Пък и бива ли? Те вече са разделени, това, че се виждат е неизбежно толкова, колкото...

     Колкото естествено неизбежна беше първата им целувка. Беше вече влюбен в нея, това му се случи така внезапно и силно, като шамар от нищото, никога не би и посмял да я целуне, защото го беше страх да не я нарани или счупи, толкова крехка и съвършена му се струваше. Стоеше като керамика до нея, гледаше я и я обичаше до пълно мълчание, ако това е висшата степен и на любовта като на всяко друго съвършенство. Хем го беше яд, че се е докарал до безпомощност, хем съзнаваше, че няма да може да се пребори с това. А и трябваше ли?

     Тя го целуна, когато излезе от тренировката потен, изцапан и с малко кръв под лявата вежда. Беше получил лека аркада от удар или от стърженето на шаячното кимоно. Шаяк, да, груба дреха, но той я харесваше, здрава и практична, особено ако човек обича да се бие или да тренира джудо. Тогава разбра, че има и по-други похвати, по-различни и уникални от тези, които изучаваше на тренировките; макар и не така технични, те бяха значително по-ефективни и убедителни; сломяват волята директно, без съпротива. Целувката подкоси краката му и той тактично и бързо седна на пейката уж да си почине. Тя се доближи отново до него, целуна го на същото място. Това беше най-нежната секунда в живота му.

     И затова е неизбежно да свърши. Щом нещо е най, значи е крайно, обозримо и временно.

     Странно, нямаше я на входа. Реши, че тия двамата орангутани, които се закачаха с нея преди малко, са я завели някъде. Мръкваше. По това време беше рано за дискотека. Няма значение, да вървят където искат, за предпочитане по дяволите. Тя вече не означава нищо за него.

     – Радославе! – извика зад гърба му възрастният портиер. – Не знам вече как да ти го кажа. Ще ме уволнят заради тебе, бе момче!

     Нямаше вече право да живее тук, беше изгубил студентските си права. Нито ходеше на лекции, нито си заверяваше семестрите.

     – Добре, де, утре си тръгвам.

     – Наистина ли?

     – Кога съм те лъгал?

     – Ти винаги лъжеш.

     – Този път няма. Утре в осем сутринта съм на тренировка и като се върна, ще си оправя багажа. Един сак ще ми стигне. А ти измисли нещо да почерпиш на изпроводяк!

     Докато се отдалечаваше от блока, помисли, че всъщност това не е толкова лоша идея. Вече нищо не го задържаше там.

     В бара беше задимено и когато влезе, установи още от входа, че шумът е същият като на оня купон преди година. Не беше музика, просто шум и трясъци. Двама познати му махнаха и той седна в тяхното сепаре. Не му се говореше.

     – Обичайното ли? – попита сервитьорката: дребна, малка и с много грим.

     Кимна. Тя му се усмихна. Когато донесе коняка, повтори усмивката в по-широк вариант и изкрещя силно в ухото му, за да я чуе:

     – След час смяната ми свършва. Не прекалявай тази вечер. Пази се за мен.

     Държеше я за ръка, сякаш бяха гаджета. Всъщност се виждаха от няколко седмици. Вятърът си играеше с есенните листа. Беше хладно. Тя говореше нещо. Вървяха към общежитието. Портиерът дори стана да ги посрещне. Беше в добро настроение, очертаваше се възможност да не го уволнят, ако Радослав най-после напусне.

     Отключи вратата; съквартирантът му го нямаше.

     – Значи тази нощ ще спя тук – успокои се малката, съблече се и влезе в банята.

     Радослав запали цигара и отвори прозореца. В стаята нахлу прохладата на късната есен, замириса на студ. Загледа се навън.

     Червеният шлифер беше дълъг и почти достигаше влажните плочки на пътечката, по която се движеше Илиана; беше хванала под ръка и двамата си кавалери. „Пак е с тия примати!”, каза си, когато я видя. Наближаваха общежитието, уличната лампа освети лицето ѝ – същото бяло, прозрачно и нежно лице като на икона. Заболя го, жегна го нещо по-долу, но се овладя, дръпна силно от цигарата, която беше забравил в края на устата си. Е, всичко най-сетне ще свърши. Утре си тръгва. След тренировката в осем; няма да го отлага повече. Портиерът ще почерпи. Ще сложи в сака двете блузи, панталона, маратонките и старите джапанки, още има живот в тях. Ще дръпне ципа и – сбогом! Стига вече съм се правил на студент, каза си. И стига съм се преструвал пред себе си, че не я обичам. Баба ми казваше: „Далече от очите, далече от сърцето!”. Повече няма да я виждам.

     Някой почука на вратата. Кой ли ще му отваря на тоя заплес от утре, все си забравя някъде ключовете, как ще я кара без мен? Усмихна се и отключи.

     Пред него стоеше Илиана. Цикламен беше цветът на шлифера, чак сега се сети, не керамичен. Само съдовете се керамични, при това древните. Стори му се по-висока и отслабнала, особено в лицето, беше сериозна и някак решителна.

     – Може ли да вляза? – попита.

     Радослав отговори машинално, без да се замисли.

     – Да, разбира се.

     В това време вратата на банята се отвори, тя беше в същото антре, което служеше и за дрешник на малкия студентски апартамент-стая; красивата мокра сервитьорка излезе съвсем гола, беше спокойна и по-хубава без грим. Повдигна веждите си и понечи да се върне в банята.

     Илиана се изчерви, подпря челото си с няколко пръста, наведе се и каза нервно:

     – Извинете, сбъркала съм етажа. Всичко съм сбъркала...

     Цикламеният шлифер подскачаше и се диплеше след нея, тя тичаше по коридора.

     А той... Най-сетне се поуспокои. Може би добре стана така. Да, така е по-добре. За нея.