Заспивам всяка нощ една и съща, а всъщност никога не съм била по-друга, какво ли още чакам да се случи и колко още пъти да крещя „Не мога!”? През глава се завивам и дъвча възглавница, въздишам, завъртам се, после се съмва, косата си сресвам, очите гримирам, припявам си бодро „Умирам, умирам!”. На кого да се моля, какво да запаля, погрешно е, лудо е, но се повтаря. Не е меланхолия, няма дилема, няма много пътеки, нямам и хрема...

Такива като мен с лопата да ги ринеш, но можеш ли, кажи, спокойно да подминеш, ще можеш ли, кажи, да стъпиш на гърба ми, ще можеш ли поне да влезеш в съня ми?

Сънувам всяка нощ, една и съща сцена, как аз и ти вървим в трева неокосена. Аз искам да те пипна, ти искаш да избягаш, аз искам да те стигна, ти все по-бързо бягаш, аз искам да извикам, да те провокирам, но бодро припявам „Умирам, умирам!”. Сънувам и знам, че е само измама, теб даже насън няма те, няма. Преди да се съмне, съм съвсем уморена, отказвам се, казвам си „Да си имам проблема!”. На кого да се моля и какво да запаля, аз просто не искам да губя, но някак банално все това се повтаря.

Такива като мен с лопата да ги ринеш, но можеш ли, кажи, спокойно да подминеш, ще можеш ли, кажи, да плюеш на лика ми, ще можеш ли поне да минеш край дома ми?

Осъмвам всяка сутрин на малката тераса, гадая на кафе и два-три тънки фаса, очаквам безутешно да ми се случи чудо и вярвам безнадеждно, че още съм момиче, при все на туй и лудо. На улицата няма следа от феномен, прогнозата вещае един прекрасен ден, сърцето ми се свива, чаршафи простирам и бодро припявам „Умирам, умирам!”. Простирам и вярвам в голямата драма, тъй както се вярва в играта на „дама”, но какво от това и защо да го правя, щом няма да мога с теб да се справя...?

Такива като мен с лопата да ги ринеш, но можеш ли, кажи, спокойно да подминеш, ще можеш ли, кажи, да скочиш от ума ми, да паднеш поне на ръка от крака ми, дано се събудя вбесена тогава, да трясна, да ритна и те забравя...