Минаваше полунощ. По прозореца потропваха уморени пролетени капки дъжд. Бях потънал в поредната онлайн битка. Нещо силно и рязко  изтрополи. Не може да бъде. На тавана на къщата ни не живееше никой. Всички спяха в този час. Бях сам в стаята и много объркан. Тези игри изглежда започваха да ми се отразяват зле. Може би вече беше време да спра и да си легна. Добре, но ще остана още съвсем малко пред монитора.

Уаууу! Този път бях сигурен. Толкова силен беше шумът, че направо го усещах като тътен. Скочих. Сърцето ми подскачаше до пръсване. Станах и тръгнах из къщата с надеждата, че някой бе чул тропота и се бе събудил. За мое съжаление всички спяха съвсем спокойно по леглата си. Сестра ми, родителите ми, та дори и любопитната съседка, която се оказваше на прозореца винаги когато имах да свърша нещо много, много тайно.:)

Върнах се в стаята си с твърдото намерение веднага да си легна и да се опитам да си наложа да не се страхувам от среднощни шумове. Но така и не успях...

Изпод леглото ми пропълзя малък таралеж. Съвсем малък. Изглеждаше безпомощен. Мократа му муцунка лъщеше на светлината на нощната лампа и душеше въздуха.

-         Кой си ти? Кой?  - гласът ми звучеше глухо в прихлупеното пространство на умората ми.

-         Аз съм стопанинът на къщата.

-         Ха! Какво говориш. Ти си само един таралеж.

Малките тъжни очички на таралежа не мигваха.

-         Не, не съм просто таралеж. Аз съм въртокъщнк.

-         Какви ги говориш? А и въобще говориш ли или на мен така ми се струва?

Търпението ми изтъняваше със всяка изминала минута. Бях твърде изморен, за да се занимавам с неща, които не разбирам. А и честно, разговорите с непознат таралеж след полунощ не бяха от любимите ми неща, но гостът ми беше настоятелен.

-         Не се ли чудиш кой тропаше по тавана? – настояваше той.

- Никой не е тропал. – отговорих. Ако някой бе тропал нали всички у дома щяха да са будни.

- Може би – промълви гостът ми – Защо тогава толкова се изплаши? Защо сърцето ти щеше да се пръсне?

- Добре, щом толкова настояваш, ще ти кажа. Да, изплаших се и ако не бях толкова изморен, щях да си помисля, че наистина нещо странно ставаше на  тавана, но аз съм пред компютъра с часове и кой знае... може би халюцинирам.

- Разумно обяснение, но не е вярно. Аз тропах.

Таралежът продължаваше да се усмихва и иронично бърчеше муцунката си.

-         Изглежда искаш да ме разсмееш. Казваш, че нещастна животинка като тебе, криеща се под леглото ми и трепереща от всеки шум, може да произведе такъв ужасен трясък? Ти наистина прекали. Лека нощ!

- Аз не съм нещастен и не съм таралеж. Аз съм въртокъщник, таласъм. Знаеш ли какво е това?

Малкото същество успя да ме събуди, че даже и да ме разсмее:

-         Чувал съм и още как. Таласъмите са страшни, имат огромни зъби и зловещи муцуни. И доколкото си спомням, плашат нощем децата. По-точно плашели са децата на пра-пра-пра бабите и дядовците ни. Отдавна не съществуват такива неща, никой не вярва в тях, а ти се опитваш да ме убеждаваш, че имаш нещо общо с тях. Виж се само, та ти не тежиш и килограм.

Таралежът плачеше. Да не повярваш, че от малките  му очички могат да се изтърколят такива едри сълзи. Телцето му се тресеше и изглеждаше толкова жален, че бодлите му приличаха на мека козина.

-         Омръзна ми да съм страшен, чорлав, отблъскваш и отвратителен. И аз искам да имам приятели и да разбера кой съм, а как ще го сторя, ако се скитам все сам като чудовище? – хлипаше таралежът – Защо да плаша хората или да върша пакости, искам и аз да съм добър.

- Искаш да си добър?  Но днес добрите герои не са на мода, особено когато са малки и беззащитни. Освен това... аз не те познавам... –  Докато се чудех какво да правя с госта си, тъничкото му гласче заскрибуца отново:

-         Гладен съм. Затова тропах толкова настоятелно по тавана, но ти не познаваш никакви въртокъщници, откъде да знаеш за какво те безпокоя. Трудно ти е да ми станеш приятел - тогава поне ме нахрани.

Последните думи на Тара-съма или Тала-лежа, и аз не знаех какво точно беше, ме ободриха. Сега вече ми постави задача, с която можех да се справя:

-         Гладен си. Чудесно! Но съм забравил какво точно ядат таласъмите или предпочиташ да се храниш като таралеж?

Таласъмът изглежда се бе подготвил за въпроса ми и със спокоен тон продължи:

-         Ако ме нахраниш, ще ти покажа къде е скрито съкровището на къщата. Ще станеш много, много богат. Ще бъдеш непобедим. Но първо трябва да отидеш до стария дъб в края на улицата. В полунощ. Да изровиш дупка, без никой да те види и вътре да сложиш всичките си страхове. Имаш цяло денонощие да мислиш. Ако искаш, можеш да напишеш на къс хартия всичко, от което се боиш. Зарови го в дупката и се прибери у дома. Чакай. Ще се появи пламък. Три пъти последователно. Синя светлина ще ти покаже къде е истинското съкровище!

-         Храниш се със  страховете на хората?!!! И ми казваш, че вече ти е писнало да те мислят за зловещ? И си търсиш приятели? Ти ме разсмя, наистина!

Думите ми застинаха самотно в стаята. Нещо изтрополи на тавана. Неканеният „стопанин” си бе тръгнал точно толкова необичайно, колкото беше и пристигнал.

 *      *      *

На следващата сутрин нищо не беше като преди. Само суетнята в съботното утро си беше все същата. Усмихвах се на сестра си, а обикновено се чудех как да я дръпна за косата, за да изпищи. Измих си зъбите без никой да ме накара. Предложих на мама да отида до магазина, ако има нужда от нещо... все работи, които не бяха никак присъщи за мен. Не мислих да отделям време на среднощните си гости. Не бях сигурен дали това, което ми се случи, не е било сън или по-скоро кошмар. Нямаше значение. Но целия ден мислих само за това. Спомних си как като съвсем малък ме бе подгонило кучето на съседите. Как в детската градина се боях от едно момче, което бе два пъти по-едро от мен и което заплашваше, че ако не му давам доброволно следобедната си закуска, ще ме убие. Припомних си колко ме беше страх, че когато отида за първи път с очила в училище, момичето, което харесвах, вече няма да иска да говори с мен, защото съм различен.  Страхувах се, че ако кажа истината на родителите си за подаръка, който ми направиха за Коледа, вече няма да ме обичат и никога няма да ми купуват подаръци... Имах още много, много страхове и ако таласъмите наистина се хранеха с това, то моят въртокъщник щеше съвсем скоро да си устрои небивал пир в моя чест.

*     *      *

С настъпването на вечерта търпението, което по-принцип не ми е в изобилие, беше на изчерпване. Затова пък колекцията ми от страхове бе препълнена с купища необичайни екземпляри. Искаше ми се нощта да е отминала и въобще да не се бях хващал на въдицата на Таласъма, но колкото и да се съпротивлявах, нещо в мен ме дърпаше все в онази посока... към стария дъб на края на улицата.

*     *      *

Малко преди полунощ. Не е трудно да се измъкна от дома си. Взимам със себе си морския комплект на сестричката ми, състоящ се от пластмасова  кофичка и лопатка. Не е кой знае колко подходящ за случая, но единственото, което успявам да намеря.

Стискам и свитък изпомачкани листове от тетрадка, ситно изписани със собствения ми почерк.  

Стъпвам много бързо, без да се обръщам. Страхувам се някой да не ме види. Ха! Още един от страховете ми. Разстоянието до стария дъб на края на улицата  ми се струва много по-дълго от обичайното. Пътят ми минава черна котка. Да отбележа ли това събитие в списъка? Какво ще кажа, ако някой ме спре? Не знам. Две, три, пет, петнадесет крачки... двадесет и пет, сто двадесет и пет, триста двадесет и пет. Сърцето ми тупти в ушите толкова силно, че ще събуди целия квартал.

Стигам дървото. Започвам да копая. По скоро ровя. Помагам си и с един стар изсъхнал клон. И с ръце. Дупката е все още малка. Нали не искам кучето на съседите да изрови тайните ми още при първата си сутрешна разходка. Незнайно как най-сетне успявам. Дупката е достатъчно дълбока. Хвърлям в нея всичките си изстрадани страхове. Запълвам я с листа и пръст. Скачам отгоре. Скачам със все сила и плача. Лицето ми е цялото в кал и сълзи, но това вече няма значение. Аз летя. Триста двадесет и пет, сто двадесет и пет,  двадесет и пет, петнадесет, пет, три, две крачки. У дома съм. Спокойствие. Влизам в стаята си и копнея за уюта на топлата си завивка. Отново летя.

Не знам дали е истина, но чувам едно тихо БЛАГОДАРЯ да се носи из стаята като аромат на джинджифилови сладки. Благодаря, благодаря, благодаряяяяяя... И три сини пламъчета присветват до сърцето ми.

- Ето тук, приятелю, е най-голямото ти богатство. Точно тук – в сърцето. Погледни в него и ще откриеш всички отговори. В него е здравето и мъдростта, щастието, любовта и късмета. Никой не може да ти отнеме тези неща, нито да ги купи. Не можеш да ги заемаш, нито да ги подаряваш. Ти се раждаш с тях и умираш с тях, само трябва да погледнеш навътре и да ги потърсиш. А сега довиждане. Време е твоят Таласъм да си върви.

*     *      *

Утрото е прохладно. Пъстро е от жълтото на нарцисите и слънцето. Нещо гъделичка носа ми. Опитвам се да отворя поне едното си око. До възглавницата си намирам парцалена кукла с малки черни очи и свъсена муцунка. Защо ми напомня толкова много на един случаен среднощен непознат? Грозна е и ужасяваща, не прилича на човек, но не е и животно, но стъклените ù очички носят някаква топла тъга. Прегръщам я с благодарност. Аз съм най-богатият човек на света. Вече никой не може да ме победи, щом аз сам победих себе си.