4.

     След две денонощия в десета стая положението беше различно. Двамата мъже си говореха по-често, без пресекулки и без излишни подозрения. Скоро щяха да се разделят и никога нямаше да се видят повече. Знаеха го и двамата. И сигурно това развърза езиците им.

     – Денеска че ме изпишат! – Живко вече не беше така червен. Няколко дни без любимата му ракия – и лицето му беше придобило бледорозов вид. – И тебе, нали? Казаха ли ти сабале?

     – Така споменаха. – Петър чу лекарите да говорят, че е добре и него да извадят от болничното помещение. Само дето доктор Господинов нещо се мръщеше.

     – Я им дадох триста и педесе лева. Не лично на тоя, с дебелия гъз, а на посредник. Отначало ми искаа иляда и триста. Цела година се назландисвах. Болеше, ама търпех. Ракията ми помогна. И онова хапче. После ми рекоха, че и на триста и педесе че клекнат. Тогава се съгласих. Сега съм добре – да го маат тоя бидон! Празен е почити. Кога че измочам пет кила, като не дават вода, а? – И Живко ритна леко петлитровата пластмасова бутилка, в която доскоро беше прикачен катетъра му. Течността се разклюмча. Беше станал приказлив. Намигна: – Ти се уреди с уратор, колега, нали така му викат на твоя нахуйник? Уринатор май беше. Значи си по-лек случай.

     – Така изглежда – съгласи се Петър.

     – Че ми направиш ли услуга тогава?

     – Давай.

     Лесно беше. Сложи пантофите и отиде до втори етаж. Там имаше машина за минерална вода. Живко не можеше да пие от чешмата. Миришело на варница. Взе три малки бутилки.

     Вече не ги интересуваше горещината, нито дали телевизорът работи. Въргаляха се в леглата и скърцането им доставяше удоволствие. По едно време влезе някоя от сестрите, май онази, дето направи клизмата, и попита Живко:

     – Тебе кой ще те вземе?

     – Защо да ме зима некой? Сам че си ода. Тука е ухото. – Показа с палец мястото, където осмицата на тролея завиваше. – Криво-лево че стигнем до автогарата. После е лесно.

     – Трябва да платиш потребителска такса. По тринайсет лева и петдесет стотинки на ден. Това прави общо...

Живко посърна.

     – Кога че требе да го да платим това?

     – Веднага. Долу, на рецепцията. С бележката – при старшата. Знаеш къде е. И чак тогава ще си вземеш болничния лист. – Сестрата излезе.

     Тези жени – повечето повехнали и уж загрижени, никога не идваха с добри намерения в десета стая. Може би само веднъж, когато двамата още не усещаха телата си добре, не разговаряха, а Живко помоли една от тях:

     – Чистачке, дигни ми ногата!

     Тя се размя. Беше санитарка. Чистеше.

     – Коя нога?

     – Левата, сакатата. Ич не я усещам.

     – От упойката е.

     – Не, молим те, търни ми, нещо отдоле ми убива. Дигни я и я премести по-накриво.

     – А моите нога кой ще вдига? – засмя се тя и уточни: – И не съм чистачка. Аз ви ги вдигам. Затова са ме назначили тук.

     Тогава се смяха за първи и последен път.

     Сега Живко е угрижен. Няма пари за потребителската такса. Не знаеше за какво е тая такса, не смееше и да пита. Обаче страхливо отрони:

     – Ти плати ли?

     – Кое? – Петър знаеше, че трябва да плати на Д’Артанян, но очакваше да му го съобщат доверително, както се прави. А за потребителска такса изобщо не беше чувал. – Още не. Няма да ме подминат.

     – Само мангизи сакат. Лошо. Уж сме по здравната каса.

     Зарови се в сака си, където беше оставил мобилния телефон и дълго го гледа без да продума.

     – Ти нал имаше очила?

     – Не започвай пак. Не съм в настроение да се ядосвам на глупостите ти.

     – Не, честно. Требе да звъннем, ама не знам как. – Стана и след малко доведе сестрата. Тя взе телефона му и започна да изброява на глас имената, записани в паметта. Петър чу странни имена като Чрево, Дръвко и други. Когато сестрата назова името „Петранка“, Живко зина:

     – Стоп! На нея че се обадиш. Она ми прати телефоно.

     Разговорът между сестрата и Петранка беше кратък. Тя ще дойде след три часа. И по-рано може, ако намери някой да я докара с автомобил. Може и след четири часа иначе. Зависи от разписанието на автобусите. Да, ще донесе пари.

     Тогава, горе-долу по това време щяха да дойдат и жената и децата на Петър. Дори по-рано. Без да го уведомят, бяха решили зад гърба му да подскажат нещо. Отдавна не се бяха събирали заедно – ето подходящ повод да се видят и да празнуват. Така се бяха уточнили, когато стана ясно, че ще го изписват, без той да знае. Изненада. Може пък това да е знак да заживеят заедно отново? Защо не? Казват, че след прекъсването на съзнанието под упойката човек се възражда и става нов. Различен.

     Живко изведнъж се обърна гърбом в леглото си. Полуоблечен, със сив панталон и гол до кръста, той имаше вид на човек, който не знае дали иска да си тръгне оттук, или не. Петър Иванов беше напълно готов. Дори книгата беше оставил най-отгоре на сака, нали беше обещал да я сподели с близките си.

     Никой не ги тормозеше вече. Отписани бяха изписаните. Здрави хора. Петър не каза нищо, когато видя как цялото тяло на Живко се тресе, как подсмърча и трие лицето си, как пие от водата, която му беше донесъл – със срам, без да се обръща към него. Плака дълго.

     След известно време попита без да се обръща:

     – Ти работиш ли?

     – Да. – За Петър това беше естествено.

     – И аз работех до скоро. До преди пет-шест години. Допреди да ме скове ногата. Левата, пущината. Да я еба. Тогава зарязах жената. Петранка. От срам ли, от що ли. Она немаше вина. Я се не чувствах мъж. И реших, че още е млада, та да си намери друг. Изгоних я. Напих се и го сторих. А сега, сега...

     Пак се разтресе. Най-накрая се обърна. Лицето му отново беше станало червено. Прикри го с шепи и добави:

     – А сега нема на кой да кажем, нема кой да помогне, ни брат ми, ни... Само Петранка. И она веднага рече, че иде. Че доде. И пари че донесе. Оти? Оти че ми носи пари? Заслужил ли съм? Я ако бех читав, сам да се бех заколял... Хубава жена, Петре, оправна. Добра е мойта. А я – погледни го това сухо дърво! – и вдигна кривия си ляв крак. – За нищо не става. Кой че ме земе на работа. Никой. Паса овце. И ми плащат кой как, кога и с какво може. Нищо и половина.

     – Това, със ставата ти – реши да се поинтересува Петър, – не се ли лекува?

     – Питах еднъж и за това. Три иляди лева сакат. Нивгаж нема да ги съберем. Нивгаж! Така че си одим. Сковах се като дръглив пръч. Не ми дреме, да знаеш, еле па и това, че немам читава работа, ама ме е срам сега. Ногу, многу ме е срам. Понеже она че доде. И пари ми носи. А я що да ѝ кажа на мойта? А?

     Самичък е решил да живее този човек – така му се стори на Петър Иванов и го съжали. Нямаше нито какво да му каже, нито как да помогне. Може би щеше да му даде двете бутилки минерална вода за спомен, ако в стаята не нахлу доктор Господинов, Иреней, Д’Артанян или както му беше правилното име:

     – За къде си се подготвил, Иванов?

     – За изписване! – усмихна се първо легло. – Така чух. Нали днес е такъв ден – всички си тръгваме. Петък ли е днеска? Или събота? Нямам представа.

     – Да, много хора изписваме днес. Трябва да ти съобщя нещо. От раната ти изтече течност с твърди образувания в нея. Дадохме я за анализ. Не ти казах сутринта на визитацията, още не бях сигурен. Сега получих предварителните данни и вече мога да те уведомя, че нещата при теб не са съвсем наред. Тревожни са. Ти трябва да останеш тук. Повече не мога да кажа на този етап. Облечи си пижамата и се приготви за...

     Вдигна ръце и го загърби.

     За лоши новини да се приготви. Това искаше да каже, нали? Така сам продължи изречението му Петър Иванов и трескаво потърси мобилния си телефон. Искаше жена му да не идва, това щеше да е толкова неуместно, глупаво. Как да обясни? И защо побърза да се хваали, че е добре? Сякаш здравето е в ръцете му. Просто беше свикнал да контролира нещата и когато те изглеждат добре, да ги прави още по-добри или по-лоши в зависимост от волята и настроението му. А сега... сега усещаше, че има обстоятелства извън неговия контрол, извън възможностите му изобщо. Лош материал бил излязъл от раната. Твърди обазувания. Гадост!

     Спомни си за колежката от финансовото министерство, която срещна при постъпването в клиниката, за студените ѝ кльощави ръчички и за това как безразлично я отпрати към хладилника на болницата. Да вземе лелинка си. Това побеляло момиче не искаше напътствия. От друго се нуждаеше.

     Колко често беше постъпвал така! Почти винаги. Отмъщаваше си на хората, които го ценят или дори обичат. Така зидаше стени около себе си, за да се предпази от чуждо влияние. Не харесваше споделените пространства, ненужната близост в тях, панелните хора, класовите несретници, бедността, неудачниците. Мразеше мизерията и неспособността да бъдеш или да не бъдеш според нивото на малодушието си. Но имаше у него нещо останало от дядо му ли, от къде ли – сам не знаеше, нещо което го караше да държи живота си като пръчката на село, сабята, с която избиваше злите тръни. Те му се струваха като шии на триглави змейове и трябваше да ги съсече, за да не изядат плодовете по дръвчетата, петровките ябълки на съседите, крушите на братовчедката... Беше си въобразил, че с този меч, с меча на волята ще може да убие злото. И прикритото подмолно безпричинно добро, най-подлият съучастник на нещастията. Екранната добронамереност на фалша. На лъскавото лицемерие, което превръща достойнството в необходим, елементарен и злокачествен паричен придатък. Беше го виждал и чувал това, особено в лятното кино, дето го гледаше безплатно от клоните на сливата над салона. Не одобряваше, че в приказката, дето дядо му я четеше, звярът е омагьосан принц. Защо не беше омагьосан свинар? Но за да го проумее съвсем, трябваше да се образова и да не допуска провали, така разсъждаваше като дете, пушеше от безфилтърните цигари „Дунав“ на дядо си в празната кочина на съседите и знаеше, че там никой няма да го хване, а в същото време ще се чувства на място. Гледаше около себе си скованите сачаци и кривите греди на кочината и умуваше, че през целия си живот трябва да има стени около себе си. Много по-дебели. Така ги схващаше нещата като малък. И после – през цялото панелно време, докато четеше в тоалетната през нощта, за да не събуди децата, докато градеше къща край града, с дебели зидове, докато се караше и разделяше с жена си; така го мислеше живота, докато премахваше съпротивата на съдружниците си в кантората, докато възразяваше срещу назначаването на такива малоумници като Дражко, докато...

     До сега.

     – На твойо доктор мойо му вика Иреней. – Живко реши да се включи, защото усети нещата. – От завист е, ше знайш.

     – Ти откъде знаеш?

     – Чух момите да велят, тия – прислужничките, санитарките, де. Бил Иреней най-добър, нещо като вещер лечител, така го схванах, и оня, мойо му завиждал отколе. Така чух. Мразели се.

     Тишина.

     – Ама повече мойо мразел твойо. Биле другари преди време. Сега – не. Наопаки станало. Човещина. А?

     Тихо.

     Живко пак поде:

     – Че ми маат конците подир седмица. Така рекоха. Па требе да дойдем. Ако си тука...

     Петър Иванов стана и му занесе двете пълни бутилки с минерална вода. Остави ги до него, за да ги пъхне в сака, и пак се върна в леглото. Не искаше да си облича пижамата, както му нареди доктор Господинов. Не желаеше да се подчинява на никого и на нищо.

     – Ти не си педерас. – Живко взе бутилките. Огледа ги като нещо непознато, натисна няколко пъти опаковката им и слушаше как пука. После стана, затътри се и ги постави внимателно върху нощното шкафче на Петър. – Нека са ти спомен от менека. Дар да са. Да не пиеш от чешмата. Мирише на вар. Или на хлор. Едно и също е. Воня.

     Той хвана ръката му.

     – Искаш ли да чуеш нещо? Честно?

     – Имам време, друже. Давай.

     Върна се на леглото си, видя тениската, беше я оставил на пода до чехлите, облече я и полегна. Петър Иванов издиша два пъти тежко два пъти и заговори.

     (Следва)