Ето сега пиша, седнал под едно дърво с патронче флирт отляво и парти-кола за разреждане отдясно. Защо пиша и аз не знам, защоо искам да документирам смъртта си...?

Въжето пред мен е готовоыпреметнато на един клон на дървото, на което съм се облегнал и пиша. Все още нямам смелост, все още не знам дали ще го направя, не съм сигурен, че това патронче ще успее да се пребори с инкстинкта ми за самосъхранение. Отпивам глътка от него, след което надигам и колата. Знам, че няма кои да ме спре, ако реша да го направя, дори и телефона е в мен, но знам, че няма кои да ми се обади, всички избягаха. Аз се обаждам, но защо ли, като ме отхвърлят? Да така беше обаждах се и вече спрях. Няма смисъл да го правя. Защо да се обаждам, когато знам, че ще ме отхвърлят? Защо да жертвам достойнството си, за да попадам в плен на депресията, която така или иначе ме владее? Поглеждам въжето...

Хубава примка. Сам съм я правил. Прилича на врата, широко отворена врата, от която смъртта ме кани да и ида на гости. дали ще приема?

Вземам патрончето глътка смелост, която разреждам с парти. Паля цигара. Всмуквам тютюневия дим и се замислям дали съм достатъчно отчаян за да го направя.Не съм сигурен. А ако е така, ако водката победи инкстинкта за самосъхранение...? Ако вече съм преметнал примката през врата и остава само умишлено да загубя равновесие, за да може трупчето под мен да се претъколи, примката на въжето да се затегне под силата на собствената ми тежест и аз виждайки смъртта да размахвам безпомощно ръце и крака в търсене на опора, коятода ми даде шанса отново да се върна към живота, ако аз найстина съм стъпил на трупчато с мисълта да загубя равновесие... Ако ми остава едно единствено движение за да достигна смъртта... Ако съм достатъчно отчаян и миг преди фаталното залитане ми звънне телефона... Има ли значение това, че някой се е сетил за мен. Ще погледна ли кои се обажда или ще довърша започнатото и ако погледна кои трябва да се е сетил за мен за да отложа последното си смислено движение.

Поглеждам водката и отновопоглъщам част от нейното опиянение. Ставам премятам примката около врата си стъпил на трупчето и се чудя кои ли трябва да се обади за да не сторя най-голямата грешка в живота си. Дали трябва да е тя, момичето което ме отряза по възможно най-нежният начин, поемайки вината върхусебе си с думите "Не искам връзка с теб, защото ще те нараня. Не знам защо се получава така, но винаги наранявам хората около мен, а теб не искам да те нараня. ". По този начин тя ме удари много по жестоко, отколкото ако ми беше забила шамар, по лошо отколкото да ме бе нарекла тъпанар, идиот или която се сетите обидна дума. Дали ако когато ми трябва само едно движение за да се простя с живота, едно неино обаждане би ме отказало, или поне би отложило този съдбоносен момент... А може би е нужно много по малко. Може би трябва да е съседа с въпроса "Ще ходим ли на бира с цаца както се бяхме разбрали? ". Може би този въпрос ще ме накара да сваля примкатаот врата си!? Дали? Или трябва да ми звънне човекът ,които ми се обаждаше най-често, обаждания с планове и може би мои надеди. Човекът които най-много ме търсеше и човекът които най-много аз търсех. Така беше поне преди, сега той не ме търси, а аз го търся макар да знам, че няма да го намеря.

Поглеждам въжето, отпивам глътка водка. Още една ми остана, изпивам и нея... и се качвам на трупчето, полагам вратът във въжето. Остава ми само да залитна. Дали някой ще звънне. Трептя в напрежение. Може би този звън ще се окаже коварен. Може би той ще ме стресне и аз ще залитна, ще се претърколи трупчето и аз ще увисна. Ще увисна безпомощен, размахващ ръце и крака...

Освобождавам въжето и слизам от трупчето. Водката бе малко за да надвие страхът. Слизам надолу и се прибирам в къщи...!