Калиста влезе в апартамента и се огледа за своята приятелка. Беше събота, 10 сутринта:
- Тами, спиш ли?
- Не... Добро утро.
- Добро е! Снощи пропусна много, че не дойде с мен! Но тази вечер няма да се измъкнеш!
Калиста си съблече палтото и се запъти към стаята на Тами. Тя беше легнала на леглото, гушнала една възглавница, а погледът й тъжно се рееше в посока към прозореца. Слънцето я бе прегърнало със своите лъчи, ала по лицето й имаше следи от сълзи.
- Тами! Чуваш ли ме? – попита нетърпеливо Калиста.
- Чувам те, но не ми се излиза. Не съм в настроение, знаеш.
- Това го слушам от 2 години! И вече не искам да го чувам! Довечера ще дойдеш с мен, каквото и да ми коства!
- Кали, просто ме остави да помисля… на спокойствие…
- ... Не! Как не разбра толкова време, че не си струва да страдаш за някого, който не заслужава? Та той...
- ... той се обади днес.
- И… какво ти каза? ...