Всички знаем, че калинките са червени на черни точки. Знаете ли, колко грешим всички? Калинките са толкова различни, колкото и хората. Всяка със своя окраска и със своя хубост като тях. Наблюдавах ги, наблюдавах калинките. Знаете ли, че има черни калинки с червени точки, а има и едноцветни – просто оранжеви.
Средата на октомври е. Есента си е в силата. Дърветата са изпъстрени с есенна премяна. Слънцето е пекнало, такова едно топло и засмяно като есента. Казват, че есента е мъртъв сезон. Напротив есента е приказно красив сезон, пъстър и слънчев, докато не завалят дъждовете разбира се, но дори и тогава.
В един такъв есенен ден се озовах в гората в една вила, сред нищото. Усамотих се там. Имах нужда от почивка. Исках да се откъсна от цивилизацията, да избягам от матрицата. Така попаднах там. Без ток, без течаща вода, във дивото. За съжаление и тук хората са посегнали на природата, и тук има изхвърлени бутилки и отпадъци. Не се ли замислят понякога, че земята е нашият дом и трябва да го пазим чист. Не за това исках да пиша сега, а за танца на калинките.
Озовах се на чудно хубаво представление. Искате да разберете какво е то, нали? Ще ви разкажа.
В този октомврийски ден слънцето беше пекнало, едно такова топличко и лъчезарно. Седнах на терасата на вилата, за да пия кафе. Чудна гледка изникна пред очите ми. Стотици калинки летяха и танцуваха под топлите лъчи на слънцето. Не им беше нужна музика. Те чуваха вселенската музика и танцуваха под нейният ритъм. Последен танц ли бе това? Може би, може би утре, когато захладнее те просто ще заспят, за да не се събудят никога повече. Студът ще отнеме живота им, но сега те просто танцуват галени от топлите лъчи на слънцето, без да предполагат, че зимата ще отнеме живота им. Един такъв танц, за който не е нужен билет. Трябва да попаднеш на правилното място и време, за да му се насладиш. Наблюдавах ги. Наблюдавах чудният им танц. Те танцуваха не защото им беше нужен зрител. Те танцуваха, защото това беше техният танц, техният живот. Не се питаха красив ли е танцът им. Не им беше нужно одобрението и мнението на другите калинки. Кръжаха и кръжаха сякаш рисуваха чудни пируети с полета си. В главата ми изникна въпрос: Не може ли и ние хората да сме като калинките? Да танцуваме, да живеем своят си живот без да търсим одобрението на другите. Защо при нас хората всичко е толкова сложно? Не можем ли да живеем простичко, да обичаме, да се грижим един за друг без да търсим полза от това, да не мразим, да не ламтим за богатства, за пари, за власт? Ако всички заживеем по този начин, тогава светът ще стане по-добър. Дали това време ще настъпи някога? Дали ще настъпи този ден, в който хората ще се обичат по между си? Дали ще настъпи денят, в който хората ще се грижат за земята – родният си дом и ще я пазят като очите си със ясното самоосъзнание, че загине ли земята ще загинат и те.
Колко много въпроси, а всичко почна от един слънчев есенен ден и от един вълшебен танц на калинките. А калинките танцуват без да ги интересува, какво се върти в главата ми. Кръжат около мен. Кацат по ръцете ми и лицето ми. Аз вдигам ръка към небето и им казвам летете. Спомних си детството, когато хващахме калинки и наричахме „Калинке-малинке, накъде ще се оженя…“ и чакахме полета им, за да разберем посоката.
Слънцето преваля. Калинките заспиват една, по една уморени от дългият си слънчев танц. Стъмни се. Звездите започват да надничат от небето, за да ни наблюдават. Дали се чудят на нашето безумство, на всичко това което вършим на земята- унищожаваме, рушим, замърсяваме?
Падаща звезда- пожелах си нещо. Питате се какво-няма да ви кажа, за да може да се сбъдне. Ще си лягам и ще чакам утрото. Ще чакам слънцето и вълшебния танц на калинките. Лека нощ!