Куфари, сакове, чанти, раници, торби. Автобуси. Пътници - пристигащи, заминаващи, чакащи. Посрещачи, изпращачи. За села и градове. В различни посоки. На запад, на юг, на север и изток, за България, Европа и Азия. Един пулсиращ нервен възел на града, където се срещат и разминават пътища и хора. Забързани нанякъде хора. Към своето утре, до което трябва на всяка цена да стигнат, минавайки точно от тук. Или към своето вчера, където ги чакат близки и спомени. Не обичам автогари и гари, където толкова често през живота ми неизбежно се налагаше да минавам и аз, бързайки нанякъде. Към моето утре или към моето вчера. На тези места хората кой знае защо по-често се разделят, отколкото се срещат. Дали разделите при заминаването са по-важни, отколкото срещите при пристигането? Едва ли, но неразбираемо защо хората някак неумело се радват. Дали само ми се струва или наистина е така, но когато тръгва автобус или влак, разделящите се винаги се целуват тъжни и помахват разплакани на някого вътре, който също бърше или преглъща сълзите си. Рядко можеш да видиш среща на пристигащи и посрещачи, скачащи от радост, с широки усмивки, разменящи щастливи целувки и викове с блеснали очи.

          Седя на пейката и аз част от тази суетня, и чакам своето разписание. За да продължа пътя си. Неволно се заслушвам в разговора, който се завързва близо до мен.

• - Аз съм Боби. Ти как се казваш? - изчуруликва някой.

Обръщам се и виждам, че въпросът е отправен към седящия на края на пейката прегърбен старец с бастунче от един малчуган с будни блестящи тъмни очи с малко самолетче в ръка, чиято млада майка стои до  пейката, оглеждайки се притеснено за автобуса, който трябва да пристигне отнякъде, за да отведе нея и детето нанякъде. Старецът е облечен с вехти, позамърсени  дрехи, а малчуганът - с ново, красиво спортно костюмче.

• - Аз съм дядо Петър. На колко години си, Боби?
• - На пет. - отговаря Боби, като разперва пръстчетата на едната си ръка.
• - За къде отиваш? - продължава разговора стареца.
• - На село. При баба и дядо.
• - Как се казват дядо ти и баба ти?
• - Дядо Борко и баба Снежа.
• - Какво ще правиш на село, момченце?
• - Ще ходя с дядо на лов. За лисици. Една лисица яде пилетата на баба и дядо каза, че трябва да я убием. Ще вземем и Рекс с нас. Той ще дУши, за да я намерим. Дядо ще стреля с пушката и ще я убие. После ще я одерем и баба Снежа ще си направи яка за палтото от нея. - отговаря детето, докато кръжи и бръмчи около пейката, имитирайки с играчката полета на самолет в небето.     
• - Леле-мале, на лов! Безстрашен юнак си ти, Боби, щом не те е страх. - казва старецът, бръква в джоба си и подава на момченцето карамелен бонбон.
• Боби "приземява" самолетчето на пейката, развива целофанчето и засмуква бонбона като примижава от наслада. С пълни уста задава следващия си въпрос:
• - Ти къде отиваш, дядко?
• - Аз ли... Аз... никъде не отивам... Чакам.
• - Какво чакаш?
• - Моето внуче. Моят Пепино... чакам.
• - Къде е той? Откъде ще дойде.
• - От Мадрид. Там е моят Пепи. Ходи на училище вече. Ще бъде във втори клас. От Мадрид го чакам, но дали ще дойде - не знам. Аз само така... Чакам... Бяхме се разбрали с него, че това лято ще ходим за риба. На Дунава... Той обича да ходим за риба...

           Чувам, че гласът на стареца се накъсва, готов да пропадне.

          - Ами далече ли е Мадрид?

          - Далече е, сине, много далече...

          - А ти возил ли се на самолет? - пита Боби като продължава да "лети".

          - Аз ли? Не съм дядовото, не съм.

          - А Пепино? Той возил ли се е?

          - Той... да... Той пътува със самолет.

          - Мама каза, че и аз ще се возя на самолет, когато отидем при татко в Анстеррр-дан. После там ще уча за пилот. - хвали се Боби, произнасяйки по негов си начин името на града.

          В това време на сектора спира автобус. Майката припряно грабва багажа и дръпва Боби за ръката след себе си. Но малчуганът се изскубва от ръката й и тичайки се връща назад, хвърля се на врата на стареца и го целува по небръснатата побеляла буза. След това се затичва отново към майка си, която търпеливо го чака, за да се качат на автобуса, който ще ги отведе в онова село, където дядо Борко и баба Снежа чакат своето внуче. Чакат...

          Виждам как старецът скришом изтрива с ръка потеклата по небръснатата, сбръчкана буза сълза, където сигурно още лепнат сладките и топли детски устнички на Боби, който вече е заел мястото до един от прозорците. Автобусът тръгва, а една детска ръчичка маха на стареца за сбогом.

          Поредната раздяла между двама непознати, срещнали се случайно.

          Недочакал своя Пепи от Мадрид, старецът става и тръгва към кошовете за смет. Изненадващо  и незнайно откъде, към него веднага дотичват три бездомни кучета. Едното - куцо. Той пребърква коша и намира половин закуска. Хвърля я на куцото куче. Другите почтително чакат своя ред. После старецът продължава "проверката" на кошовете, следван по петите от кучетата, които чакат своя обяд.

          Някъде в Мадрид малкият Пепино мечтае и чака деня, в който ще се върне за малко към своето минало и ще отиде на  Дунава за риба със своя дядо. В Амстердам един баща чака деня, когато синът му ще пристигне при него. Боби чака деня, когато ще отлети със самолет към своето бъдеще.

          Те чакат...