- Здравейте, скъпи колеги. Искам да ви запозная с новото попълнение на нашия театър. – представи ме учтиво директорът на новите ми колеги. – Това е Боряна. Завършила е тази година. Видях я да играе в едно представление в учебния театър. Наистина е много добра. Затова искам да я приемете на сериозно, въпреки крехката и възраст.
- Благодаря Ви, господин Христов! За мен ще бъде чест да съм част от вашето семейство. – усмихнах се любезно.
- Моля те, не ме наричай така. Нали сме от едно семейство. Казвай ми Жоро.
- Добре, Жоро.
- Така е по-добре.
След като ме представи на новия екип, с който щях да работя, по-опитните колеги веднага ме нападнаха. Започнаха да ме разпитват от къде съм, защо искам да се занимавам с театър, и куп други въпроси, които можеха да се зададат при запознанството с нов човек. Обичах да съм под светлината на прожекторите. Иначе нямаше да съм тук…
Няколко дни по-късно беше разпределението за новата пиеса, която театърът щеше да поставя. Казваше се „Пуканки“ на Бен Елтън. Не очаквах да получа роля. Все пак ми беше трети ден тук, но изведнъж чух господин Христов, който беше и режисьор на театъра, да споменава името ми :
- Боряна получава ролята на Скаути. Ще играеш влюбена в един сериен убиец на име Уейн.
- Аз ли? – развълнувах се.
- Да, Борянке. Сега си част от нас. – усмихна ми се той.
- Радвам се. А кой ще играе Уейн? – попитах с любопитство.
- Един твой колега, който беше в болнични. Утре се връща на работа. Затова сега те освобождавам, давам ти сценария да го погледнеш, а утре сутрин ще те очаквам в 9.
Благодарих на режисьора и си тръгнах. Когато се прибрах вкъщи, развълнувана прочетох сценария. Наистина трябваше да вляза в ролята на влюбена глупачка, което съдейки по живота ми, не представляваше трудност за мен.
На следващия ден пристигнах в 9 без 20. Направих си една бърза загрявка както ме бяха учили в университета и зачаках колегите. Към 9 без 5 дочух старата и шумна врата на театъра да се отваря. След малко се отвори и репетиционната, в която се намирах. Очаквах да видя всеки друг, но не и Атанас…
- Боряна? Ти тук ли работиш? – попита ме с учудване той.
- От няколко дни – да. А ти, Наско?
- От година насам – да. Значи съдбата пак ни пресече пътищата. – засмя се неловко той.
- Нещо такова. – усмихнах се изкуствено.
- Ти Скаути ли играеш?
- Да.
- Аз ще бъде Уейн.
Не знаех как да реагирам. Всичките си опити да забравя за миналото си и да продължа напред просто бяха напразни. Атанас беше студентската ми любов. Години наред страдах по него. Обичах го, но никога не му го казах. И тъкмо го бях забравила, и изведнъж съдбата пресече пътищата ни отново…
След малко размислите ми и неловкото мълчание между нас бяха прекъснати от появата на останалите колеги и режисьора.
- Значи вече сте се запознали. – усмихна се Жоро, сякаш ми беше направил най-голямата услуга на света.
- Да, Жоро. – каза сериозно Атанас.
- Надявам се да си паснете. Днес ще направим репетиции на маса.
- Да изваждам ли ракията? – пошегува се възрастния колега, който щеше да играе главната роля.
- Запази шегите за по-нататък. – скастри го Жоро. – Не искам Борянка да си помисли, че тук сме някакви несериозни. – погледна с крайчеца на окото си към мен, а аз леко се усмихнах.
Започнахме репетициите на маса. Не минаха толкова добре колкото ми се искаше…
Дните сякаш летяха, а двамата с Атанас проваляхме всяка репетиция. Не можехме да се отпуснем. Затова един ден след края на репетицията, Жоро дойде при нас и ни се накара :
- Вижте, не знам какъв е проблемът между вас, но трябва да си го решите, защото пречите на работата на целия екип. И двамата сте добри – виждал съм ви как играете, но усещам някаква пропаст между вас. Затова имате на разположение една нощ. Ще ви заключа в театъра. Правете каквото искате, но знайте, че ако до утре не сте си влезли поне малко в образ, ще ви уволня и двамата.
- Сигурно се шегуваш, Жоро? – попита леко притеснен Атанас.
- Напротив. – каза твърдо той, след което излезе.
Изглежда наистина говореше сериозно, защото чухме тропването на вратата, и заключването на ключалката. Не знаех какво щях да правя. Отново съдбата ме сблъскваше с това, от което бягах…
След малко Атанас седна в единия край на дивана, а аз го последвах и седнах в другия. Дълго време и двамата мълчахме. Не знаех какво да кажа. Исках да му споделя толкова много неща, а имах усещането, че някой ме е стиснал за гърлото и не ми позволява да говоря…
- Трябва да решим проблема. – започна сдържано Атанас.
- Трябва. – съгласих се, въпреки че ужасно мразех тази дума.
- Ние се познаваме от няколко години, и все пак не можем да се отпуснем един пред друг…
Седях и мълчах докато той се опитваше да разсъждава на глас :
- Жоро е напълно прав. На негово място и аз бих постъпил по същия начин.
- Да.
- Помниш ли в началото как си говорихме? Малко след като се запознахме…И двамата бяхме кой от кой по-приказливи и заядливи.
- Ти винаги ми се правеше на интересен. – засмях се, опитвайки се да преглътна заседналата буца в гърлото ми.
- Но и ти не отстъпваше. – засмя се Атанас, скъсявайки дистанцията. – После някак си и двамата казахме неща, които не трябваше… - погледна надолу.
- Много се промених от тогава.
- Аз също.
- Заключих сърцето си в златна клетка. – не исках да се разкривам, но сякаш думите сами излизаха от мен.
- И все още го държиш заключено. – каза със съжаление той.
- Но и ти си залостил твоето.
- За всяка друга след като нищо не излезе с теб.
- И все пак знаехме, че нищо няма да се получи. И двамата бяхме прекалено незрели.
- Не можехме да преглътнем егото и гордостта си.
- И сега не бих ги преглътнала, ако не беше проблемът с тази роля.
- Аз също.
- Толкова много думи останаха недоизказани.
- Но написани.
- Да, само и с писане си останахме.
- Но беше по-ценно от друго, докато ти не реши да тръгнеш с него…
- Ти ме подтикна към това. Толкова време мина, а ти нищо не ми каза. Знаеш ли какво ми беше на мен?
- А ти имаш ли представа какво ми беше на мен?
- Стига. Защо си мислиш, че си единственият, който е тъжен? Не можеш ли да приемеш факта, че е възможно и някой друг да страда? – попитах го с насълзени очи.
- Защо толкова време нищо не ми каза?
- Аз ли съм виновна? Да, извинявай. Понеже живеем в модерния двайсет и първи век, през който е редно жената да признава на мъжа, а не обратното.
- Пак си започнала да говориш прекалено много. – приближи се до мен и ме целуна.
В един момент усетих как буцата в гърлото ми изчезна. Изтрих сълзите си, гушнах се в него и най-после му признах това, което ми тежеше от години.
- Обичам те.
- Видя ли, че не било толкова трудно? – засмя се докато ме целуваше по челото, и изглежда усетил недоволния ми поглед добави – И аз теб.
Прекарахме нощта гушнати на дивана, смеейки се на предишната си незрялост. Говорихме си свободно. Както в началото. Но беше много по-хубаво от тогава...
По едно време изглежда бяхме заспали, защото се събудих от светкавицата на телефона на един от колегите, който очевидно ни снимаше. Щом видяха, че сме будни, започнаха да се шегуват с нас. Но на мен не ми пукаше. Просто бях щастлива. И то истински. Усещане, което не бях изпитвала от години…
На днешната репетиция се представихме безупречно. Жоро беше наистина много доволен от нас, а след като свършихме работа, с Атанас отидохме на разходка. Като в доброто старо време…