1.01.2022 г., 15:53 ч.

 Тефтерът на Всевишния - III част 

  Проза » Повести и романи
1250 0 7
Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

 

&&&

         Кротко и ученолюбиво момче израсна Радослав. Стараеше се в училище, ходеше на няколко кръжока, спортуваше. Никога нищо лошо не чу стрина Николина за сина си на родителските срещи, на които ходеше предимно тя. Учителите го хвалеха, благодаряха ѝ, че е отгледала и възпитала такова добро дете, сочеха го за пример на останалите ученици. Когато започна да учи в Математическата гимназия "Тодор Велев", учителят по математика Спиридонов беше убеден, че младежът ще се отдаде на точните науки, учителката по химия Нешкова го виждаше в бъдеще като много добър химик-инженер, а учителят му по физкултура Петров му предвещаваше славна спортна кариера. Радослав тренираше и лека атлетика, и баскетбол. Макар на ръст да не беше един от най-високите гимназисти, стрелбата му винаги беше прецизна и точна.

         Радо имаше много близък приятел – Станимир, чийто баща беше съдия в Районния съд. Двамата бяха неразделни и много често си гостуваха. Момчето виждаше, че подредбата в дома на Станеви е по-различна от тази в техния, че те живеят по-нашироко. Имаха голяма библиотека с книги в хола, чийто под беше застлан с лъскав дъбов паркет, а върху него беше проснат мек персийски килим в светли тонове. У тях подредбата беше друга. В някои от стаите на пода бяха разстлани ръчно тъкани халища от родопска вълна, а в кухнята и дневната имаше шарени черги, също тъкани на ръка  от бабите му на село.

      Радослав беше изчел голяма част от прилежно подредените книги в библиотеката на Станеви. Станимир много тактично му предлагаше новозакупените от баща му издания, а после коментираха впечатленията си от прочетеното и наученото. Неусетно у Радослав започна да кълни желанието да стане юрист като бащата на своя приятел Георги Станев. Може би фактът, че той беше постоянно със семейството си, а неговият баща се връщаше при тях в Хасково само за почивните дни, беше неосъзнатият мотив, който го подтикваше към този избор. Тежко, трудно понасяше самотата на дългите зимни вечери сам с майка си. Тя и в къщи поработваше, шиеше или поправяше дрехи на познати, близки и приятели. През зимата палеха печка само в дневната, там си спяха на ъгловата спалня и двамата. Равномерно тракащият ритъм на шевната машина си остана мелодията, записана за цял живот в паметта му, на фона на която кълняха и избуяваха мечтите на подрастващия юноша. 

            – Раде, остави книгата и сложи една, две  цепеници в печката, маме, после пак ще четеш – сепваше го майка му.

        Когато каза на родителите си, че иска да учи право в Софийския университет, стрина Николина и чичо Димитър не се изненадаха, нито го възпряха. Една рожба имаха, пък и бяха поспестили достатъчно за следването му, че и за сватба даже. Макар отначало да възнамеряваше да поработи в мините в Рудозем само докато стъпят на крака, баща му не изневери на миньорската професия. Радо завърши с отличен успех и златен медал гимназията и още първата година го приеха в университета, но трябваше първо да отбие военната си служба и след това да започне обучението си.

       След първата изпитна сесия в университета Радослав се завърна вкъщи сияещ. Трите изпита беше ги издържал с шестици, а единия с петица. През една мразовита февруарска неделя отпразнуваха с близки и приятели студентското кръщене на Радослав и в понеделник рано сутринта бай Димитър потегли с автобуса за Рудозем. След обяд към три часа секретарката на директора на кооперацията повика стрина Николина и ѝ съобщи неочаквана лоша вест. Каза ѝ веднага да тръгне за Пловдив, където са закарали съпруга ѝ, за да го оперират. Имало е авария в мините и един от пострадалите миньори е бил нейният мъж. Стрина Николина не помнеше нито как се е завърнала вкъщи и как е съобщила за сполетяла ги беда на сина си, нито как са пътували до болницата в Пловдив. Шокът, който преживя, беше блокирал паметта ѝ. Първият жив спомен в съзнанието ѝ беше свързан с момента, когато видя да извеждат чичо Димитър на носилка от операционната. Настаниха го в една от болничните стаи. Пострадалият беше все още под въздействието на наркозата. Пуснаха ги съвсем за малко в стаята при него и ги помолиха да изчакат отвън в коридора, докато оперираният се събуди.

       Беше се стъмнило, навън виеше страшна виелица. Майка и син, седнали един до друг на пейката, тапицирана с изкуствена кафява кожа, мълчаха, погълнати от тревожни мисли. Радослав стана, отиде до прозореца и се взря в олюляващите се корони на трите елхи отсреща, извисили снага към небето, засадени вероятно преди повече от  тридесетина години в болничната градина. Клоните им бяха покрити с дебел, пухкав сняг, върху който светлината от лампите край градинските алеи се отразяваше в пурпурнозлатисти ленти. Линиите ту се сливаха, ту се раздалечаваха искрометно. Бушуващият силен вятър разклащаше елховите клони, разсипваше снега от тях, завихряше го в търкалящи се прахообразни облаци и го трупаше на преспи, високи повече от метър. Колкото и да беше сърдит и лют Севернякът, не успяваше да оголи зелените клони на елхите, тъй като преди това беше валяло дъжд и снегът беше здраво залепнал за острите им иглички. Бяха приказно прелестни трите зимни принцеси, ала виелицата, тази разбесняла се хала, се опитваше да прекърши клоните им, да оскверни девствената им невинност. Малко по-настрани самотно борово дърво беше издигнало дебел и висок ствол, чиято корона, макар и да се извисяваше по-нависоко от короните на елхите, се олюляваше с по-малка амплитуда. –  „Дънерът, коренът, крепи и дървото, и човека в дни на трудности и изпитания. Дедите ми са расли, живели и умирали сред тези вековни величествени мури, преживявали са стоически студ и мраз, бедност и лишения, страх и мъка, но не са се огъвали. Страшно е навън, но никое зло не е вечно. В пазвите на всяка люта зима се разсънва злачна пролет. Пак ще има слънце, пак ще разцъфнат минзухари, зюмбюли и лалета, пак ще заухае на свежа трева и разцъфнал цвят, но дали душата на баща ми ще се радва на тази преродената хубост, дали ще долавя уханието на разцъфналия бял люляк в градината ни?!“ – бушуваха мислите в ума на Радослав и трупаха тежки преспи от тревога и скръб в душата му.

         Откак пристигнаха в болницата, пък и по пътя, стрина Николина сълза не отрони, но душата ѝ гореше. – „Боже! Защо на мен? Защо на нас? С какво сме съгрешили? Не сме лъгали, не сме крали, почитали сме възрастните, на нищо чуждо не сме посегнали, никому никога зло не сме сторили. Защо на мен, защо на нас, Господи!“ – все това си повтаряше на ум седналата на пейката жена, сплела ръце в скута си. Една по една в главата и присвяткваха десетте божи заповеди. –  „Света Богородичке, опази здравето на мъжа ми, Исусе Пресветли, бяхме забравили за четвъртата твоя заповед:  „Шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог“. Прости ни Исусе, моля те прости ни и опази здравето на мъжа ми!“  –  молеше се тя на ум. Обвиняваше се, че не е ходила редовно в неделите на църква, че не е благодаряла на Господ толкова често, че не се е молила всеки ден достатъчно дълго пред иконата на Света Богородица, която беше закачила в кухнята, за да я вижда и да не забравя за мъките и страданията на Спасителя и Неговата майка.

           Когато се събуди от упойката, мъжът ѝ нищо не им каза, но тя видя страха, ужаса, болката и отчаянието в  погледа му през полуотворените му клепачи. Все пак беше жив… Щеше да е до нея. Същия ден бяха се срутили няколко греди в мината и изпадалата скална маса беше затиснала тялото на чичо Димитър.  Животът му беше извън опасност, но лекарите с недомлъвка загатнаха, че има вероятност да остане инвалид за цял живот. Два от прешлените на гръбнака му бяха изпотрошени, беше засегнат и седалищният нерв. След двадесетина дена го изписаха от болницата. Лекарите им казаха, че пострадалият трябва да остане на легло два месеца и при следващия контролен преглед ще преценят каква рехабилитация да му предпишат. Още преди да доведат баща му вкъщи, Радослав заяви пред майка си, че е решил да прекъсне обучението си в университета, че мисли да се прибере в Хасково и да почне работа, а тя да поеме грижите за възстановяването на баща му. Тогава стрина Николина много плака.

            –  Раде, не слагай на душата ми още мъка, чедо! Не, в никакъв случай няма да се откажеш от следването! Знаеш ли, много пъти сме си говорили с баща ти. Ако нашите родители бяха по-заможни и бяха ни изучили още, нито баща ти щеше да се блъска в мините, нито аз да си бода очите над тая шевна машина. Не, не се оплаквам, благодарна съм на Бог за всичко, което сме постигнали. От нищото, от нищото започнахме, ей на, всичко си имаме и всичко си течеше по мед и масло, но … виж каква беля ни сполетя. Но човек не бива да се сърди на Бог и на съдбата. Така ни е било писано. Бог не праща изпитания, които мирянинът не може да понесе. Имаме спестени пари, ще стигнат до края на следването ти, сине, няма да се отказваш, моля те, сине, не вгорчавай още повече дните ми! Аз ще взема няколко месеца неплатен отпуск, ще поработвам вкъщи, ще се грижа за баща ти, ще се уреди всичко, сине, ще видиш!  – обнадеждаваше го тя, макар душата ѝ да се гърчеше в страх, болка, съмнения  и мъка.

         Настанаха трудни, тежки дни за стрина Николина. Трябваше да се грижи за мъжа си, да изкарва прехраната на семейството, да наглежда къщата и двора. Три месеца по-късно изплатиха на чичо Димитър голяма сума обезщетение и го пенсионираха по инвалидност, ала пенсията, която му отпуснаха, беше твърде ниска.

 

Самадхи

» следваща част...

© Гюлсер Мазлум Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Надя! Ценя много твоята оценка!
  • Много хубаво разказваш!
  • Таня, Коста, Роси, радвам се, че сте се спрели тук! Щураче, благодаря ти за коментара! Зрелостта и щуростта май не са взаимно изключващи се същности! Тази симбиоза днес рядко се среща!
  • Ако имаше възможност да се слагат коментари в "любими", бих сложила там този твой коментар, Роси. Също така бих те цитирала под стотиците сълзливи произведения, дано някой се замисли най-после.
    Разбира се това произведение тук не е от графа "сълзливи и сополиви"
  • Преживяно и много близко е за мен. Когато ни се случи нещо лошо се питаме " Защо, Господи, на мен?" Отговора намерих в един псалм „А колкото за мене, нозете ми почти се отклониха. Без малко бяха се подхлъзнали стъпките ми. Защото завидях на надменните, Като гледах благоденствието на нечестивите" (Псалом 73:2-3). Продължавам със следващата част.
  • И аз съм в очакване нататък.Поздрав Гюлсер и за много години.
  • Чакам продължението!
Предложения
: ??:??