&

             В края на работната седмица нотариус Радослав Радев обикновено отпускаше в приятелска компания в някое от по-изисканите заведения на областния град, но тази петъчна вечер реши веднага след работа да се прибере у дома. Вкара новозакупения си „Нисан“ в гаража с автоматични врати, взе полиетиленовите торби с покупки от колата и пое по тесния коридор, който водеше към кухнята на двуетажната къща, построена  преди  близо половин век от родителите му.

        Радослав беше навършил петдесет и три преди два месеца, но изглеждаше много по-млад. Годините не бяха похитили мъжкия му чар. Среден на ръст, мускулест, със стегнат корем, с прошарена вече коса, винаги късо подстригана, предпочиташе да се облича спортно и само когато обстоятелствата налагаха, връзваше възел на ризата под някое от саката на скъпите си костюми в тъмен цвят. Онова, което от пръв поглед правеше впечатление при среща с него, бяха високото му чело и гъстите ресници, които спускаха плаха сянка над очите му, морскосини на цвят. От цялата му фигура лъхаше сдържаност и премерена мъжка сила.

           Като отвори вратата на кухнята, лъхна го приятен аромат на свежа салата и печено пилешко. Майка му, стрина Николина, пенсионирана шивачка, го посрещна с думите:

                      –  Раде, как мина денят ти, майко ? Ния ми се обади? Щели да си идват утре с Калоян и Раличка. Сигурно и на теб ти е звъняла? – изчурулика тя радостно.

                      –  Да, майко, чухме се, ще прекарат почивните дни с нас. Времето е още топло, можем да прескочим и до вилата. Дюлите вече сигурно са станали за бране. Корените на лозята май ще трябва още малко да ги зария с пръст. Зимата може да е люта. А и Ралица да потича на воля и на чист въздух няколко часа.

                    –  Ох, що да си кривя душата, радвам се на младите, но дяволицата Рали ми стопява сърцето. Правнуците са по-мили от внуците, сине, дай Боже да доживееш и ти тази радост! Като не може да ги запомни и произнесе правилно думите, как само ги изкелиферчва, че и свои си измисля. Предния път, като бяха тук, бяхме с нея на разходка в парка. По едно време току ме задърпа за полата и ми вика: „Рали иска  дел, баба“. Боже, викам, що е това „дел“ сега. Дърпа ме по алеята към близкия павилион, дето продават сладолед. Звъннах на Ния да я питам дали ще разреши и радост голяма. Че и избира! Сочи с пръст първо кутията с розовия малинов сладолед, после зеления с киви, след това синия ментов…. Децата са най-сладки, докато са малки. Като пораснат и дертовете около тях стават по-големи и по-тежки. Като се навечеряме, ще омеся тесто да втаса в хладилника тази вечер, утре за обяд да опека една вита пита със сирене, може и някоя тортичка да завъртя. Месо имаме във фризера достатъчно – редеше оживена стрина Николина, прехвърлила отдавна седемдесетте. Годините не ѝ тежаха, не се оплакваше от умора или от някакви болежки, макар да не превиваше крак от сутрин до вечер.

                  – Аз съм напазарувал, майко. Купих месо, зеленчуци, напитки, ядки. Не се престаравай толкова много! Знаеш колко яде Ния, пък и зетя Калоян също, почти са вегетарианци. Рано е още за вечеря, мамо, аз отивам при тате –  каза синът и тръгна към стаята, където обикновено по това време баща му гледаше телевизия в очакване на Централната новинарска емисия по BTV.

            Ния, дъщерята на нотариус Радев, работеше като педиатър в Детската клиника при УМБАЛ "Свети Георги" в гр. Пловдив. След развода със съпругата му Радина, Ния заживя с майка си  в Пловдив, а той си остана в Хасково.  Девет години и шест месеца трая бракът им, а с каква пламенна любов се бяха взели! Бяха състуденти във Факултета по право в Софийския университет. Като че ли беше вчера. Залюбиха се във втори курс, в трети Радина вече беше бременна с Ния. Като приключиха  с изпитите от лятната сесия, вдигнаха голяма сватба в елитен ресторант в Хасково. Родителите на Радина бяха важни, авторитетни хора, имаха само една дъщеря. Баща ѝ беше доцент в Аграрния университет, а майка ѝ – уважавана лекарка, завеждаща Второ кардиологично отделение към Университетската многопрофилна болница за активно лечение – Пловдив. Когато се дипломираха, Радослав настоя да се установят в Хасково. Имаше сериозни основания за това. Не се възпротивиха сватовете на решението на младите. Доцент Игнатов, бащата на Радина, имаше връзки из цяла Южна България и още в началото на професионалната ѝ кариера уреди дъщеря си за помощник – прокурор в Районен съд – Хасково. Радослав не пожела опеката на тъста си, регистрира се в Камарата на адвокатите, нае си кантора в центъра на града и започна да работи като адвокат на свободна практика.  

&&

           Чичо Димитър и стрина Николина също имаха един син. Дълги години превиваха гръб дом да построят, да изучат сина си, да го задомят, та да се радват на старини на внуци. И двамата бяха израсли из родопските села. В средата на седемдесетте, когато  завършиха средното си образование, не рачиха да се завърнат по родните си места. Стрина Николина беше възпитаничка на Техникума по текстил „Тодорка Паунова” и след дипломирането си остана да работи в ТПК „Зора“– Хасково като шивачка. Чичо Димитър, придобил квалификацията „Стругар-фрезист“ в Професионално техническото училище в окръжния град, изкара две години в казармата и като се уволни, веднага го назначиха на работа в Машиностроителния завод „Родина“.

          Съдбата ги срещна съвсем случайно. А може би няма случайности?! Може би наистина Господ има записана история в своя тефтер за живота на всеки човек. Със съквартиранта си Дойчин решиха да изгледат нашумелия напоследък филм „Крадецът на праскови“ в новооткритото кино „Аида“. Такава непорочност и чистота излъчваше главната героинята Елисавета, в чиято роля се беше въплатила Невена Коканова! През 60-те и 70-те  актрисата беше нещо като идол, жената-мечта за много ергени. Колко сърца утеши и колко разби тя тогава! Картички с нейната черно-бяла фотография бяха част съдържимото на доста войнишки портфейла.  

            След прожекцията Димитър и Дойчин бяха седнали в парка пред киното да изпушат по една стюардеска*. Не им се говореше. И двамата преживяваха събитията от белия екран по свой си начин. – „Дали невъзможната любов не е най-чистата, най-красивата, най-истинската? Защо умират невинни и непорочни души, дръзнали да изразят порива си да обичат и да бъдат обичани? Защо свободата и истинската обич остават винаги химера?“ – такива тежки мисли – въпроси без отговор, се въртяха в главите на двамата съквартирантки и сгъстяваха мълчанието, което все по-настойчиво ги погълваше. Около тях препускаха дечица, смееха се, крещяха, но те като че ли не ги чуваха.

       Младата шивачка Николина и нейната съквартирантка Станула също бяха на кино и след прожекцията се прибираха в квартирата си. Пътят им минаваше през градския парк. Слънцето тепърва се канеше да се скрие зад сградата на Общинския народен съвет, за да се търкулне зад гордо изправената снага на връх „Аида“ на величествената Родопа и да се отдаде на сладостен отдих в покоите си. Беше към края на юни, късно се мръкваше, нямаше от що да се боят девойките. Можеха и да се поразходят, преди да се приберат – да поразсеят вълнението от преживяното по време на прожекцията на филма. Когато стигнаха до пейката, където седяха двамата пушещи младежи, Станула ги поздрави и заговори Дойчин. Оказа се, че са братовчеди. Запознаха и съквартирантите си. След два месеца дружба – десетина изгледани филма, дузини изядени пасти и двадесетина литра изпита боза в любимата им кафе-сладкарница „Рубин, Димитър и Николина поискаха благословията на родители си да се съберат и да заживеят заедно в една квартира. След два месеца сключиха граждански брак, направиха голяма селска сватба, такава, каквато повеляваха старите традиции и обичаи на родопчаните. С парите, дарени на сватбата им, си купиха имот със стара къща в покрайнините на Хасково, в която нямаше прокарана вода в стаите, нямаше мивка, ни баня. Единствената чешма беше в градината пред къщата. Трудно щяха да живеят в нея младоженците, докато посъберат пари да вдигнат нов постройка.

          Мина година, откак  се бяха приютили в старата къща. Чичо Димитър разбра, че със спестеното от заплатите няма да смогнат наскоро да си построят нов дом, да си създадат удобствата, за които мечтаеха двамата със съпругата си. След доста безсънни нощи той реши, докато си стъпят на краката, да поработи в мините в Рудозем. Стрина Николина не се възпротиви. Нали в съботите и неделите щеше да се връща у дома! Пък и колко път е? Два часа с автобус. Тя остана да работи в шивашката кооперация, грижеше се за градината, за няколкото кокошки и козата, които бяха навъдили. Огромно овчарско куче пазеше и дома им,  и нея.    

         Следващото лято решиха да започнат строежа на новата къща. Бяха посъбрали доста добра сума, но тя едва ли щеше да им стигне да закупят плочи за кухнята и банята, битова техника, да обзаведат стаите с нови мебели, затова и двамата кандидатстваха и получиха заеми от ДСК. Стрина Николина взе полагащата ѝ се годишна  отпуска, пусна си още един месец неплатен да могат да приключат до есента с всичко около къщата. Същото направи и чичо Димитър. Той я молеше да си гледа само домакинската работа и да стои далече от строежа, но тя бързаше, искаше колкото се може по-скоро да се пренесат в новото им гнездо. Що тухли и керемиди мъкна лятото на 1968 стрина Николина, бременна вече в третия месец! Сръчна, чевръста и табиетлийка жена беше тя! Ще стане още  преди изгрев слънце, ще ошета набързо, ще приготви закуска, ще наготви и обяд за майсторите и работниците, а после тичаше да помага с каквото може на строежа. Още преди да завалят студените есенни дъждове, новото жилище беше готово – просторно, с по три стаи, кухня и баня на всеки етаж. Радослав се роди малко преди полунощ срещу Новата 1969 година. Хубаво, едро бебе с червени бузки, със синкави очички и тъмнокестенява, къдрава коса. Кръстиха го на дядо му Радко по бащина линия.

Следва 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*стюрдеска - марка цигари през 70-те

Самадхи