-XII-

          В съботното утро стрина Николина стана рано, натъкми тава баница, но не я опече, за да е топла, когато младите слязат за закуска. Първа в кухнята при нея дотича Ния, още по пижама. Честити ѝ празника, целуна я и ѝ поднесе подаръче – ръчно изработен гердан от аметист и рисувана от самата нея осмомартенска картичка. Към девет и половина младите се разшаваха горе и тя реши да метне тавата във фурната. След двадесетина минути синът ѝ Радослав влезе в ухаещата на печена баница кухня, прегърна майка си, честити ѝ празника, като ѝ поднесе подаръка, който беше купил преди седмица за нея. В това време Ния отново нахълта в кухнята, вече облечена с дебелия си анцунг и пуловера, който баба ѝ беше изплела за рождения ѝ ден. Хвърли се в прегръдките на баща си, като държеше дясната си ръка встрани и стискаше здраво в нея картичка и малък цветен плик.

                       –  Сладуранке, днес трябва да целунеш първо баба и мама, после мен.

                       –  Ама аз вече целунах баба, подарих  ѝ …… Познай какво ѝ подарих?

                       –  Не знам. Откъде да знам? Ще ми кажеш ли! – погъделичка Радослав седемгодишната си дъщеричка.  

                   – Я виж какво има баба на врата си! – момиченцето посочи с пръст аметистовия гердан, който баба ѝ си беше закачила на врата, за да уважи жеста на внучката си. В това време Радина влезе в трапезарията и през отворената врата на кухнята поздрави свекърва си с „Добро утро!“ и с хладна полуусмивка  добави „Честит осми март!“.  Ния се спусна към майка си, прегърна я, целуна я и ѝ подаде картичката и плика.

                  – Мамо, честит Осми март! Много те обичам!Ти си най-хубавата и най-добрата мама на света! И най-сладката! Моите подаръци за теб, заповядай! Аз съм ги направила! – подаде поздравителната картичка, вътре в която беше изрисувала лаленце, а под него собственоръчно беше написала с малко изкривени печатни букви „ЧЕСТИТ ОСМИ МАРТ, МИЛА МАМО !  В мъничкия цветен плик имаше гривна от жадеит и яспис.

                     –  О, много са  красиви и картичката, и гривничката! Благодаря ти, Ния!  –  Радина сложи гривничката на ръката си, отвори картичката и се усмихна.

                       –  Правихме ги  с госпожата в детската градина  – отвърна детето и се  затича с подскоци след баща си, който беше  се насочил към коридора.

                       –  Ти какво? И на дядо си ли искаш да честитиш Осми март? – щипна я по нослето Радослав..

                   –  Татееее! Искам заедно да бутаме количката на дядо! –  Ния много обичаше дядо си Димитър. Толкова много неща знаеше той за света, за хората, за животните, за растенията! Приказките, които ѝ разказваше, бяха също много интересни и вълнуващи. В едни имаше принцеси и принцове, вълшебни кърпички и килими, пътешествия и приключения из непознати, приказни царства. Имаше обаче едни други – много страшни, с триглави лами и кръвожадни чудовища, ала в края им юначни момци винаги ги побеждаваха.

          Дядо и внуче си играеха и с лего, строяха къщи, магазини, мостове. Веднъж дори направиха самолет от неразпечатан метален конструктор на баща ѝ от ученическите му години, а друг път успяха заедно да сглобят транзистор, пак от непокътнатия кръжочен архив на баща ѝ той засвири. Тогава Ния много се радва и после дълго обясняваше на баща си как са си направили радио с дядо си. Когато бяха само двамата с него, тя му пееше песни, рецитираше му стихотворения, разказваше му за игрите с другарчетата ѝ от детската градина. Като им омръзнеше да правят и това, дядо ѝ измисляше разни забавни задачи, а след като тя отгатнеше отговора, за награда получаваше лакомство. А колко хубаво рисуваше нейният мил дядо Мити!

             –  Как изкарахте празника, снахо? Що си тъй омърлушена? Да не се е случило нещо неприятно снощи?  –  заговори стрина Николина снаха си.

               – Ти какво искаш, да съм ухилена до уши ли? – отвърна троснато Радина. За първи път говореше с такъв тон на свекърва си.Тя загледа учудено снаха си, но нищо не каза. През това време Радослав вече избутваше през отворената врата на трапезарията инвалидната количката, в която седеше баща му. И двамата бяха чули краткия разговор между снаха и свекърва. Радослав направи знак с вежди на майка си да мълчи. След закуската, докато тя миеше чиниите и приборите на мивката, прегърна я през рамо и с прозираща болка в гласа ѝ каза:

               – Майко, после ще ти кажа защо Радина ти говори така троснато, моля те, не ѝ обръщай внимание.!

               –  Не съм чула в нашата къща някой да говори с такъв тон, Радославе. Нито пък аз някога някому съм говорила така. Няма нищо. Важното е вие де се разбирате, сине!   –  каза   тя и продължи да изплаква посудата. След закуска Радослав предложи на Ния  да изведат кучето на разходка в парка. Предложи и на Радина да дойде с тях.

             –   Не, аз няма дойда, имам да пера, вие вървете с Ния – приглушено отвърна тя.

          Понякога и малката искра подпалва голям пожар. Не само къща, но и махала, даже цяло село може да опустоши. За десетина дена в пламъците на себелюбието на Радина изгоря, стана на пепел чувството, което ги свързваше с Радослав през изминалите девет години брачен живот. Тя не беше научена да разбира другите, да се съобразява с тях, да отстъпва. Никога нищо не беше ѝ отказвано. Всяко нейно желание беше удовлетворявано още от малка. Тя никога нищо с никого не беше делила. Влюби се в Радослав, защото беше омаяна от физическия му чар и предизвикана от неговата недостъпност. Скромността, сдържаността, силният ум и твърдата воля, уравновесеният му характер впечатляваха околните. Той беше различен от останалите момчета в курса  –   изглеждаше много по-зрял от тях. Поведението на Радослав  впечатляваше не само  колегите му, но и преподавателите от университета. Още в първи курс го поканиха да стане член на Студентския съвет.

        Няколко  момичета от курса се състезаваха за сърцето му, но той не обръщаше внимание на нито една от тях.  Радина виждаше всичко това и амбицията ѝ да го спечели именно тя от ден на ден ставаше по-силна, напрягаше сетивата и ума ѝ, обсебваше я. Тревожеше я мисълта, че някое друго момиче от курса може "да му се натресе" и тя си обеща, че няма да позволи това да се случи. Беше убедена, че тя го заслужава и ще намери начин да спечели този железен мъжкар. Не осъзнаваше, че интуитивният порив, който я тласкаше към Радослав, беше плод на стремежа ѝ да постигне онзи баланс, който омиротворява душата и я дарява с безметежно щастие. Двамата имаха противоположни нагласи към света и към хората. Радослав беше научен да преценява обективно, да разбира, да подкрепя, да споделя, без да очаква отплата, а Радина демонстрираше прикрита самонадеяност и високомерие във взаимоотношенията си с околните. Не умееше да мести гледната си точка, да погледне на ситуацията или проблема през погледа на друг човек, да вникне в душата му, да разбере какво преживява отсрещният. И ето, настъпи момент, когато  дремещите стихии в душата ѝ се развихриха.

            Два месеца след среднощния им разговор след осмомартенското тържество Радина  покани на обяд съпруга си, след което му предложи да се поразходят в близкия парк. Тогава направо му издекламира решението си:

                   – От началото на следващата седмица започвам работа в Областна прокуратура – Пловдив, Радославе. С по-висока месечна заплата, естествено. Отначало, докато майсторите приключат с ремонта на апартамента, ще живеем с Ния при нашите. Наемателите вече са си пренесли багажа и от идващата седмица започваме да сменяме ламината в детската стая и в хола. Мисля, че си достатъчно разумен и няма да оспорваш решението ми. Ния ще започне първи клас в Частното основно училище с ранно чуждоезиково обучение "Classic" в Пловдив. 

          Радослав пристъпваше ритмично по алеята до съпругата си, отбягвайки погледа ѝ. Толкова много красота беше избуяла наоколо! Раззеленили се храсти, дървета, цъфнали зюмбюли, нарциси, засадени в различни геометрични форми покрай алеите. – „Когато някой не те разбира, има ли смисъл да говориш, да излагаш собствените си аргументи? Който може да усети душата ти и да мълчиш, ще почувства какво ти е, какво те измъчва, но затова трябва душа душа да отразява – като в плоско огледало, а не вдлъбнато или изпъкнало. Беше виждал такива огледала по време на  една ученическа екскурзия в Двореца на смеха в Габрово. Седмокласници бяха, съучениците му много се забавляваха и се смяха. Изпъкналите огледала отразяваха телата им като огромни чудовища, а вдлъбнатите – като миниатюрни карикатури. На него не му беше никак смешно, даже се стресна и се уплаши от собственото си отражение в тях.

            Само когато душите са свързани, когато се срещнат и се докоснат в пространството на любовта, хората могат да погледнат и да видят реалността с очите на другия. Няма смисъл да се изричат думи, които не тръгват оттам – от Извора на светлината. Защо Радина си мисли, че е редно той да остави майка си сама с трудно подвижния му баща? И защо настоява на всяка цена да се наложи, да стане нейното? Обичаше я, беше създал семейство, имаха дете, беше отговорен за нейния живот, за бъдещето на дъщеря им,  за това – съпругата му да се чувства спокойна, удовлетворена и щастлива, но той имаше и синовен дълг. Не можеха да се поставят на кантар и да се претеглят любовта му към Радина и отговорността за бъдещето Ния от една страна и от друга  – синовният му дълг, благодарността и признателността към неговите родители. Трябваше да намери баланса между тези разпъващи го чувства, трябваше да вземе онова решение, което нямаше да нарани никого. Не се печели небесна награда с добро, с което помагаш на едни, а вредиш на други, причиняваш им болка и мъка. Радослав беше атеист, влизаше в църква само когато техни приятели го канеха на кръщенета на децата им, но вярваше в съществуването на някаква висша справедливост. Някъде там – горе Някой или Нещо наблюдаваше делата човешки и въздаваше според стореното.  

            Токчетата на Радиана тракаха равномерно по асфалта на алеята. За изминалите девет години съвместен живот тя беше опознала добре съпруга си. Замълчи ли, никой не можеше да го накара да проговори. Много рядко се случваше, но това означаваше, че той не одобрява, не приема мнението или позицията на отсрещната страна. Да, знаеше, че не би се противопоставил, не би спорил, не би избухнал, не би настоявал за своето, колкото и да е гневен и да страда вътрешно.

             – Трябва да се връщам в кантората. Имам уговорена среща от 13.30 с клиенти, Радина. Ще продължим разговора си довечера – оправда се  Радослав и се разделиха. Той много добре знаеше, че съпругата му реши ли нещо, никой не можеше да я възпре да постигне целта си.

            Цял след обяд не беше на себе си. Как ще каже на родителите си, че искат да отидат да живеят в Пловдив? Как ще изостави майка си сама с баща инвалид? Не! Това беше невъзможно! Защо Радина не може да го проумее? Досега не беше проявявала такова упорство, що за инат! Какво толкова? Да върви като иска! Без него. Няма никакъв смисъл да ѝ говори, няма! А Ния? А ако се стигне до развод? Хорските приказки не го притесняваха. Съвестта му беше чиста. Никога не беше изневерявал на жена си, обичаше я с мълчалива самоотверженост и вярност. Не можеше да си представи да вижда дъщеря си само веднъж седмично. Толкова сладко обвиваше ръце Ния около врата му и толкова мило си издействаше пожеланото от нея! Ния внасяше светлина и радост в живота на цялото семейство. Струваше му се, че главата му ще се пръсне. Приключи със сделката и каза на секретарката си, че му се налагала да се срещне със заместник-кмета Василев във връзка с отчуждаваното на общински земи, които един местен бизнесмен искал да закупи. Отиде отново в парка, седна на една пейка в най-затънтения му край, запали цигара и отново се загледа в пролетния злак и въздъхна: „Как може всичко да е толкова красиво, а в душат ми да гърми и трещи?“  

          Умен мъж беше Радослав, не беше от ония недодялани грубияни, които ще тропнат по масата с юмрук и ще кажат: „Не, така ще бъде!“ Изпитваше някакъв особен респект към родителите на Радина, те също го уважаваха, но това не значеше, че трябва да пренебрегва необходимостта от подкрепа и грижа за неговите родители. Колко трудно ѝ беше на майка му, докато следваше. Преди да се пенсионира, докато работеше в кооперацията, оставяше баща му сам вкъщи. Първата година след злополуката той завличаше полужизненото си  тяло до тоалетната, пълзейки на лакти. След като се увери, че ще остане неподвижен от кръста надолу, положи неимоверни усилия да тренира горната част на тялото си, за да е полезен поне за себе си. Седнал в количката, вдигаше тежки гири и щанги, за да подсили мускулите на ръцете и на гърба си. После започна да влачи тялото си, подпирайки се на патерици, и по този начин много бавно се придвижваше из стаята. С цялата къщна работа се беше нагърбила майка му, пък и у дома си поработваше допълнително, за да издържа първо него, а после, за да изплащат наема за апартамента, в който заживяха с Радина след женитбата им.

           Роди се Ния. Отначало майка му взе платения си отпуск, после майката на Радина, след това си пуснаха по още един месец неплатен и помогнаха през първите месеци в отглеждането на внучето им. Радина не прекъсна следването си, изцеждаше мляко и го оставяше в шише за следващото хранене на бебето. После някаква далечна нейна леля, бивша акушерка, дойде да гледа Ния, докато те бяха на лекции в университета. Кърми я до осмия ѝ месец. Като стана на година и половина, дадоха я на ясла. Но… той никога не беше разчитал на финансовата подкрепа на  родителите на жена си. Техните им осигураваха достатъчно средства до края на следването им. Не се чувстваше никак добре тогава, създаде семейство, а все още учеше и не можеше сам да го издържа финансово. Това много го измъчваше и го ядеше отвътре, а когато Радина му каза, че е бременна, цяла седмица беше като замаян. Не знаеше дали по земята или по небето ходи. Чувстваше се виновен, налегнаха го страшни угризения, не можеше да спи, нямаше апетит. Не знаеше какво да прави – не беше готов да става баща. Обади се на майка си.

             – О, много се радвам, Раде! Бог ни праща едно от своите ангелчета. Всяко дете идва с късмета си, сине. Да се роди живо и здраво, пък ще намерим начин да го отгледаме, а и вие да си изкарате учението. Имате още три годи следване, но не го мислете, ще се оправим  някак си, майко, баби много  – окуражи го тя. Трябваше да избързат да направят сватбата, докато не й проличи на Радина, че е бременна. Тя много плака тогава.

             Не исках да става така, Радославе! Не исках! Не исках да раждам дете преди да завърша университета. – Той я успокои, поговори с нейните родители, бяха наплашени хората, вероятно и ядосани, но не го показаха, не се възпротивиха на ненавременния им брак. – „Не, не е възможно те да са навили Радина да отидат да живеят в Пловдив. Какво като са по-окумуш хора! Неговите родители да не са по-малоценни!“ – Той беше наясно, че отново е проговорило Егото на съпругата му. Децата на братовчедите ѝ учели в частно школо, защо тяхното да учи в общообразователно масово училище. Тази черта в нейния характер – силното ѝ его, гордостта и стремежа ѝ да се налага даже когато не е права,  той беше забелязал още докато бяха гаджета. Ако някоя от колежките в курса с нещо я превъзхождаше, Радина винаги пускаше по неин адрес нещо пиперливо. Беше свикнала да е център на внимание. Жалко! Тогава не отдаде голяма значение на тези знаци, разкриващи пагубните наклонности в характера ѝ. Радослав чувстваше, че вътре в него някаква тъмна сила усуква до краен предел артериите и вените му и изтласква кръвта към слепоочията му?

             „Къде е душата ми? Защо толкова силно ме боли глава? Там ли се е загнездила тя, сред вихъра от тези необуздани мисли? Трябва да приема нещата такива, каквито са, трябва..... Нямам право да изисквам каквото и да било от нея.  Тя има право на свободен избор. Любовта не задължава, не изисква, тя дарява свобода, няма истинска обич без свобода. Да ѝ наложа своята воля? И какво ще стане?  Не! Няма да я възпра!  Каквото ще да става. Ами ако нещата тръгнат зле и се стигне до развод? Как ще живея без нея и Ния?! Толкова пъти съм преживявал подобни съдби като защитник на страна в бракоразводните дела! Сега същия сценарий може да се разиграе и в моя живот. Дали развоят на събитията може да ни доведе до развод?“ – Светът на Радослав се преобъръщаше с краката надолу.

                  Петъчният майски ден преваляше. Слънцето бързаше да стигне до покоите си и да се отдаде на сладък отдих. Вероятно още утре Радина щеше да събере в куфари нейните дрехи и багажа на Ния и щяха потеглят за Пловдив с колата ѝ. Как ще обяснят ситуацията на Ния? Как ли ще се почувстват родителите му? Какво да им каже? Дали онзи, който стои горе и гледа отвисоко си има написана сценарий за всеки човешки живот? Или човекът сам си пише съдбата с изборите, които прави. – „Но аз сега имам ли друг избор?“ –  питаше се нотариус Радослав Радев и не можеше да открие решението, което би укротило бурята в душата му. – "Как да оставя баща си без подкрепа! Той ще рухне. Майка колко лишения и трудности преодоля, без да се оплаква, за да съм това, което съм днес! Не, те не заслужават това! Ще остана тук, при тях, пък да става каквото ще! “ – повтори три пъти нотариус Радослав Радев, докато подреждаше папките на бюрото си, включи СОТ-а, изгаси осветлението, заключи вратата на кантората си и тръгна към близкия паркинг, където оставяше колата си.

Следва

Самадхи