Текущ героизъм

ТЕКУЩ ГЕРОИЗЪМ

Смелото му решение предизвика всеобщо възхищение.

Мъжете се спогледнаха.

- Никога не съм предполагал, че е такъв смелчага! – каза с нескрита възхита един от тях. Пушеше електронна цигара и не носеше очилата си, въпреки че почти нещо не виждаше без тях.

- Той е човек с позиция, с героична мисъл и твърд характер – съгласи се друг, който току-що бе убил муха и се тревожеше, че няма подходящо място да изхвърли трупа й.

- За мъже като него няма място на тази планета – клатеше глава трети. – С чувство на отговорност, себеотдаен, жертвоготовен. Няма днес такива люде, свършиха.

Жените се скупчиха и започнаха да говорят бързо и тихо, но без да кълват.

- Аз бих се омъжила за него, нищо че възрастта му напредва – каза жена, която бе вързала косата си по такъв начин, че можеше да бъде сбъркана с пазарна чанта, пълна с шума.

- Предлагал ли ти е? – запита тревожно друга, защото усети, че нещо й се изплъзва от ръцете.

- Не – отговори пазарната чанта. Шумата пропука. – Но най-вероятно ще го направи съвсем скоро. Вече обмислям подробностите.

- Ама това си е новина вече! – възхити се млада бивша репортерка, която доскоро работеше в една телевизионна медия. Прочу се с това, че всяка сутрин търсеше новини в тоалетните на града. Главният редактор я уволни, защото според него в тоалетните има новини съвсем рядко; той обичаше смъртта и кръвта и за него новина бе всичко, което излъчва унижение и страх. – Кога е датата?

Обектът на визитата така и не подозираше, че скоро ще се жени. Не знаеше, че е герой. Просто не можеше да понася заместник-министърката, която всяка година правеше грандиозни тържества по случай рождения си ден: то не бе тържество, а ария на великолепието. Всички се обличаха с най-новите си дрехи, мъжете носеха папионки, а тези от тях, които нямаха фракове, обличаха нещо като пижами, за да изглеждат съвсем официално.

Понеже не можеше да я понася, вече втора година отказваше да уважи рождения й ден, като демонстративно отказваше да присъства.

- Все някой трябваше да й го каже – рече една пижама, докато дъвчеше шунка, пийваше червено вино и с тревога поглеждаше през минута към входа: оттам се очакваше съвсем скоро да се появи нейно величество Поводът на тържеството.

- Кое? – не разбра напълно бузест дебелак, който носеше напръстник вместо шапка.

- Някой най-сетне трябваше да й каже – дъвчеше пижамата, - че така не може.

- Как да не може? – пак не разбра напръстника. – Може, и още как. Царски си живее жената, за завиждане е.

- Ами там е проблемът – живее царски, а не е царица – упорстваше шунката, и леко загряваше с половин глътка вино. – Не схващаш ли, че това не е съвсем редно? Облича се за няколко хиляди лева, колата й струва няколко десетки, живее в къща за половин милион, дъщеря й учи в Лондон, а заплатата ù е хиляда лева на месец.

- Кое те смущава?

- Нищо, нищо – шунката млъкна. Напръстникът беше прав. Няма нищо ненормално в лудостта.

През прозрачния воал на театралните декори, украсяващи входа, се провря сноп слънчева светлина; златното й сияние озари залата, свещите се превиха в знак на почитание, а напръстникът захлупи изцяло човечето, което го бе взело за скривалище.

Заместник-министърката влезе. Чу се флейта, някъде проплака дете, природата ликуваше, фонтани шумно въздигаха величието на момента, гръм удари в небето, шампанско заля земята.

Всички запяха, защото заместник-министърката щеше да стане министър. То бе тъй неизбежно, както мизерията слави живота в общество като това.

- Тук е цветът на обществото ни – каза Поводът, чието облекло умопомрачаваше. – Който не обича цветя, не е достоен да бъде сред нас.

Отсъстващият от тържеството герой, който всички жени тайно искаха за съпруг, похапваше сланина върху вестник, и слушаше Бетовен по радиото. Той обичаше цветя и затова бе станал необщителен – с тях говореше другояче, не с думи. Една троха от твърдия му хляб падна на земята, той се наведе да я вземе и разбра, че може би щеше да е по-добре, ако имаше фрак, подходяща пижама, или поне напръстник, за да посети живота – такъв, какъвто е или в каквото се е превърнал. Тази негова мисъл полетя към центъра на града, влезе в залата на тържеството, погледа, послуша и после бързо се върна в главата на автора си, за да дослуша Бетовен.