Март месец е и очакванията, които удуших наесен отново покълват. (Къщата отсреща – помня я от малък… Свързвам я с шепа неизказаности, непобедимата Разсеяност на Ума ми.) Реших. Ще изляза навън, защото Небето е така добре нарисувано, така добре нарисувано, че за малко повярвах… В какво повярвах? В Свободата да съм себе си…

Червен Котарак и Бял Заек ходят по улицата.
Като мартеници.
Пролетно обагрени от слънцето.
Добре че няма дъжд.
Времето е само за Разхождане.
(Къщата отсреща – помня я от малък, както и огромното, старо дърво до нея. Ще я събарят. Дървото – ще отсекат. На тяхно място ще построят нова сграда. Факт.)

Вятърът се надбягва с мен…
Разрошва косата ми…
Разпилява мислите ми на всички посоки…
Чувствам себе си незначителен…
Чувствам света си незначителен…

Искам…
Да пия чай…
Да спя на пода…
Да се самонарисувам…
Да ходя по права линия и?...
Като че ли… Обзема ме Лудост…
Тихата Лудост…