Март месец е и очакванията, които удуших наесен отново покълват. (Къщата отсреща – помня я от малък… Свързвам я с шепа неизказаности, непобедимата Разсеяност на Ума ми.) Реших. Ще изляза навън, защото Небето е така добре нарисувано, така добре нарисувано, че за малко повярвах… В какво повярвах? В Свободата да съм себе си…
Червен Котарак и Бял Заек ходят по улицата.
Като мартеници.
Пролетно обагрени от слънцето.
Добре че няма дъжд.
Времето е само за Разхождане.
(Къщата отсреща – помня я от малък, както и огромното, старо дърво до нея. Ще я събарят. Дървото – ще отсекат. На тяхно място ще построят нова сграда. Факт.)
Вятърът се надбягва с мен…
Разрошва косата ми…
Разпилява мислите ми на всички посоки…
Чувствам себе си незначителен…
Чувствам света си незначителен… ...