Тишината си отиде.

Притихна до побелялата пътека. Огледа се,погледна към небето и... нещо там се случи в сърцето. 

 Усмихна се. Погубена от рая малка бяла прашинка - прашинката в окото й. Парче от нереална действителност. Разплака я и тя утихна в утрото - отдавна болно, бледо и мъгливо. Няма рай...  сънят я събуди, сънят беше карта, по която тишината тръгна, един от всички проспани дни... душата тежки и обидни думи сипе, окото камъчета рони, разлива се боята, попива в мократа земя и сутринта болна, побяла, облече се в цветове безброй.

Такъв порой от чувства не би понесъл и най-здравият диамант. Би се разпукал на хиляди парчета, би забравил величието си, би се слял с вятъра, би потънал в дън небе, би спрял дъха си, за да не прекъсне тишината.

А тя - премъдра, често глуповата и неловка - горката няма дама - тя само истината знае. Размахва длани, скача, трепти душата й да каже, но препиращия мрънкащ свят не можа да я разбере. Задаваше въпроси, на които отговорите знаеше и затова питаше, не бе готов за нейния безсмислен истински отговор.

Тишината си отиде.

Логично беше да я догони - но с думи, той само парчета от телцето бледо рони. Отекваха стъпките му, въпросите на объркания свят я убиваха и тя изчезна, поне докато не млъкнат едновременно. Поне за миг - тя щеше да подшушне в сънищата, макар й никой да не им вярва.