Той изгради стена между себе си и околния свят. Здрава стена, която никой не можеше да събори. Вкопана дълбоко в земята, студена и влажна...
         Преди време беше Човек – един много добър човек. Всички се раждаме такива, но впоследствие животът ни променя. Усмихваше се при всеки удобен и неудобен повод. Окъпан в добрина, често пренебрегваше себе си, за да бъдат другиТЕ удовлетворени. Чуждата радост го зареждаше с мотивация. Изграждаше у него фалшивата представа, че е роден, за да прави другите, а не себе си, щастливи. Какъв глупак!
         Светът е убиец! Не притежава криминално досие. Не е лежал в тъмнична килия. Не е раняван в престрелки с ченгета. Светът живее сред нас и ни убива безнаказано.
         Успях да проникна в света му. Не си мисли, че разбих огромната стена – невъзможно е, просто той ми отвори скрита в нея врата.
         – Здравей! – започнах сковано.
         – Здравей... – отвърна ми с присъща за буца лед студенина, след което се разрови усърдно в малко чекмедже.
         – Как си? – попитах след кратка тишина, опитвайки се да задам тон на разговора.
         Като че ли търсеше изключително важен документ. Обърнат с гръб към мен, така и не ми отговори.
         Стана ми неудобно. Почувствах се като нежелан гостенин. Минутите преваляваха, внасяйки допълнителна тежест към гробовната тишина.
         – Ще тръгвам – изкашлях се, решен да сложа край на пантомимата.
         – Почакай още малко – помоли ме той.
         Останах. Не бързах заникъде. Успях да привлека вниманието му. Това целях.
         Поседнах в удобното му кресло и грабнах първото четиво. Сякаш се намирах в чакалня пред зъболекарски кабинет.
         – Готово! – ознаменува края на търсенето си с тържествен тон. – Ще ти покажа нещо...
         Фактът, че искаше да изкара на показ частица от своя свят, ми се стори нереален, дори леко стряскащ. Решен да разбера какво е, възкликнах:
         - Страхотно! Нека го видя.
         Дали щях да съжалявам след време за тези свои думи?
         Дясната му ръка описа дъга, придвижвайки се пред тялото му. Това, което видях, ме накара да съжалявам, че съществувам.
         СЪРЦЕ! Той държеше СЪРЦЕ в ръката си. Вкамених се. Сякаш ме порази медуза горгона. Той държеше ЧЕРНО СЪРЦЕ...
         – Още ли се питаш защо съм различен? Още ли не можеш да осъзнаеш защо съм толкова странен, тъжен и мрачен? Още ли не можеш да разбереш защо страня от тълпата? Защо мразя хората... Защо нямам приятели... Защо нямам приятелка... Защо не излизам по заведения... Защо не пия... Защо не пуша... Защо живея зад тази стена... Защо избягах от света... – засипа ме с артилерийска канонада от слово.
         Езикът ми се стегна на възел. Не бях способен да пророня и думичка.
         – Така си и мислех. – завърши обстрела, прибирайки оръжието на мястото му. – Това съм аз...
         Двамата се загледахме в мрака, който се усмихваше приветливо над високите стени. Край!