29.03.2008 г., 20:27 ч.

Той--- 

  Проза » Разкази
950 1 1
2 мин за четене
V - та Глава


- Здравей!
Не говореше с никого. Просто му се прииска да каже "Здравей!". Спомни си колко пъти се е усмихвал на едва познати хора и им е казвал "Здравей!". Сега нямаше нито един от тези хора. Дори не помнеше повечето. Замисли се. Не, не ги помнеше. Замисли се за тези, които на него са казвали ей така "Здравей!". Спомни си ги всичките... Колко малка беше неговата улица. Едва се побираха къщите. Да не говорим за хората...
- Здравей! - каза отново.
- Здрасти! - отвърна му някой.
Заоглежда се изненадано. Не виждаше никой. Направи си заслон с ръка над очите и се вгледа по-надалеч. Пак никой. Помисли си, че му се е сторило. Беше толкова горещо. Понякога в горещините на хората им се причуват разни неща.
- Здрастиии... - настояваше гласът.
- Ми... Здравей... - поуплашен каза той - но кой си и защо не те виждам?
- Погледни надолу! - дружелюбно отвърна някой.
Веднага обърна очи надолу. Там имаше куче. Драскаше миловидно по крачола на овехтелия му панталон и потриваше глава в ръката му. Как не го бе забалязал? За какво чак толкова важно имаше да мисли? Нямаше ли време и желание за подобни запознанства?...
Когато беше малък, имаше куче. Много приличаше на това, но краката на неговото бяха изкривени от някаква болест. Майка му не даваше да го води у дома. И той го хранеше под стълбите. Крадеше храна от вкъщи и тайно ходеше под стълбите. Взимаше недъгавото псе в скута си и говореше с него. Разказваше му деня си. Дори някои нощи... А то го гледаше, все едно е благодетел. Всеки ден, когато се прибираше, подсвиркваше на нещастното псе. И то изникваше от някъде с недъгавата си походка и щръкнала, весела опашка...
Всичко това го заля.
Наведе се и понечи да сложи кучето в скута си. Но когато погледна, него вече го нямаше...
- Здравей! - опита той.
Все едно се опитваше да извика кучето
- Здравей, здравей, здравей, здравей....
С всяко повтаряне гласът му ставяше все по-писклив. По-търсещ... По-надяващ се...
- Здравееееееееееееееееееееей...
Въртеше се в кръг и гледаше във всички пооки. Зави му се свят. Приседна. Мина малко време и той се опита да се сети какво се бе случило с неговото куче.
Един ден се прибра и подсвирна, както обикновено. Кучето не дойде. Не се появи и в следващите часове. Нито в следващите дни. Всеки ден се прибираше и подсвиркваше все по-глухо. Започваше да се досеща. Все пак децата не са глупави. Но хранят надеждите си с измислици, които в последствие им излизат скъпо. Така мина седмица. После втора... После спря да ги брои. После забрави.
Но сега... Сега седеше прималял от въртенето и си спомни всичко.
-Здравей... - прозвуча гласът му глух и гърлен...

А кучето изпълзя изпод един скъсан вестник. Повдигна уши, загледа го с интерес. Допълзя до него и го подръпна леко за крачола. Все едно го канеше да се скрие от жегата под вестника. И тогава разбра, че кучетата не говорят. Просто така му се е сторило от горещината.
- Здравей - каза усмихнат и почеса кучето зад ушите.

© Диана Маринска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??