Вече цяла седмица валеше. Преди два дни бяха задухали и ветровете. Токът в повечето къщи беше спрял, а и техниците като всичко държавно или се бавеха, или за нищо не ставаха. Небето бе мрачно, такова небе, което, погледнато от обикновен човек, убива всяка малка частица надежда. Небе, смазващо живота, смазващо човешката душа, небе, под което щеше да се случи нещо лошо...

          Корабчето подскачаше, люшкаше се, пак се изправяше и продължаваше пътя си по канала. Едно толкова смело хартиено корабче, намазано с полуизстинал парафин.То беше просто парче от вчерашния вестник, сгънато няколко пъти, но това парче хартия, гмуркащо се във водата, беше олицетворение на смелостта, смелостта до глупост.

Подир корабчето тичаше малко момченце. Радостно и с всички сили то бягаше след корабчето, докато небето и дъждът искаха да го погълнат. Момчето беше излязло с чадър, но небето отдавна го беше погълнало, а чадърът беше толкова хубав, беше му подарък, но в момента, когато чадъра се изхлузи от ръката му, момчето изобщо не обърна внимание, защото вниманието му беше изцяло погълнато от хартиеното корабче. Представяте ли си, ако момчето беше догонило чадъра, щеше да изгуби корабчето и вече нямаше да може да бъде смел капитан или войник, който чака да стигне твърда земя, до която щеше да го докара парчето от вчерашния вестник, за да изпълни мисията си.

Капките се стичаха по лицето му и безмилостно го възпрепятстваха да гони корабчето. За всичко беше виновно небето, което у всеки успяваше да внесе мъка и тъга, но не и у момчето - неговата бариера против мъката беше корабчето, неговото щастие беше корабчето. То щеше да бъде щит срещу тъгата, докато не потънеше във водата. Тогава момчето нямаше да е щастливо, но пък и какво постоянство в едно 6-годишно момче.

Корабчето продължаваше борбата си с вълните, а момчето - тази с дъжда, беше толкова щастливо, небето нямаше значение, дъждът нямаше значение, вятърът също, само корабчето.

Парчето хартия смело плаваше и бореше водата, както щастието на момчето се бореше с мрака в небето. Корабчето продължаваше да се гмурка и напредваше все повече по канала. Каналът все повече се пълнеше с вода, ставаше все по-дълбоко, а калта около него все по хлъзгава. Корабчето плаваше, а момчето бягаше след него, озарено от щастието си. Смелостта на корабчето бе прекъсната от паднал клон. Парчето хартия се заклещи в клона и спря пътуването на момчето до щастието, усмивката от лицето му изчезна, но нищо не беше свършило, то щеше да слезе до водата да издърпа клона и да освободи пътя към щастието, после още малко щеше да бъде капитан или войник, след това щеше да се прибере и да разкаже всичко на баща си, освен това, че е слязъл до водата, разбира се. И ето че момчето направи първата крачка, но беше кално и хлъзгаво, за миг загуби равновесие, после направи втора крачка, трета нямаше. Момчето се сгромоли във водата. Както всяко шестгодишно момче и то не беше добър плувец. Едно дете умря до щастието си...

* * *

Вече час и половина гледаше глупавия научно-популярен филм за кораби. Не беше си платил телефона, а и нямаше на кого да се обади, нямаше цигари, нямаше нищо за ядене. Превключи на другия канал, някакво момче се удавило в канал, пак превключи. А той нямаше цигари.