Семейство Мирчеви вечеряха заедно за пръв път от месеци насам. По предложение на главата на семейството Стоян Мирчев. Неговият син Станимир се чувстваше странно в компанията на родителите си, освен това изобщо не бе гладен, да не говорим, че бързаше за среща с гаджето си, с което се бе запознал преди два месеца и с което излизаше всеки божи ден.

  Майката – Елена, усещаше нервността на сина си и му съчувстваше, но знаеше, че тази среща непременно трябва да се проведе, не за друго, а за да може Станимир да изпие чашата с портокалов сок, която все още стоеше недокосната.

  Станимир очакваше пак да се почне старата тирада – как новото му гадже Мирела не било подходящо за него. Ниска била на ръст, завършила била само някакъв си тъп шивашки техникум, а баща ù, дърводелец по професия, преди години бил осъждан за побой и шофиране в нетрезво състояние, а майка й – о, ужас – обикновена санитарка в болница.

  Тирада обаче нямаше, което искрено изненада Станимир, но в същото време и го изнерви още повече, защото усещаше, че се мъти нещо. Но какво? Кога за последно бе виждал баща си да се усмихва така благо? Да, нещо е намислил Дъртият.

  - Нищо не хапна, сине. А майка ти толкова се стара да направи сармите точно по твой вкус.

  Станимир порови неохотно из чинията си, после, още по-неохотно, хапна две хапки. Не му се ядеше хич напоследък.

  - Хайде, бягай, виждам те че нервничиш, но поне си изпий сока да се освежиш в тази жега.

  Станимир гаврътна чашата с портокалов сок и стана от масата. Майка му хапеше притеснено устни, лицето й изглеждаше леко пребледняло.

  Станимир се метна на мотора си и отпраши към центъра. Знаеше, че Мирела вече го чака и се надяваше да не закъснее много. Не че тя щеше да му се разсърди, той просто копнееше да види милото й лице, да докосне дланите й, да се потопи в светлосинята бездна на очите й.

  Свела глава, Елена ходеше напред- назад из хола.

  - Хайде, престани де! Не мога да те гледам такава! Нали постигнахме съгласие по въпроса! – рече сопнато Стоян.

  - Вече не съм сигурна дали…

  - Няма връщане назад, така че просто се успокой. Знаеш много добре, че тази връзка трябва да бъде прекратена по някакъв начин. Принудени сме да го направим, щом на него не му увира главата. Ти представяш ли си какво ще стане ако той направи бебе на онази никаквица и тръгне да се жени за нея?

  - И все пак… дали не е вредно?

  - Казах ти! Това прахче е тествано върху хиляди пациенти. Няма странични ефекти. Просто блокира някакви центрове в мозъка, не разбрах точно какви, и регулира хормоните, които се отделят, когато човек е влюбен. Проблемът е само, че дозата трябва да се взима на два дена, за да не намалява ефектът. Май ще се наложи да слагаме в гарафата, от която пие вода нощно време. Или в сутрешното му кафе.

  - Ох, Стояне! Хич не ми харесва тази работа. Аз съм със селско потекло, ама въпреки това се ожени за мен, нали. Защо да им се бъркаме на младите…

  - Времената сега са други, жено! Който иска да върви напред, трябва да мисли само с горната си глава. Иначе ще му се налепят разни курви, и няма отърване. Сега всеки гледа само парите и имотите.

  - Но Станимирчо не е такъв…

  - Трябва да го контролираме, че какъвто е развейпрах големи ядове може да берем.

  - Добре, Стояне. 

*** 

  Станимир дойде на срещата с половин час закъснение. Извини се на Мирела, прегърна я през кръста и я поведе към близкото заведение. Чувстваше се леко замаян и му бе пресъхнала устата. Каза си, че трябва да пие повече течности в жегата.

  Двамата си побъбриха на по халба бира, после разговорът изведнъж секна, въпреки опитите на Мирела да го поддържа. Станимир просто се чувстваше отегчен, но същевременно и някак си спокоен. Ръцете му не трепереха от вълнение, бузите му не горяха, а сърцето му не препускаше като лудо, карайки шията му да пулсира. Мирела му се струваше променена – сините й очи не бяха чак толкова бездънни, малката бенка над горната устна не изглеждаше особено очарователна, както й чипия й, леко закривен наляво нос. Забеляза в косите й люспички пърхот, забеляза и че гърдите й не са най-стегнатите на света и че талията й е леко трупчеста. Странно, но явно си гризеше кожичките на ноктите, нещо на което преди изобщо не бе обръщал внимание. А малката пъпчица с гноен връх отстрани на шията направо му се виждаше противна. Под масата босото й стъпало, подпряно върху изута пантофка, изглеждаше смешно с късите си топчести пръсти, чиито нокти бяха лакирани с абсурдно ярък розов лак, и с несъразмерно едрия, леко подпухнал глезен. И вицовете, които тя разказваше, не бяха от най- смешните. А преди той се заливаше от смях на тях. 

  През нощта и сексът не бе особено вълнуващ, не повече от процедурата по приготвяне на пълнени чушки. Мирела усещаше, че нещо не е наред, но си траеше, и Станимир й бе благодарен за това, защото самият той нямаше обяснение за случващото се. Жената, за която смяташе да се ожени, сега му се виждаше съвсем обикновено момиче, каквото човек може да срещне на всяка крачка, докато се разхожда по улицата.

***

  Двамата се видяха и на следващия ден, и на по-следващия, но някак си по навик, поне от страна на Станимир. Помежду им тлееше напрежение, което обаче не успяваше да намери отдушник. Мирела бе объркана и уплашена от равнодушието, което лъхаше от иначе доста емоционалния Станимир, а Станимир се чувстваше така, все едно се е телепортирал в друго измерение, измерение, в което цари скука и униние.

  Скандалът се разрази следващата седмица, когато Станимир пропусна да забележи, че Мирела си е подкъсила косата и я е боядисала с два нюанса по–тъмна.

  – Виж какво, ако си си намерил друга, можеш да ми го кажеш в очите, а не да се правиш на ударен и да мълчиш като пън! – изсъска Мирела, докато се мъчеше да възпре сълзите, напиращи в очите й. – Искаш да ме разкараш, хубаво, тръгвам си, и повече никога няма да ме видиш! Да не мислиш, че ми е приятно да търпя темерутското ти поведение. От една седмица не приличаш на себе си, да не си започнал да се друсаш бе, идиот? – Очите й потъмняха от тревога. – Нали не вземаш…

  – Нищо не вземам…просто… вече не те обичам.

  Мирела застина неподвижно за секунда, с широко отворена уста и гротескно ококорени очи, после скочи от масата и хукна нанякъде, плачейки с глас. Станимир хукна след нея. Искаше да й се извини, да я успокои по някакъв начин, да я задържи поне като приятел, защото наистина я ценеше и уважаваше, защото я чувстваше близка, макар и по някакъв особен начин, различен от любовта.

  – Спри, почакай, нека поговорим!

  Но тя тичаше така, сякаш я гони дяволът. Тръгна да пресича булеварда на червено сред вой на клаксони и писък на спирачки. Станимир успя да я стигне, да я докопа за рамото и да я извърне към себе си. В един момент двамата стояха насред булеварда, вкопчени един в друг като грохнали от умора боксьори. Станимир мерна с периферното си зрение летящ с бясна скорост микробус и инстинктивно отскочи назад към тротоара, изскубвайки се от неуверената хватка на Мирела, която като че ли в този момент изобщо не осъзнаваше къде се намира, после посегна да я дръпне на безопасно място, но инстинктите му го караха да се откаже. И той се отказа. Защото не обичаше тази жена и не си струваше да рискува живота си заради нея. Микробусът помете Мирела, после я захапа с ниската си предна броня и я влачи двайсетина метра, докато гръбнакът й не се изви под ужасяващ ъгъл.

  Станимир понесе шока от кървавата гледка, понесе и факта, че е загубил близък човек, пое и част от вината за случилото се, даже си мислеше, че за седмица – две ще се върне към нормалния живот. Само че тогава той не подозираше, че един ден, когато спре да пие портокалов сок, ще осъзнае, че не може да живее без Мирела.