Признание

И тогава той ми каза:

            - Трябва да ти призная нещо.... Искам те! Влюбен съм в теб! 
            - Какво? От кога?
            - От 14 години!

И после ми обясни, че ме е харесвал в училище. И много ме е искал. Но е бил още малък...

Първоначално се ядосах. Тъкмо, когато откриеш стар приятел. И му разкриеш всички свои тайни, чувствайки се в безопастност. Когато си говорите и се смеете с часове. Когато отвориш дома си и сърцето си за него. Тъкмо, когато се почувстваш щастлив. Когато се довериш. И се будиш всяка сутрин с мисълта:
 

         -   Колко е прекрасно, че си тук! Колко е хубав животът с теб! Моля те не си отивай!       Моля те остани! Нека си живеем рамо до рамо, ръка за ръка по приятелски..
. 

И мислейки си това и споделяки го пред приятели, внезапно се чувстваш малко глупав.. Осъзнаваш, че съвсем си забравил за правилото: "не съществува приятелство между момче и момиче и между мъж и жена..." 

Гадно правило! Нали!?
А винаги ми се е искало да не е така.

Сега се чувствах толкова добре с него, че това еуфорично усещане да е близо до мен биеше всички други усещания, като това да си на първа среща, да си имаш ново гадже и да не знаеш, какво изпитва към теб и кога може да му се довериш. И колко ще го криеш от всички. 

Виждайки го от ъгъла на улицата да върви към мен с онази походка, след толкова години. Още тогава в мен се породи радост, еуфория, спокойствие, доверие, нежност и чиста любов. 

Той ми бе казал, че приятелството е най-чистата форма на любов.. Не, мислих си! Най-чистата форма на любов е обичта между родител и дете.. Но какво разбира той от деца. И въобще какво разбирам аз от любов!
 

И тогава му го казах: 

          - Какво си въобразяваш? Аз съм разведена. Имам малко дете. Ще си дойде след                   няколко дни и ще видиш! Ще ти изгризе кабелите! Не го познаваш!

          - С едно дете ли ще ме плашиш!
          - Да!
          - Неуспешно!  
          - Искаш да спиш с мен и да си развалим приятелството!? 
          - Ааа...
          - Да се почувствам изчукана на сутринта. И да не може да се погледнем след това.  
            Това ли искаш!? 
          - Не! Не искам да се чувстваш така. В никакъв случей не искам да се чувстваш така! 
          - Тогава защо ми казваш това? Точно сега! Защо разваляш всичко ! 
          - Трябваше да ти го кажа!
          - Толкова се радвах... радвам, че си тук. Не искам да те губя!
          - Няма да ме изгубиш!
          - Не виждаш, ли че не мога да мисля за друго сега освен за този проект!
            Трябва да успея! 

          - Ще успееш!
          - Отивам да спя!
          - Лека нощ!
          - Лека нощ!

Отидох към стаята. Бях още ядосана и объркана. Затворих вратата след себе си. Съблякох се. Легнах в огромното легло. Затворих очи. После ги отворих под завивката и си казах на ум с гластче на ученичка: 

         - Той ме харесва...
 

И точно в този момент усетих как ми пламва лицето и се размечтах. 
 

То е ясно, че той е виновен! Виновен е по дяволите! Нали? Той ме предизвика и ме накара да го обичам! Той ме опитоми! А... "човек е отговорен за всеки, който е опитомил." Не може да казваш такива неща на уязвимо момиче. Не може! Невинна съм! Аз исках само да сме приятели... 

A още на другия ден след това признание вече го гледах с други очи! Усещах едни пеперуди в гърдите. Едно въздушно напрежение вътре в тях, което ме полазваше навсякъде по кожата до връхчетата им. Започнах да си мечтая, че ги целува. Че ме докосва. Започна да ме хваща страх, че това може да ще се случи. И желание това да се случи. Не знаех какво да правя. Казах му го. И това се случи. 

По дяволите! 

Загубени сме!