СЕГА  ТОВА Е САМО  СПОМЕН

                                                          (Закъсняла птица)

                                                                      Посвещавам на 95 рожден ден   на

                                                                                                                                             поетесата Надя Неделина

        Тиха тъга нахлу в стаята. И се притули в ъглите. Въздухът остана без глас. Навън притъмня. От небето запрашуляха снежни звезди - залудуваха край прозореца, ту понесени във вихър, ту затрептели политаха надолу, ранени от болката на последния си танц.
        Въздишка се отрони от устните ù. ТЯ се повдигна уморена от креслото. В очите ù се бе сбрала цялата Вселена. Мислите палеха кръвта ù. Сърцето ù, в безумства затуптяло, копнееше утра и тайнства.
        Застана до прозореца и се загледа. Тук-там някой забързан минувач, вдигнал яка, свил се в зимния балтон, преминаваше покрай оградата на дома ù. Усмихна се тъжно...

                                                                     * * *
        Под уличната лампа се спряха двама млади.
       Младежът говореше нещо, девойката бе навела глава.
      "Красиви са" - помисли си жената от прозореца и се втренчи в тях. - "Умуват колко се обичат" – промълви като на себе си.
       Влюбените на улицата се сгушиха в любовта си.
       След миг младежът повдигна лицето на момичето.
      "Гледат се в очите"- проговори тихо свидетелката на тайнствения миг. "Сега ще я целуне..."- усмихна се ТЯ в очакване и повдигна крайчеца на пердето, за да запечата в съзнанието си техния миг.
       Едри снежни звезди се спуснаха и заблестяха като кристали на светлината точно над двойката непознати. Младежът повдигна брадичката на момичето и я зацелува жадно. Снежните парцали заиграха по лицата им.
       Жената зад прозореца се усмихна: "Знаех си - отрони се от устните ù. - Знаех си, че ще я целуне..."
      Девойката не се противеше на ласките под уличната лампа. Никой не ги смущаваше. Те пък не криеха любовта си.

                                                                   * * *
      - Обичам те! Обичам те! - един внезапен мъжки глас като с меч прониза тишината в тъжната ù стая.
      "Отвън ли иде този глас"- помисли си жената. Треперещата ù ръка отпусна пердето. Трескаво се огледа. Нямаше никого. Пак погледна навън. Младите все тъй жадно се целуваха. Нещо проскръцна. Обърна се рязко и затърси с очи в мрака.
      Само уличната лампа изпращаше светла неонова пътека върху килима току под камината, която зееше тъжно.
       Самотата се беше настанила и кротуваше в дома ù.
     "Сама съм"- помисли си и пак се загледа във влюбените през прозореца, които раздаваха един на друг ласки под снежното небе.
      - Искам да си моя!- прозвуча пак гласът в тишината и я накара да застине.
      - Кой си ти на моя праг застанал?- И преди да е дочула отговор, потъна в очите му, ръцете му запалиха кръвта ù, страстта му я плени...
     Дъхът ù спря.
     Небето просветля.
     Забушува огънят в камината.
     Тъгата ù заспа успокоена в спомени...

                                                               * * *
      Зимата беше сурова. Градът под тепетата бе скован от студ. Дърво и камък се пукаше. Пловдивчани се бяха изпокрили от виелицата и жандармите. Кой ще посмее да ходи вечер по улиците? Мракът дебнеше на всяка крачка. Нещо враждебно витаеше из въздуха. Даже жиците бяха натегнали от сняг, опнати до скъсване като струните на душата.
Във въздържателното дружество се бяха събрали студенти от всички факултети.
      - Кой е младежът, който държи сказка - попита тя.
     - Не го ли познаваш? Алекс му казват. Елена трябваше да ти го представи - основател е на дружеството... - прошепна момичето на съседния стол и се заслуша пак в оратора.
      Той изпълваше с присъствието си залата.
      Очите ù се приковаха в него. Вълните на мислите ù в миг се укротиха.

                                                                * * *

       Всичко между тях се случи толкова бързо. Усети нажеженото пространство, ръцете му, очите му... Дъхът ù спря, когато я попита: "Ще се видим ли утре?"
       Чу се да казва тихо "Да".
       И с това нейно "да" започна всичко...

                                                                * * *

     Зимата на 1942 беше люта. Студенти заизлизаха от "Въздържателното дружество" и бързаха да се разделят пътьом, без много шум. Не биваше да ги виждат заедно. Разговорите им бяха продължили дълго. Предстоеше акция. Всеки имаше своя задача. Градът отдавна спеше. Само окъснели минувачи, вдигнали яки, като че гонени от зла сила, подтичваха по улиците. Студът хрущеше под обувките им.
      Групата от "въздържатели" се разпръсна. Отделиха се двама прегърнати, може би влюбени, и потеглиха към "Алабин".
       - Студено - промълви девойката и се сгуши в прегръдката на младежа.
Той се усмихна някак тъжно, но тя нито я видя, нито усети топлината, разляла се за миг по лицето му. Утихна, гледайки в краката си. Вървяха бързо, без да говорят. Обувките ù не бяха подходящи за такава зима и тя се подхлъзна. Здравата му ръка я подкрепи веднага.
      - Внимавай - шеговито ù се скара младежът, - сега не е време да правим грешки, нали? - попита той. Спря се и я обърна рязко към себе си, точно под уличния фенер. - Сърдиш ли се, че те доведох в София? Мълчиш напоследък. Не си ми проговорила цяла вечер...
      - Ами, как бих могла - ти имаше сказка. И аз слушах. Пък и се страхувах да не дойдат и да те приберат още тази вечер.
      - Моето момиче се страхува за мен? - закачи я той. Повдигна брадичката ù. Целуна я. После пак и пак. Тя не се противеше. Обичаше го. Забравиха за света и хората. Забравиха дебнещата ги опасност. Снежинките лудуваха над лицата им като жълтокрили пеперуди. Вятърът си играеше с тях и мокреше лицата на влюбените. А те се целуваха жадно...
      - Обичам те - тихо проговори той.
      - Обичам те - отвърна тя.
      - Не мога нищо да ти дам. Не искам да те лъжа. Нямам стряха и богатство...
      - Стига ми сърцето ти. То е моят храм - пророни и се приюти в обятията му.
Когато отвори очи, улови две врабчета, зъзнещи от студ, кацнали точно на фенера. Поиска ù се да ги приласкае...

                                                               * * *
    - Може никога да не се върна - сълзи блеснаха в очите му. - Но те обичам. Знаеш... любима...
     - Ще те чакам. Тръгвай вече. Обичам те...
     Раздялата се притаи и задебна в мрака.
     Девойката осъмна в сълзи от любов.
    Самотен гълъб кацна на перваза на прозореца ù. Очите му се стрелнаха в нея. Сякаш искаше да ù каже нещо и кимна. Поразходи се гордо край стъклото и отлетя.
           Тя инстинктивно тръгна към огнището, за да запали огъня... с любов.

                                                               * * *
      - Венчается раба Божия Надежда...
      - Венчается раб Божий Алекс...
     Очите ù грейнаха като мартаритките в букета. Сълза се търколи по румената ù буза.
     "Мамо, аз съм булка..."
     "Тате, истина е. Казвах ти. Сега вярваш ли? Обичам го..."
     Гугутка прелетя в храма. Проследиха пърхащия ù поглед много очи.
     Дали предвещаваше пролет?

                                                              * * *

      - Познавате ли Александър Гетов - Гетман?
      - Да. Съпруг ми е!
     - Кога се видяхте за последно? Къде го укривате? – въпросите блъскаха като камшици по лицето ù...
      - Имате 24 часа. После нито него мога да спася, нито вас, нито семейството му...
     - Хубава е, а? - дочу зад гърба си ехиден смях и изтръпна, докосната от лоши очи... Като го няма мъжа ù, имаме нея... - гърлено се засмя някой.
     - Млък! Не пипай! Има министерска заповед - изсъска комендантът...
Колко време мина - не знаеше. Затътра уморено краката си към дома...

                                                            * * *

       - Синът ни порасна... Умен е като теб! - погали я по косата Той.
       - Не, на баща си се е метнал... - усмихна се тя.
       - Дамянчо, не тичай... - извика след детето.
      - Мамо, виж листото... Червено е като кръв... - отговори гласът му и потъна в есента на дните...
      - Мамо-о-о - гласът му ехтеше. - Мамо, аз съм като вятър, като птиците съм, мамо-о -о - викаше и летеше с разперени ръце из парка синът.
      Нещо стегна душата ù. Сграбчи гърлото ù. Понечи да извика. Не можа да издаде нито звук...

                                                            * * *

       Уличната лампа замъждука с пращене, а-ха да угасне. Огънят в камината отдавна беше догорял. Стана ù студено. Потръпна. Разтърка очи. Задрямала май беше. Нещо тревожно ли сънува? Беше ù пепеливо в душата и тъжно. Стана и отиде до прозореца. По навик. Живееше с минувачите, с тишината, със спомените. Обичаше да гледа навън. Радваше се на случайните срещи с непознатите. Повдигна пердето. Тук-там още светеха някои съседи. Младежите, сигурно студенти, както обикновено бяха много шумни. Гръмна позната песен и разбуди заспалата улица: "Танцувам в залеза на дните, забравен танц на любовта. А дансингът на самотата е мой единствен съдия..."
      "Колко ли е часът? Сигурно минава полунощ..." - помисли си. Погледът ù се спря на старата круша, накичена в бяло като булка. Стори ù се, че поклаща клони, за да я поздрави. Жената се усмихна и ù кимна в отговор.
      Снегът се ронеше като сълзи навън. Беше натрупало. Дворът беше побелял и кристалчетата му светеха.
     Тя се зави в плетения си шал и се запъти към писалището, тананикайки познатия рефрен: "Танцувам в залеза на дните..." Скоро нямаше да заспи, но можеше поне да пише, както правеше всяка нощ. "А дансингът на самотата е мой единствен съдия..." - прозвуча отново гласът на певицата.
     Светна лампата на писалището. Ръцете ù бяха уморени, за да чукат по машината и тя взе писалката.
      Перото заскрибуца по белия лист:

                                               Закъсняла птица

                                 С душа неуморена от измами
                                 копнея пак за срещи и раздели...
                                 Неистово ме вика пак кръвта ми
                                 през нощи черни и през нощи бели.

                                 И тръгвам, и ръцете си протягам -
                                 с горещи длани да докосна здрача,
                                 от глухата си стая да избягам -
                                 отново да се смея и заплача.

                                 Не иска в самотата да изтлее
                                 сърцето - за безумства зажадняло.
                                 В кръвта ми птица закъсняла пее
                                 и чудото очакват дух и тяло...

Подписа се бавно, като изписваше буквите една по една:
                                                                                                  Н а д я Н е д е л и н а.

      Загледа се в листа и тъжно се усмихна: "Още не съм написала най-хубавата си книга. Надявам се..."

                                        (из кн. „Весталка на надежда" на С. Келеведжиева)