– Дядо, гледай като сбъркам кво става – каза Сашко и докосна наслуки един от клавишите на компютъра. На екрана премига и светна язвително зелен надпис „Глупак“, с три удивителни накрая.
– Брей! – рече учудено дядото.
– Я натисни тука – каза Сашко, взе мазолестата боязлива ръка и я бутна върху клавишите. „Не пипай там, бе!!!“, просветна ядно екранът.
– Брей! – рече още по-учудено дядото.
– Звяр! – Сашко плесна нежно матовата пластмаса – 12 гигабайта рам. Осем ядрен процесор. Убиец …
– Брей! – рече разбиращо дядото – 12 гигабайта! То страшна работа!
Двамата седяха в хола, пред голямото махагоново бюро. Върху него, като върху пиедестал се извисяваше компютърът. Беше сумрачно. Навън валеше дъжд и през открехнатия прозорец крадешком се промъкваше влажна есенна прохлада.
– Ще ги шашна в училище – каза гордо Сашко. – Аз вече праскам програми, пък те още играят на игрички.
Говореше без да откъсва сините си, бодливи очички от екрана и пръстите му летяха по клавиатурата – дванадесет годишен рошльо с ожулени колене.
– Тя, Елито, малка, ама Галито и Чефито, и те ли такова... праскат програми – каза дядото. Беше седнал чинно до Сашко, с каскет на главата, с изпечен, набразден от времето селски врат и шаячно палто. На облегалката на стола висеше бастунът му – възлест и жилав като стопанина си.
– Абе, дядо, ти какво говориш бе – Сашко изпръхтя възмутено – на тях им дай куклички и парцалчета .. .пикли!
– Е, тъй де – рече дядото – те женорята какво разбират от техника. Ама са ти сестрички и...
– Не ме интересуват – прекъсна го навъсено Сашо – куклички, парцалчета, ... пикли! … Като си нямам братче...
– Ами може пък щъркелът да ти донесе и братче – каза колебливо дядото.
– Абе, дядо, какъв щъркел, бе!?!
* * *
Някой тръшна оглушително входната врата. Нещо издрънча. Чу се неясно мърморене, после в антрето се разнесе пронизителен женски крясък.
– Иване!!! Ела тук!!! Иване!!!
– Мама се прибра – констатира Сашо. – Нещо не е на кеф.
– Иване!!! – прокънтя отново – Иване!!!
– Какво има? – избоботи някой откъм кухнята. – Ще събориш къщата.
– Бременна съм!!! – изкрещя жената – Пак съм бременна!!! Коч такъв!!! Не било от настинката!!!
– Какво ?!? – гласът на мъжа неочаквано изтъня.
Сашо ръгна дядо си с лакът.
– Мама пак бременна – каза доволно. – Той, татко няма грешка.
– Обаче тоя път го махам! – кресна жената – И само не ми разправяй, че било малко убийство и дрън, дрън! Не съм крава за разплод! – полилеят звънна от гласа й – Стигат ми четири на главата!!!
– По–тихо! – изшътка пискливо мъжът – Тате е тук. Със Сашко са в хола.
– Какво като е тук – тя все пак сниши глас – нека чуе! Да не сме в Китай, бе! Тоя път без мен! Ще го махна!!!
– Не може да бъде – изпъшка Иван – Пепи, знаеш колко съм внимавал. Не може да бъде! Просто е невъзможно!
– Ти какво намекваш?!? – гласът на Пепа се извиси отново – Значи ти си внимавал! Някой друг не е внимавал! Че кой е той, бе!?!
– Не исках да кажа това... просто грешка не може да има... знаеш!
– Тоя мръсен компютър!!! – изкрещя свирепо Пепа – Да го махаш оттук! – изхлипа неочаквано и добави – Тоя път няма, а? Нали милинко? Ще го махнем. Ами стигат ни вече...
– Добре, добре, успокой се, ела, ще поговорим, ще обсъдим, ще видим, хайде, успокой се, ела...
Тропна врата. Стана тихо. Сашко и дядото се спогледаха.
– Тате ще я обработи – каза уверено Сашко и потри ръце – знам си аз. Обаче тоя път ще е братче, знам си аз...
– Сашо, аз да си ходя – надигна се смутено дядото – тя стана една...
– Стой бе, дядо – натисна го Сашко – нищо не е станало. Той тате си знае работата. Обаче тоя път ще е братче, знам си аз... Чакай да ти пусна една игричка. Страхотна графика! ...
В стаята влезе Иван. Спря гузно край вратата, почеса се по врата и рече:
– Сашко, я върви при майка си да помогнеш за обяда.
Сашко се надигна с нежелание
– Какво да и помагам пък сега …
– Върви, върви – Иван го перна нетърпеливо по темето. После затвори внимателно след него.
– Тате – рече виновно, – извинявай, днес май вдигнахме малко гюрултия.
– А, нищо не съм чул – каза дядото – ний тука със Сашко се занимавахме с кампютъра... Страшен.
– Абе, страшен – измърмори Иван – сега ще го видя колко е страшен.
Наведе се и зачука по клавишите. На екрана светна надпис „Месечен календар на Кнаус“. Отнякъде изплува полегнала в предразполагаща поза гърдеста красавица, наметната с лека дрешка. От устата и изскочи балонче, на което пишеше „Имате ли желание? За коя дата?“.
Иван чукна някаква цифра. Красавицата смигна заговорнически, дрешката неочаквано се свлече, а на балончето се появи надпис „Зелена улица! Сто процента сигурност! Успех!
Дядото зацъка удивено с език, а Иван грабна стенния календар и започна бързо да пресмята нещо. После чукна пак по клавишите. Красавицата в миг се облече, обърна сърдито гръб, а на балончето светна „Стоп!!! Опасност!!! БЕБЕ!!!
Иван застина вдървено. Погледна със странно, глуповато изражение към прозореца, после пак към екрана, отново към прозореца. Гърдите му се издуха заплашително и изригнаха в оглушителен рев, който разтърси апартамента.
– Сашко!!! Сашко, ела веднага тук!!!
Вратата се открехна. Първо се показа русолявата рошава глава. Сините билюрчета обходиха в миг стаята, спряха се на екрана и накрая се забиха виновно върху мокета.
– Ти ли го направи! – ревна баща му.
– Ами... – главата започна полека да се оттегля. Иван се пресегна, хвана го за ухото и с едно дръпване го запокити на канапето, в другия край на хола.
– Питам, ти ли бута програмата! – гласът му изтъня и заскърца като, студопор по стъкло.
– Че кой друг, – рече навъсено Сашко – те онез клявки кво разбират.
Баща му изстена и възвърнал мъжествените нотки в гласа си избоботи тежко.
– Защо бе, Сашко!
– Ами... – Сашо вдигна глава войнствено, – ами аз като ви казвам, че искам да имам братче вий все се смейте..'. Щом е тъй пък...
Иван измуча несвързано, махна с ръка и излезе от стаята.
– Обаче тоя път ще е братче – рече след него Сашко – знам си аз.
Врътна се към дядо си доволен и все още наежен като петле.
– Голям номер им изиграх – каза злорадо – тате мисли, че трева паса... дядо, я да ти пусна игричката аз.
Дядото се надигна, приближи се до компютъра, докосна го със страхопочитание и запита:
– Сашко, ти такова... с кампютъра ли я нагласи тая работа... тая работа де, дето майка ти чака бебе.
– Ами с компютъра – измърмори Сашко – те като не искат.
– Ей, той бил страшна работа – рече дядото, – голяма работа бил тоя кампютър.
Автор: ПИ
© Пламен Иванов - ПИ Всички права запазени