–   Дядо, гледай като сбъркам кво става – каза Сашко и докосна наслуки един от клавишите на компютъра. На екрана премига и светна язвително зелен надпис „Глупак“, с три удивителни накрая.

–  Брей! – рече учудено дядото.

–  Я натисни тука – каза Сашко, взе мазолестата боязлива ръка и я бутна върху клавишите. „Не пипай там, бе!!!“, просветна ядно екранът.

–  Брей! – рече още по-учудено дядото.

–  Звяр! – Сашко плесна нежно матовата пластмаса – 12 гигабайта рам. Осем ядрен процесор. Убиец …

–  Брей! – рече разбиращо дядото – 12 гигабайта! То страшна работа!

Двамата седяха в хола, пред голямото махагоново бюро. Върху него, като върху пиедестал се извисяваше компютърът. Беше сумрачно. Навън валеше дъжд и през открехнатия прозорец крадешком се промъкваше влажна есенна прохлада.

–  Ще ги шашна в училище – каза гордо Сашко. – Аз вече праскам програми, пък те още играят на игрички.

Говореше без да откъсва сините си, бодливи очички от екрана и пръстите му летяха по клавиатурата – дванадесет годишен рошльо с ожулени колене.

–  Тя, Елито, малка, ама Галито и Чефито, и те ли такова... праскат програми – каза дядото. Беше седнал чинно до Сашко, с каскет на главата, с изпечен, набразден от времето селски врат и шаячно палто. На облегалката на стола висеше бастунът му – възлест и жилав като стопанина си.

–  Абе, дядо, ти какво говориш бе – Сашко изпръхтя възмутено – на тях им дай куклички и парцалчета .. .пикли!

–  Е, тъй де – рече дядото – те женорята какво разбират от техника. Ама са ти сестрички и...

–  Не ме интересуват – прекъсна го навъсено Сашо – куклички, парцалчета, ... пикли! … Като си нямам братче...

–  Ами може пък щъркелът да ти донесе и братче – каза колебливо дядото.

–  Абе, дядо, какъв щъркел, бе!?!

* * *

Някой тръшна оглушително входната врата. Нещо издрънча. Чу се неясно мърморене, после в антрето се разнесе пронизителен женски крясък.

–  Иване!!! Ела тук!!! Иване!!!

–  Мама се прибра – констатира Сашо. – Нещо не е на кеф.

–  Иване!!! – прокънтя отново – Иване!!!

–  Какво има? – избоботи някой откъм кухнята. – Ще събориш къщата.

–  Бременна съм!!! – изкрещя жената – Пак съм бременна!!! Коч такъв!!! Не било от настинката!!!

–  Какво ?!? – гласът на мъжа неочаквано изтъня.

Сашо ръгна дядо си с лакът.

–  Мама пак бременна – каза доволно. – Той, татко няма грешка.

–  Обаче тоя път го махам! – кресна жената – И само не ми разправяй, че било малко убийство и дрън, дрън! Не съм крава за разплод! – полилеят звънна от гласа й – Стигат ми четири на главата!!!

–  По–тихо! – изшътка пискливо мъжът – Тате е тук. Със Сашко са в хола.

–  Какво като е тук – тя все пак сниши глас – нека чуе! Да не сме в Китай, бе! Тоя път без мен! Ще го махна!!!

–  Не може да бъде – изпъшка Иван – Пепи, знаеш колко съм внимавал. Не може да бъде! Просто е невъзможно!

–  Ти какво намекваш?!? – гласът на Пепа се извиси отново – Значи ти си внимавал! Някой друг не е внимавал! Че кой е той, бе!?!

–  Не исках да кажа това... просто грешка не може да има... знаеш!

–  Тоя мръсен компютър!!! – изкрещя свирепо Пепа – Да го махаш оттук! – изхлипа неочаквано и добави – Тоя път няма, а? Нали милинко? Ще го махнем. Ами стигат ни вече...

–  Добре, добре, успокой се, ела, ще поговорим, ще обсъдим, ще видим, хайде, успокой се, ела...

Тропна врата. Стана тихо. Сашко и дядото се спогледаха.

– Тате ще я обработи – каза уверено Сашко и потри ръце – знам си аз. Обаче тоя път ще е братче, знам си аз...

–  Сашо, аз да си ходя – надигна се смутено дядото – тя стана една...

–  Стой бе, дядо – натисна го Сашко – нищо не е станало. Той тате си знае работата. Обаче тоя път ще е братче, знам си аз... Чакай да ти пусна една игричка. Страхотна графика! ...

В стаята влезе Иван. Спря гузно край вратата, почеса се по врата и рече:

–  Сашко, я върви при майка си да помогнеш за обяда.

Сашко се надигна с нежелание

–  Какво да и помагам пък сега …

–  Върви, върви – Иван го перна нетърпеливо по темето. После затвори внимателно след него.

–  Тате – рече виновно, – извинявай, днес май вдигнахме малко гюрултия.

–  А, нищо не съм чул – каза дядото – ний тука със Сашко се занимавахме с кампютъра... Страшен.

–  Абе, страшен – измърмори Иван – сега ще го видя колко е страшен.

Наведе се и зачука по клавишите. На екрана светна надпис „Месечен календар на Кнаус“. Отнякъде изплува полегнала в предразполагаща поза гърдеста красавица, наметната с лека дрешка. От устата и изскочи балонче, на което пишеше „Имате ли желание? За коя дата?“.

Иван чукна някаква цифра. Красавицата смигна заговорнически, дрешката неочаквано се свлече, а на балончето се появи надпис „Зелена улица! Сто процента сигурност! Успех!

Дядото зацъка удивено с език, а Иван грабна стенния календар и започна бързо да пресмята нещо. После чукна пак по клавишите. Красавицата в миг се облече, обърна сърдито гръб, а на балончето светна „Стоп!!! Опасност!!! БЕБЕ!!!

Иван застина вдървено. Погледна със странно, глуповато изражение към прозореца, после пак към екрана, отново към прозореца. Гърдите му се издуха заплашително и изригнаха в оглушителен рев, който разтърси апартамента.

–  Сашко!!! Сашко, ела веднага тук!!!

Вратата се открехна. Първо се показа русолявата рошава глава. Сините билюрчета обходиха в миг стаята, спряха се на екрана и накрая се забиха виновно върху мокета.

–  Ти ли го направи! – ревна баща му.

–  Ами... – главата започна полека да се оттегля. Иван се пресегна, хвана го за ухото и с едно дръпване го запокити на канапето, в другия край на хола.

–  Питам, ти ли бута програмата! – гласът му изтъня и заскърца като, студопор по стъкло.

–  Че кой друг, – рече навъсено Сашко – те онез клявки кво разбират.

Баща му изстена и възвърнал мъжествените нотки в гласа си избоботи тежко.

–  Защо бе, Сашко!

–  Ами... – Сашо вдигна глава войнствено, – ами аз като ви казвам, че искам да имам братче вий все се смейте..'. Щом е тъй пък...

Иван измуча несвързано, махна с ръка и излезе от стаята.

–  Обаче тоя път ще е братче –  рече след него Сашко – знам си аз.

Врътна се към дядо си доволен и все още наежен като петле.

–  Голям номер им изиграх – каза злорадо – тате мисли, че трева паса... дядо, я да ти пусна игричката аз.

Дядото се надигна, приближи се до компютъра, докосна го със страхопочитание и запита:

–  Сашко, ти такова... с кампютъра ли я нагласи тая работа... тая работа де, дето майка ти чака бебе.

–  Ами с компютъра – измърмори Сашко – те като не искат.

–  Ей, той бил страшна работа – рече дядото, – голяма работа бил тоя кампютър.

Автор: ПИ