Минават няколко дена и започвам да си мисля, че тя няма да дойде. Разумът ми говори, че ще е по-добре никога повече да не я видя, но чувствата ми ме теглят към нея. Чудя се дали тя мисли за мен. В главата ми непрестанно се върти онези нейна фраза – „обичам да ме докосваш“. Дали изобщо думите значат нещо за нея? Дали тя не се е превърнала в обикновена мутреса, която е свикнала флиртувайки да се забавлява и да си вдига самочувствието. Знам, че е умна, нееднократно го е доказвала, но с времето хората се променя. Онзи нейничкият сигурно я е развалил. Мисълта за детето й не ми дава мира. При наличието на дете шансовете ми клонят към нула. Не мога да разбера защо толкова съм се захласнал по нея. Едва ли е най-красивата, най-умната и най-добрата на света. Някаква объркана химия в главата ми ми трови живота. Може би трябва да отида на психиатър? Или да избягам в чужбина, за да съм по далеч от нея. А може би трябва да започна връзка с онази сладичката сестра Мими, която от край време си пада по мен. Какво като не изпитвам силни чувства към нея? Едно време хората да не са се женели по любов! И пак са били щастливи.

Една събота тя се появява. Виждайки лицето й през шпионката, целият се разтрепервам. Отварям вратата.

Тя се усмихва и влиза. Вече ходи само с една патерица, но си личи, че от левия й крак има още много какво да се желае. Облякла е дънкови шорти и черно сабо на бос крак. Изглежда прекрасно, но аз се старая по физиономията ми да не проличи, че съм впечатлен. Не бива да разбира, че съм в слаба позиция – така говори инстинктът ми. Гледам я и се мъча да си я представя стара и грозна. Не мога. Дали вечно ще я възприемам като моята красавица? Имам чувството, че от всяко нейно движение и от всеки неин жест лъха неустоима женственост. Дори тътренето на болния й крак не е грозно, а някак … предизвикващо милозливо съчувствие и желание да направиш всичко по силите си нещата да се оправят.

– Нали щеше да ме раздвижваш? – казва тя.

– Щях – отвръщам.

– Е, ето, дойдох.

– Как си?

– Добре, правя някакви упражнения, но все още чувствам крака си адски несигурен. И боли. Вчера даже май разтегнах мускул на прасеца. Прекалих с ходенето.

– Влизай да те видя – казвам.

Тя влиза и ляга на леглото. Мирише на скъп парфюм и сексапил. Иде ми да я награбя и да я нацелувам цялата.

Изувам сабото и се заглеждам в босото й стъпало. Искам ми се да го погаля, но се въздържам. Тя ме следи с преценяващ поглед.

Започвам да раздвижвам внимателно крака й. Ставите все още са вдървени, но не толкова, колкото предния път.

– Ох, боли – простенва тя.

– Защото попадна в ръцете на доктор Ох боли – отвръщам небрежно.

Тя се усмихва и ергенската ми стая сякаш бива обляна от топла светлина. Наслаждавам се на всяко докосване и стискане на нежната плът. Опипвам старателно прасеца уж да проверя дали му има нещо, макар че знам, че е наред.

– Боли ли? – питам.

– Малко.

– Нищо не си разтегнала, обикновено схващане. Пий магнезий.

– Добре.

Започвам да напъвам глезена и гледам как очите й се присвиват от болка.

– Ще траеш – казвам. Така трябва да говорят печените доктори.

Малко по-късно отивам в кухнята, за да направя кафе. Понечвам да си измия ръцете. Отказвам се. Помирисвам ги. Ясно се усеща приятно ухание на топла кожа, на нейната топла кожа. Облизвам показалеца си. Мръсник!

След като си изпиваме кафетата, продължаваме с упражненията.

– Решил си да ме мъчиш, а? – пита тя.

– Сега си ми паднала – отвръщам.

– Няма проблем, не бързам.

– Мъжът ти не те ли чака?

– Не, дойдох с моята кола. Вече шофирам.

– Хубаво.

По едно време усещам, че съм я натоварил предостатъчно и спирам. А хич не ми се ще тя да си тръгва. Зачудвам се дали да не я поканя да отидем на ресторант например.

Тогава, докато седя до нея на леглото, стъпалото й се озовава в скута ми. Пръстите й се забиват решително в слабините ми и започват да помръдват палаво. Чувам изохкването си от изненада. Тя се усмихва уверено, което ме притеснява. Изчервявам се, възбудата ми бързо нараства и усещам некомфортно стягане в слиповете. Петата й започва да ме търка влудяващо. Не се трае. Имам чувството, че ще експлодирам.

Скачам на крака и казвам:

– Какво означава това? Че искаш да се изчукаме за спорта, ей така, еднократно, за разнообразие? Че искаш да ми станеш любовница, и да ме навестяваш от време на време, скришом от мъжа ти? Или искаш да се разведеш и да заживееш с мен?

Тя ме гледа с ококорени очи. От всяка нейна пора сякаш извира учудване.

– Просто усетих, че не си безразличен към мен. Начинът, по който ме докосваш, и много други неща…

– Да, не съм безразличен, затова ти зададох конкретен въпрос.

Тя въздъхва тежко, надига се от леглото и взема патерицата си. За секунда ми минава през главата, че ще си тръгне сърдита, без да благоволи да ми отговори.

Но тя казва:

– Разбира се, че първото. Щеше ми се да се позабавляваме. Симпатичен си ми. А и се погрижи за мен, след като пострадах. Мил си. Мъжът ми не е стока, но го обичам … по някакъв си мой начин. Не съм готова да го зарежа, а и детето… Любовница? Та ние едва се познаваме! Не съм готова за такова нещо, още повече, че има рискове. Но наистина те харесвам.

– А аз те обичам – промърморвам.

Тя свежда замислено глава. Казва:

– При това положение по-добре да не се виждаме повече. За да не се измъчваш от напразни надежди.

– Точно така. Разбрахме се.

Тя закуцуква към вратата. Походката й ми се вижда много по-несигурна от преди. В гърлото ми се е загнездила буца. Плаче ми се.

– Благодаря ти за всичко, свестен човек си, за разлика от мен – казва тя и тръгва надолу по стълбите.

– Продължавай с рехабилитацията! – виквам.

Тя кимва, но без да се обърне. А аз се чудя дали ще я видя пак. После ме обзема някакво странно, неестествено спокойствие.