Треска за злато (по действителен случай)

         Джумазие вървеше за работа, както всяка сутрин от 20 години насам. Петдесетгодишна чистачка на местната болница, имаше двама сина, които, както е прилично, издържаше, докато се образоват – единият в София, другият някъде в Англия. Свързваше стоически двата края като всички, без да се оплаква, с любезното мечешко съдействие на кредитните институции. Беше взела предишния ден заплата и както винаги, като настъпваше това важно житейско събитие, преди да се е стопила живителната инжекция до 10-о число, и да се чуди как да изкара месеца, рутинно си купуваше едно от билетчетата с големите награди. Денят беше обещаващ и слънчев, затова тя седна на отсрещната скамейка и взе захласнато да търка, докато кафето в другата й ръка едвам не приливаше.

            И ето, чудото се случи, сън ли беше или реалност, нямаше фанфари, но това беше факт, излязоха й числата и тя се оказа милионерка или поне наполовина. Пребледня на мига, студена пот изби по слепоочието й, замая се и не осъзнаваше добре какво се случи.

            Стана стоически и с разтуптяно сърце се дотътри на работа, кафето спомагаше за вълнението, беше постоянно като на тръни. Чувстваше се сякаш току-що бе обрала банка, гледаше изпитателно всички лица, които й се изпречваха натрапчиво, дали няма да се издаде? За нищо на света никой не трябваше да разбере! Държеше неотлъчно в джоба на престилката си съкровището и на пет минути проверяваше дали още е там.

            Работният ден мина също така нереално и на тръни. Гледаше да не говори с никого, което не беше толкова трудно, понеже не се имаше много с персонала в болницата. Едвам дочака да се махне от там и да притича вкъщи. Тъкмо прибрала се,  възкликна на глас: „Ами сега?“

            ‒ Дурхане, богати сме, спечелих от лотарията! Какво да правя с толкова пари?
            Съпругът й продължи да гледа незнайно къде и все така безизразно, май не беше на себе си, и не от вълнение. Дозата дневен алкохол го беше избавила от прозаичността. 
            Мина една година от тогава, от този вълшебен миг. През това време Джумазие напусна работа и реши да се пробва в бизнеса. На мъжа си не можеше да разчита, децата далече, роднини наблизо нямаше за щастие. Купи две порутени къщи в близките села, инвестира доста в ремонта им, но цената, която им обяви бе непосилна за джоба на селяните, не че не беше оправдана спрямо вложеното. Затова се принуди да ги продаде на загуба.

            Пробва и със земеделските земи, но те се оказаха толкова скъпи, че щяха да възвърнат инвестираното чак след 20 години. Не й се чакаше така дълго и ги разпродаде, както можа. Не смееше да харчи безразборно по ваканции и живот, не искаше така да си пропилява късмета, стиснала го бе здраво, както билетчето в пристилката. Този сън никога не трябваше да свършва. Мъжът й се ограничаваше да й иска ежедневно пари за пиячка, макар и сега да се бе отдал на марковото, та да се перчи и да разгъне великодушието си пред аверите, нуждите му не бяха по-различни от преди да се „замогнат“. Друго не го интересуваше, не я разбираше в тези нейни планове за бъдещето, макар че деляха едно легло, бе по-далече от роднините й. Децата като разбраха, взеха своя дан под формата на двустайни гарсониери в престижната столица, от тук нататък да се оправят.

            Боже, как бързо отлетяха тези „подарени“ пари! Останала беше едва една пета от печалбата. Джумазие се ужасяваше от мислите, че и този остатък, тази последна глътка свобода ще се изпари така неосетно, че ще й се присмиват всички в малкия град, всеизвестно е каква завист изпитват тези ограничени провинциалисти, когато някой „успее“, че ще пропадне обратно в предишното си състояние на чистачка, ако изобщо я вземат обратно. Макар и богата, Джумазие не спеше добре, депресира се, не обръщаше внимание на хубавото време, на чистия въздух, на птичките и цветята, не изпитваше радост от живота.

            Изолира се, не можеше да понася съпруга си, ако беше мъж на място, щеше да й помогне да се оправят, да се замогнат още повече, за приятелки дума да не става, навъртаха се известно време като ято лешояди, но когато разбраха, че и едно кафе няма да ги черпи, изчезнаха, та даже и взеха да злословят от всички най-отдадено. Да си гледат работата, в крайна сметка късметът си е неин!

            Ето я днес, пак на същата лавка, трие трескаво талони не като преди – по един на месец, а по петдесет на ден от всякакъв тип. Забила се е в цифрите, в буквите, в символите, в картинките с приказни плажове, с величествени круизи, с мистични фараонски богатства, с тлъсти пачки с пари и диаманти и търка ли търка. Минувачите на път за работа я заглеждат и поклащат глава неодобрително, отминавайки я. Продавачката на лавката е раздразнена по онзи начин, присъщ на медицинска сестра, която проклина неблагодарната си работа, обслужвайки терминално болен.

            Междувременно Джумазие нищо от това не забелязва, погълната е да следи възможностите за печеливши комбинации. Целият кош отсреща на пейката е пълен с нейни вече непотребни опаковки от празен шанс, а тя преведена над парчето хартия се моли с монета в ръка. Ръцете й са зачервени, възглавничките на пръстите – разранени, очите й – кръвясали като на жива мъртва Изгубила си е ума, Джумазие! Гарванът бе отлетял от рамото й, за да грачи сега доволно над разложения й труп.