LeadFoot (Николай)
30 100
27.10.2013 г., 17:09 ч.

Третият край на живота 

  Проза » Разкази
796 0 9
6 мин за четене
                                                      Третият край на живота

 Имаше нещо магично в тая студена нощ. В главата ми споменът за нея остана жив и ярък като въглен. Винаги щом се сетя, нещо жегва сърцето ми. Ала и до днес не зная какво видях тогава в бялата мъгла и асфалтовия път, почернял от ситния дъждец. 
 
- Благодаря ти - казах твърде високо и провлачено. Бях толкова пиян, че не можех две думи да свържа, а какво оставаше да вървя сам.
- За нищо - отвърна ми тих, дрезгав глас. 
Обърнах замаяната си глава към него и му прошепнах все едно шепнех на приятелката си:
- Много ти благодаря.
Мъжът просто присви устни и дори не ме погледна. Вместо това ме стисна още по-здраво и ме завлачи по пътя. Изхилих се идиотски и реших, че е най-добрият момент да запея. Заграчих някаква тъпа песен и грозният ми глас екна в притихналата вечер. 
- Стига - промълви той.
- Искам да пея - замолих го с премрежени от алкохола очи. 
- Зная, зная. Ще пееш после. Хайде, първо да те приберем.
Кимнах като дете, което тъкмо е спряло да плаче и се е съгласило с мама. Обгърнах раменете му с ръка и се подпрях на силното му тяло. Повървяхме малко и аз си помислих, че студената, гъста мъгла и леденият дъжд са ми прояснили главата.
- Извинявай - прошепнах му и го погледнах с тъжни, засрамени очи.
Но той не ми отговори, а сериозният му поглед си остана съсредоточен напред в нощта и черния път.
- Как се казваш? - не издържах и го попитах.
Мъжът спря и въздъхна. Присви отново устни и след като ме пусна се обърна към мен.
- Илия се казвам, забрави ли? - отвърна ми със студен глас - Стига си говорил. Върви, ако можеш. 
За момент замълчахме. Суровият му поглед ми се виждаше толкова проницателен, че се почувствах засрамен от собствената си простота. Този човек сякаш виждаше зад мен, а щом забелязах, че съм изцапал сивата му тениска с кал, направо ми се доплака.
- Съжалявам за това - промълвих сконфузено и посочих унило с ръка към гърдите му.
- Няма проблем - кимна ми той и аз наистина видях добротата в този кратък жест - Хайде, пробвай да вървиш сам.
Пристъпих сковано с левия си крак, препънах се и се пльоснах по очи върху асфалта. Илия скочи към мен и ме хвана за подмишниците, а аз заповтарях през сълзи:
- Извинявай... извинявай...
Той не каза нищо. Изправи ме, а после ме вдигна на раменете си като чувал. Тогава видях сълзите, които капеха от очите ми и се губеха по асфалта. Заридах съвсем открито и когато гърдите ми се затресоха неудържимо, извиках отново в нощта:
- Съжалявам! 
Илия ме свали на земята и аз рухнах на пътя. 
- Стани! - задърпа ме той, но аз си останах седнал и отблъснах ръцете му. 
- Не искам! - креснах разплакан - Ще си остана тук...
- Успокой се.
-... и ще си умра тук.
Младият мъж скръсти ръце на гърдите си и въздъхна уморено. После обърна лице към нощното небе, но аз видях, че очите му са затворени. Щом се извърна към мен обаче те се отвориха и ме загледаха със съжаление. Илия седна бавно до мен на пътя и двамата се спогледахме. Аз подсмръкнах и избърсах сълзите си с опакото на изцапаната си с кал риза.
- Остави ме тук. Моля те! - прошепнах му и лицето ми се сбърчи от непоносима тъга. Нови сълзи се стекоха по бузите ми - Не съм полезен на никого! - изкрещях - Съжалявам, че става така. Не искам да се напивам повече. За нищо не ставам...
- Спокойно. Всичко ще бъде наред - увери ме той с дрезгавия си, изпълнен с увереност глас. Но аз не бях запомнил в него такава хладна решителност, привична на възрастните мъже, вряли и кипяли в несполуките на живота. Илия отпреди два часа бе едно засмяно хлапе, което се кикотеше и пиеше наред с мен. 
- Остави ме! - примолих му се - Просто ме остави. Така е правилно!
Мъжът се обърна към мен и в суровото му лице видях, че това няма да стане.
- Че кой си ти, да определяш кое е правилно и кое не? - отвърна ми.
Ахнах. Ченето ми увисна, но нямаше какво да кажа. Почувствах се като дете. 
- Слушай, приятел - продължи той, но аз го прекъснах арогантно.
- Не е правилно! Не е честно и светът не е честен! - викнах му насреща. 
Илия се обърна отново към небето, което едва прозираше през мъглата. Усмихна се, а после грапавият му смях огласи тишината. 
- Всички мислят за промяна на света, но никой не мисли за собствена промяна - промърмори той.
Сведох тъжно глава. Беше ме страх да му кажа каквото и да е. Но мъжът се обърна към мен.
- Слушай, умнико, светът е като нишка. Хората виждат два края в нея. Единият е раждането, другият е смъртта. В крайна сметка ние всички минаваме през тях. Но на мен тази концепция не ми харесва - изсъска яростно той - Нещата се опростяват твърде много така. Съществуването се определя от самото съществуване. Много лесничко, нали? Живееш, заради самия живот, защото си жив. Колко удобно, а?
Не го разбрах и премигнах два пъти като риба. Обърнах се с тъпашко изражение към мъглата, но и там не видях отговор.
- Какво имаш предвид? - попитах го колебливо.
- Хората се оправдават по този начин. Мислят, че нямат отговорност. Че животът им е нещо лично, собствено... че не зависи от другите. За тях са от значение само тези два края, които виждат - раждането и смъртта. Влизат през единия и излизат от другия. И посредата нищо - отвърна Илия и повдигна рамене все едно задаваше въпрос. 
- Не разбирам. Къде е въпросът?
- Кой край на живота избираш? 
Вторачих се в него. Нищо не ми идваше на ум и ме беше срам, защото виждах как очите му потъват в разочарование, както потъваха в мен. Илия обърна лицето си настрани и ако аз бях видял в него някаква емоция, то тя изчезна в мъглата. После мъжът стана и се отупа. 
- Хайде, ставай - промълви и протегна ръка. 
Повдигнах се с мъка и се подпрях на него. Тъжните ми очи се опитаха да съзрат нещо в мъглата, но не намерих нищо. Щом тръгнахме се реших и го попитах:
- Кой край си избрал ти?
Илия не ми отговори веднага и аз дори си помислих, че няма да си направи труда. Но накрая той се обърна и със същия дрезгав глас както в началото ми отвърна:
- Третият. 
После аз сведох жалния си поглед и продължихме по черния асфалт.
 
 Имаше нещо магично в тая студена нощ. Ала още много напивания ми трябваха, за да се сетя какво ми каза тогава Илия. Средата... тя беше от значение. Не единият или другият край, средата. 
А с него не се видяхме никога повече. Можех да го намеря, когато си поискам, но не го направих. Не зная защо.

© Николай Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Точно на място, Виктор. Никога не бях попадал на този абзац.(жалко за мен) Благодаря, че го споделихте.
  • Хубаво представена концепция за това колко края има живота. Я виж какво намерих за житието на пророка Илия:
    "Пророкът Илия продължил през пустинята и на един ден път се спрял, легнал под една хвойна и се помолил на Бог да го убие понеже смятал, че не е по-добър от всички останали грешници. Сетне заспал под дървото. Внезапно един ангел го събудил и му казал да стане и да яде. Илия се надигнал и видял, че до главата му има пита, печена на жарава и стомна с вода. Ял, пил и легнал да спи. Ангелът пак дошъл при него, събудил го и отново му казал да яде и пие, защото го чака дълъг път."
    Заприлича ми на твоя обезверен герой и Илия в ролята на ангела.
    Поздрави!
  • oksimoron, Анахид благодаря, че се отбихте.
    Магнолия, леле... погали егото ми и ме накара да се усмихна. Направо ме остави без думи.
    suleimo, не съм много по забавните истории. Опитвал съм няколко пъти и сякаш не ми се получи. Радвам се, че този разказ е оставил такива впечатления у теб. Все пак, ако търсиш къде съм стъпил на криво, погледни фантастиката ми. Драго ще ми да чуя(прочета) мнението ти.
    Поздрави!
  • Браво, браво! Впечатлена съм! Чета си те тайничко! Викам си, този малкия сега ще сгафи нещо, ама не! Пишеш си грамотно и кадърно! Ако от време на време драснеш нещо по-забавно, грешка няма да имаш. Така де, колкото за цвят
  • Ще се повторя, но ти си невероятно талантлив!
    В текстовете ти е събрана толкова мъдрост и истина. Дано повече хора прочетат разказа ти, защото много може да се научи от него! И да, възхищавам ти се.
    Браво!!!
  • Поздрав!
  • Всички сме били от двете страни, batchvarov. Винаги "това, което сме" се среща с "това, което искаме да бъдем". Някои хора, както моя герой, се опитват да удавят истината в алкохол, други решават да си затворят очите за нея... Различно е при всеки. За съжаление обаче и аз не мога да му хвана края(спатиите) на живота. Дано някой ден да стане...
    Лина, благодаря за прекрасните комплименти. Не зная какво друго да кажа.
    Поздрави!
  • Изключителна прецизност в представянето на повествованието. Нищо излишно не нарушава баланса на "необходимото" за постигане на "желаното" внушение. Браво, Ники! Присъединявам се към мнението на batchvarov (Дон МакБъч)- много си талантлив! Поздрав!
  • Много си талантлив, приятелю! И толкова млад, а вече толкова зрял. Ако знаеш колко пъти съм бил от страната на героя ти и колко - от страната на Илия. Но още не мога да го разбера този трети край. Поздрави!
Предложения
: ??:??