Знамена...

Седяха бай Ставри и Никола и играеха табла.

Седяха и играеха, както всяка вечер от деветдесет и кусур години...

Деветдесет години ли? Гледаш ги на по 35-40, най-много да им дадеш, но те седят всяка вечер от деветдесет години и играят табла! Значи, интересна и дълга история. Интересна, но от дължината ще скъсим.

- Шест и пет - обяви на глас Никола заровете си.

- Тази вечер пуст късмет имаш, бе.

- Късмет имам всяка игра, бай Ставри - ухили се Никола - Нямам в смъртта...

- Пак ли ще говорим за това? - намръщи се Ставри.

- Един път само и всичко свършва - стана сериозен и другия.

- Ей - замахна с пръст байьо - Казах ти тогава, казвам и сега. Недей да искаш прошка за грях за който и ти не можеш си прости.

-Аз, няма значение дали ще си простя. Прошка трябва от теб и Господ. А той я даде.

- Дал я бил. А си още тук...

- То зарад теб, това...

- Пак ли се карате - прекъсна спора им Ангел, а това значи че историите станаха две. - Е, не ви ли омръзна.

- Ти не се меси - и двамата скокнаха на ангела...

Явно историята стана малко объркана, та нека вметнем и поясним някои неща, или по скоро да ги разкажем както трябва, отначало.

Историята на бай Ставри и Никола, започна през 1913 година. Тогава Никола дойде в града. Преселник от Тракия, сирак гледан от чичо си, тук той намери работа, а по късно създаде и семейство. Но още от първия ден в този град той, всяка вечер минаваше през кръчмата на ъгъла и всяка вечер играеше табла с новия и най-близък приятел в този град - бай Ставри. Добри приятели бяха Никола и бай Ставри и както играеха, така и спореха за политиката световна, за времето и за урожая. Но колкото и заедно да бяха и заедно да работеха над себе си, живота ги беше завъртял в разни посоки и по политически и вътрешни убеждения бяха коренно различни.

Скромен, но буден Ставри още младеж избяга от вкъщи и се присъедини към руските войски освобождаващи страната. Опълченците много обичаха това невръстно хлапе, което им помагаше в обоза и дори на бойното поле. След Освобождението бе пратен да учи занаят в Русе. Там казват се увлякъл по анархическите кръжоци, по приказките на старите революционери, запознал се с руски емигранти... В града се появи малко след атентатите в Солун и дълго се говори, че всъщност е бил там и е участвал в тях, а не както казваше идва от Търново. По този повод той бе затворен човек. Тихомълком изкара няколко месеца в затвора 1908-ма, без стон, без озлобение и без да отстъпи от принципите си. Рядко говореше за миналото си и за идеите си. Взе участие в Балканската война и се върна ранен в крака. Когато в града дойдоха бежанци от Беломорието, дейно им помагаше да намерят работа, подслон. Така станаха приятели и с Никола.

Той бе единствения оцелял от семейството си след клането в Ятаджик. Посрещнали с надежда българските войски, а после след оттеглянето им оставили домът и поминъка си с тъга. Тръгнали с нова надежда за по-добър живот, но така и не стигнали... Останал жив само Никола, преплувал кървавата река. Чичо му бе дошъл в България десетина години по рано, работил здраво и изградил новия си живот. И той беше там на брега на реката, дошъл да посрещне брат си и децата му... След видяното се промени, живееше за племенника си, който му бе като син и даваше големи суми пари на Тракийските дружества. Никола работеше земята усърдно и с хъс. Участваше в земеделските организации, дори се присъедини към Оранжевата гвардия...

Та всяка вечер играеха табла не просто Ставри и Никола, а Бай Ставри Анархиста и Оранжевия Никола. Да, приятелството не признава партии, раси и възраст. То се проявява в различни и изумителни форми. И обикновено има абсурдни развръзки. А развръзката на това, бе в онази кървава нощ на 1923 година... Злочесто съвпадение или ирония на съдбата!? Никола осъзна какво е направил чак когато видя кървавите си ръце, наведен над трупа на най-добрия си приятел, секунди преди ответен изстрел да отнеме и неговия живот, секунди недостатъчни да извика своя грях и да получи прошка.

Седят така вече деветдесет и кусур години, Никола и Ставри. Все така приятели, все така заедно и както и преди играеха табла и горкия Никола всяка вечер се опитваше да си изпроси прошката, която да ги освободи от този ничии свят. И всяка вечер оставаха пак тук, но и пак приятели. Да дадеш прошка, не е като да дадеш пари на заем. Тя се дава веднъж завинаги, освобождавайки те от грях, от който Бог не може да те освободи.

А живота извън техния свят си продължаваше. Сменяха се правителства, минаваха войни, хора се раждаха, израстваха, остаряваха и умираха. Отдавна в този град червеното на анархизма бе забравено, а друго - по-светло червено бе завладяло, командвало и на свой ред угаснало в живота на хората тук. Но още 1951 година, старата кръчма на ъгъла бе престанала да съществува. В сградата идваха и живееха различни хора. Така двата призрака станаха съквартиранти на Роза, на нейното семейство, на нейните деца. И повярвайте имаше дни, в който не прошката, не миналото им, а бъдещето на тези мили хора вълнуваше Ставри и Никола. Заедно с тях те ставаха да хранят бебетата по нощите, изпратиха ги на училище, погребаха мъжът на Роза, омъжиха дъщеря й...

Ето тук идва и втората история, вече станала трета...

Рози...

Та омъжиха дъщерята на Роза - Елена. Остана да живее тя със сина си - Петър, към днешна дата 32 годишен. С успешен бизнес, умен, не грозен, но сам и с майка си живее. Не намери Петър булка за него, и майка му много за това страда. Но тя не знае, че той има една жена на сърцето, една по която вече пета година гасне, но защо ли тайно! Има една жена на сърцето на Петър, има и една наемателка Роза от пет години - Жана - учителката...

Всъщност историята, която започнах да разказвам, не е за тяхната несподелена любов, тайното обожаване от страна на Петър или блажената простота от страна на Жана.

Историята е за Жана и Ангел...

Отличничка беше на випуска Жана. В университета също с високи оценки. Красива и умна. В работа е любимка и на колеги и на ученици. Но един кусур си имаше момичето. Кутсузлийка беше. И затова след серия неприятни случки се наложи да изпратят Ангел. Той е един от най добрите ангели хранители. Дългогодишен стаж, множество препоръки, но от падането на Рим от вандалите, не бе виждал такава липса на късмет. Той си обичаше работата, но в този случай определено извънредните му бяха малко. Ето кратко резюме на досието на Жана:

- Родена с цезарово сечение

- На 1г. при първите стъпки пада и си сцепва главата. (Белега още личи)

- На 3г. загубена в търговския център. Родителите и полиция я издирва над 3 часа.

- На 4г. в детската градина се задавя с ягода. (оттогава не яде ягоди, малини и боровинки)

- На 7г. в първия учебен ден, кола я изпръсква с кал... Шока е пълен, разочарованието и срама вечни.

- На 10г. я оперират от апандисит в критично състояние.

- На 14г. половината и коса пострадва при експеримент по химия.

- На 16г. изживява първото си любовно лятно разочарование в Равда.

- На 17г. изживява първото си истинско сексуално ученическо разочарование с най-добрата си приятелка. 3 месеца по късно и с най-добрия си приятел. Все още не говори за и с него.

- На 18г. приета в университета, но на път към същия да се запише е бутната от кола и със счупен крак и провалена година.

- На 21г. се омъжва за състудент. Бракът продължава 4 месеца.

- На 24г. започва работа в училището в този град. По пътя към него влака дереилира . Жертви няма.

Или статистически от последните пет години... Веднъж годишно влиза в болница за по седмица. Три пъти годишно получава леки травми, един път на два месеца има инцидент в службата, веднъж седмично леко изгаряне от работа в кухнята... Всяка седмица между 5 и 8 черни котки й пресичат път...

Ангел се появи на 5-тия и рожден ден... Тъкмо на време за да отклони тапата от шампанското, което бащата на Жана отвори по случая. Оттогава е неотлъчно до нея. Според някои удачно, според други не. Но само Ангел знае какво е да бъдеш бодигард на жена като Жана...

Сега вече знаете защо Ставри и Никола играеха табла и защо Ангел се появи... А щом той се е появил, значи и Жана се е прибрала...

- Ма, много хубави тези цветя. Ей сега ще ги сложа във вазата - Жана почти се бе доближила по цвят до този на розите, а Петър още повече.

- Дай-те на мен - почти заекна той и се опита да си вземе букета. Жана се дръпна и посегна към вазата. Ангел само безпомощно изгледа парчетата и наум изруга.

- Няма страшно бе, Ачо - обади се бай Ставри - немой й се плаши толкова...

- Как мина денят ви? - продължаваше да пърха около Жана Петър - Времето е чудесно нали...

- О, тези деца ще ме побъркат. Не мога повече така аз. - Жана се опитваше да събира парчетата неуспешно.

- Не слушат ли - бизнесмена бе, целия мас и масло - Е, като си имате ваши е друго, те слушат.

Пак навлезе в дълбоката вода Пешо... А не трябваше...

- Аз... - опита се да замаже той - Не е ли така...

И за двамата това бе болна тема. Той на 32, тя на 29. И двамата сами...

- Майка ви много ще се зарадва на розите - най-после цветята бяха сложени във ваза с вода.

- Да... - Петър се беше готвил за този ден от седмица, но усещаше, че му се изплъзва - На нея други ще взема, тези са за вас..., за теб Жана...

- Благодаря, за което - усмихнато отговори тя - Но нямам празник...

- Нужен ли е? Аз ги взех за вас... теб... защото правиш денят ми смислен и приятен.

Усетил напрежението на Петър и че продължението на разговора в тази посока ще притесни Жана, Ангел се наежи и застана точно зад нея... Строгият му поглед пронизваше мъжа и той като че ли го усещаше.

- Аз... - думите на Петър се давеха и не искаха да излизат - много те... харесвам... Жана... Аз искам... Бих искал... да те помоля...

Жана посърна отново не чула думите, който чакаше вече пет години и само хлопването на външната врата прекъсна настъпилото мълчание.

- Тука ли сте деца? - Баба Роза се прибра. Никола стана от мястото си и нервно засука мустак. Ставри се намръщи на прекъсната игра. Едно време, когато Никола се влюби не пропускаше да го боцне язвително. Къде се бе чуло и видяло призрак да се влюби...

Вино...

-Ау... Някой да не се пореже Жанче!

На Роза не и трябваше да се обяснява за счупени или повредени неща в къщата. Видяла бе късмета на девойката тя, и като за собствено дете се тревожеше - Пепи, я дай метлата...

- Аз ще оправя лельо Роза - Жана пак се притесни. Петър в старанието си бутна коша за боклук и какофонията стана пълна.

- Ела да излезем за по фас - Ставри бутна Ангел. Ангела потупа джобовете на сакото да провери в него ли са цигарите и се отправи към балкона. - Ти? - Ставри погледна Никола.

- Ей, сега - промърмори той и се засуети.

Реално погледнато живота му бе приключил на 34 г., но тези над деветдесет години той продължи да съзрява, да трупа опит и мъдрост. И не гледаше на живота и смъртта, както гледаше примерно Петър. Може би и затова започна да мисли за Роза след смъртта на съпруга й, когато тя вече бе прехвърлила петдесетте.

На балкона бай Ставри и Ангел пушеха, гледайки градът пред тях.

- Искаш ли да си тръгнеш понякога - Ангел погледна изненадано Ставри. Досега призракът не му бе задавал такъв въпрос.

- А ти? - усети крилата си и колко отдавна не ги беше ползвал. - Бог отдавна те чака.

- Мен ли - анархиста се изхили - Не мисля.

Ангел само повдигна рамене и си дръпна от цигарата. Добре познаваше и Бог и Ставри, за да спори. Но въпреки това не се стърпя:

- Той е различен от нас. Не ни разделя. - и продължи неизказаното от Ставри - Душите сами се разделят за Рая и Ада... по делата си.

Ставри мълчеше. Той отдавна се беше разделил, но от коя страна. Вярваше в свободата, равенството, братството... но без закони, държава, Бог... Тези закони, които даваха свободата. Тази държава, в която всички бяха равни. Този Бог, които ни правеше братя...

- Той не ми е господар - продължи ангела - Аз помагам на кауза, в която вярвам...

- Пазиш някаква без късмет - изпусна се Ставри - Кауза, в която вярваш...

- Жана отдавна я закриля любовта на Петър - Ангел загаси цигарата си - Аз просто чакам приятел.

- Никакво циганско лято нема тази година - излезе Никола и с Ангел се разминаха. Той усети, че е изпуснал нещо. - Какво става?

Ставри гледаше града. Цигарата бе догоряла и сега си играеше с фаса. Без да погледне Никола го попита:

- Вече не стоиш тук само заради мен, нали? Дори да ти дам прошка, пак ще останеш...

Никола се обърка. За първи път от както бяха умрели Ставри говореше по този начин. Облегна се на перилата до него и се загледа и той в града.

- Знаеш ли, вече не помня родния дом. Лицата на майка ми, на баща ми, сестра ми и брат ми... Не помня чичо. Не помня нито жена ми и детето. Но помня... Помня, че извърших грях. Грях, който не може да се прости. Приятелите прощават. И ти отдавна ми прости, знам. Аз обаче наистина не мога сам себе си да простя. Не че те убих... - Никола се бръкна за цигара и се опита да я запали. Когато успя си дръпна и продължи - Те умряха заради мен...

- Лора!? - Ставри настръхна.

- Да. И детето. Превратаджийте... Заради моите грешки и грехове... Няма как да го върна. Да оправя нещата. Мога само в бъдеще да не допускам такива грешки.

Ставри постави ръка на рамото на своя приятел. Нямаше какво да се каже. Повече от деветдесет години беше в заблуда. Светът му рухна след разговорите с Ангел и Никола тази вечер. Никола допуши бързо и се прибра, а Ставри остана още минута две на балкона. Когато влезе вътре масата бе сложена за вечеря.

- Пепи. Взела съм вино за неделя за гробищата. Нали е Задушница. - Роза шеташе из кухнята. Жана и Петър вече бяха седнали. - Искаш ли да налея малко.

Жана стана да помогне и преди някой да реагира една чаша падна на плота и се счупи, а младата жена се поряза. Ангел се притече на помощ, но няколко капки кръв окапаха пода.

- Нищо ми няма - успокои Жана Петър пребледнял като платно и уви ръката си в кърпа.

- Ох, в неделя и за теб ще запалим свещичка - Роза сипа в 4 чаши. - Не може така. Хайде да пием за наше здраве и за тези, които ги няма.

Чукнаха чашите и освен няколко капки вино върху розите капна и капка кръв от ръката на Жана.

- Сядай - посочи Ставри стола с четвъртата чаша на Никола. - И прощавай. Скоро пак ще се видим... да играем на табла.

Имаше усмивка на лицето му, когато погледна към Ангел и след това посегна към розите. Онази усмивка... на покой.