Пропяха първите петли. Някъде около един часа след полунощ. Събуждам се и не мога да заспя.Очите ми се ококорили сякаш са видели изрязаното деколте на пищна блондинка. Червената стендбай точка на телевизора и тя ме гледа. Наблюдава ме докато спя. Сега я хванах. Нека гледа не правя нищо нередно. Отмествам поглед нагоре. От календарът на стената ме гледа Христо Ботев. От оная хубавата черно-бяла снимка. С голямото чело и светещите черни очи. „Добре, Бай Христо! И аз съм виновен, като всички българи,че не открихме костите ти там горе във врачанския балкан!“.Чак ми се доплаква посреднощ. Ние сме си такива. Гробовете на царете си не знаем. На най-достойните българи, на Дякона Левски… Обаче имената на футболистите на някой испански отбор наизуст ги декламираме. Въртя се в леглото и сън не ме хваща. Пък и тия очи! Да бяха им измислили по един цип. Щрак едното, щрак другото и готово. Пропяха вторите петли. Наближава три часът след полунощ. Заповядвам си, че трябва да заспивам. Към краят на заповедта отвън се чува страшен трясък. Изскачам на терасата. Долу, на пътя една кола се залепила за пътният знак СТОП. Подпрян на парапета си казвам „Браво, то си пише на знака“. От колата излиза видимо почерпен младеж. Оглежда се на средата на малкият квартален път и крещи с всичка сила „Трилентов път, а трилентов! Ооо, хоп! Да живей Българияяяя!“ Събудени от врявата започват да светят прозорците на съседните сгради. Прибирам се в стаята, но усещам, че ръцете ми лепнат.  Да съседът над мен е ял майонеза. Влизам в банята да се измия, а там ме посреща оглушителният водопаден шум на тоалетното казанче на същия. Добре, че има само един етаж отгоре, иначе що народ  ще се изхожда върху главата ми. Връщам се и лягам в леглото. Завивам се през глава с надеждата да поспя поне малко. Пропяха третите петли. Някой ще се отрече от мен си помислих. Успокоих се бързо. Почти всички го направиха, а останалите се канят. Големият товарен асансьор тръгна. Все едно ме качиха на върха на космическа совалка. Навън от изневиделица се появи силен вятър. И той, като хората.Идва. Бута се насам-натам. Гърми, шуми и свири. После си тръгва. След време се връща, а хората не…! Пеят петлите, но май само в моята глава. От години не съм виждал жив петел. Пък и това трипетлие! Три пет ли е? Разбира се, че не. Ще трябва да се броят овце. Видяло се е. Започнах, но от асоциацията ме лъхна миризма на обор. Да преброим добрите хора . Един, двама. Чакам да се появи трети, а го няма. Пак няма да стане. Да видим лошите. Охооо, чак се зарадвах. Наредили се, като глинените статуи на китайски войници. Навън започна да се развиделява. Вятърът утихна. Замина си, а къде само той си  знаеше. Да беше останал поне още малко щеше да ме види.Спящ,невиждащ три петела, които въртят глави, вкопчени здраво за парапета на терасата…