В малко планинско градче живеел майстор златар, който умело превръщал всяко късче метал в изящно бижу... Златото и среброто се огъвали в ръцете му, сякаш от недоловимо божие дихание... Дарявал душа на всеки предмет и той сякаш заговарял с човешки глас... Радвал се майсторът на слава и уважение, но знаел, че занаятът му нямало да живее вечно... Съзиданието, което получил по неведоми пътища, трябвало да се наследи от някоя от трите му дъщери, тъй като си нямал мъжка рожба.

Извикал ги  при себе си майсторът и всяка попитал какъв дар иска за своето пълнолетие. Най-голямата  пожелала  златна диадема, каквато никой до тогава не бил виждал, средната поискала  огледало със златен обков, а най-малката  пожелала - ключ, но не от злато и не от сребро... Старият майстор се усмихнал и казал:

- Всяка от вас си избра хубав дар, но за да са  стойностни нещата, които искате, трябва да ги заслужите. Аз ви ги давам, но знайте, че те не трябва да се губят или подаряват някому... Те ще ви направят достойни да продължите моя занаят... Нека всяка от вас тръгне по оная планина и ако се завърне, без да е изгубила своя дар, аз ще я науча как да излива златото и да му вдъхва живот...

Тръгнали  да се изкачват нагоре трите сестри. Стигнали до малка рекичка и най-голямата Елена предложила да я преплуват, като вярвала, че тя ще бъде  първа и ще накара сестрите си да я обичат повече за това. Втората сестра Ана се задоволявала  с идеята  да се самолюбува на красотата си и така вярвала, че ще я обичат повече за това. Третата Катерина потърсила  няколко дъски, за да направи сал, с който да преминат реката. Отрязала дългите си  плитки и привързала една за друга дъските. Качила двете си сестри на сала  и ги тласнала с все сила към другия бряг.

- Когато стигнете, върнете сала, за да мога и аз да премина.

Прегърнали се трите сестри и се разделили... Когато слезли на  отсрещния бряг, двете по-големи сестри се самозабравили от опиянение по прекрасните цветя  и птици и съвсем се изгубили от поглед... Не усетили как навлезли в дълбоки гори, от които нямало връщане назад. Залутали се по неведоми пътеки, които ги откъснали една от друга... а Катерина  като видяла, че не се връща сала, тръгнала да търси по пряк път покрай реката...

Най-голямата стигнала до великолепен замък. Пред портите му стояло гладно дете, тя извадила от торбата си едно парченце хляб и му го подала... За постъпката си я вдигнали на ръце, тържествено и благодарели и  я приветствали. Изричали името и с идеята, че тя е героиня... Елена се възгордяла и благодушно приела да я качат на пиедестал. Заслепени от златната и  диадема,  я титулували за царица и  я омъжили  за тамошния измислен цар... Постепенно Елена  забравила да обръща внимание на гладните деца, а с фалшива усмивка се кланела на мнимите благородници и царе... Никой не можел да събори пиедестала, на който стояла оная съвършена царица. Златната и диадема  била преправена на корона с безброй скъпоценни камъни, които тя приемала като знак на почит...

Славата съм, отвори!
Многажди ме ти повика,
юноша когато бе -
ето, додох най-подире,
ей, простирам ти ръце. . .
Подир тебе всекидневно
кат'робиня ще вървя -
със сияние надзвездно
ликът ти ще озаря. . .
Ще поставя твойто име
върху всичките уста
и животът ти ще мине
в постоянни тържества!
Вред с венци ще те посрещат
и - обожествен герой -
в твоя чест ще се уреждат
празнувания безброй!
Всеки ден и час Печата
ще гърми с делата ти -
и тълпата ще се впряга
да влече колата ти. . .

Средната  стигнала до просторна зала с много огледала и опиянена от себе си, се отдала на  съзерцание... В едно от огледалата съзряла циганка с бебе на ръце, която молела за малко вода. Ана и подала, но бързала да я изтика навън, защото загрозявала нейната невиждана красота... Ана вярвала,че красотата  и ще и очертае светли години, ще открие възможности, над които тя щяла бъде господарка. Заради този дар тя щяла има каквото иска, щяла да покори всички сърца... Наистина красотата и събрала поклонници от цял свят, но те приемали външното, което тя надявала като маска... Никой не се интересувал от Ана като личност, като човек с права... Тя била само предмет на висше преклонение и нищо повече... Това обаче и стигало да се чувства щатлива... Подарили и огромно огледало, в което вечно да се самолюбува  на себе си...

Младостта съм, отвори ми,

красота  съм, отвори! . . .  
Има-щеш каквото искаш,
всички земни добрини,
всички доброчестини,
винаги ще се насищаш -
никога сит без да си. . .
Твойто рицарско величие
вси сърца ще подчини;
всичко в теб ще се плени;
твоят поглед, твойто лице
ще омайват вси очи. . .
Тебе за да се понрави,
ти да й простреш ръка -
всяка жена ще остави
всичко мило на света. . .

Катерина стигнала премаляла до малка къщурка и поискала да си почине... Но щом влязла, видяла болна старица, която молела за помощ... Девойката останала да се грижи за нея докато възрастната жена  закрепнала...

- За това, че бе достатъчно търпелива и се грижеше добре за мен, ти давам  тази книга, тя е ценна, колкото един човешки живот. За да станеш достоен човек, ти трябва да  я отвориш със сърцето си.

Знанието, което дава  книгата, е безмъртно и светло. С нея ще се възкачиш на пиедестали от светлина и ще се оглеждаш в огледала от съвършена обич... Сестрите ти отдавна се изгубиха по оная планина, забравиха завета на  Своя  Баща... Ти обаче изкачи планината и  не се препъна в  земните радости, не  предаде себе си...

Баща ви ви  прати тук, за да получите Божията  благодат, за да наследите онази съзидателна мощ, която да ви направи хора...

- Истината съм безсмъртна,
истината съм света!
Светлината ще възвърна
в твойта страждуща душа!
Истината съм аз гола -
ти же, в мойте голоти,
себе си ще видиш - Бога -
всички светски суети! . . .
Истината съм! . . . Онази
истина, която ти
призоваваше със сълзи
в първите си младини! . . .
Отвори ми! . . .  Приеми ме
и огледай се във мен! . . .

Не мисли, че Знанието е само за избрани... То е за прогледналите, загърбилите светските суети и достигането до безконечните пространства на битието... Вече посетих сестрите, но те бързо забравиха човешкото си предназначение и  необходимостта от топлота спрямо другите...

От пиедестала свалих Елена като самозвана царица, а Ана остаря, защото нали знаеш, че суетата и славата дават само трънени венци, а красотата умира щом дойде старостта...

Аз не крия коя съм... Аз съм Смъртта на душата, но ти можеш да се върнещ, защото още не си опошлила това, което Бог ти е вдъхнал при раждането ти... Аз наситих глада на двете ти сестри с моментна слава, красота и суета... Но   с тях те се обезмислиха като човеци, затова не могат да се върнат...

Катерина се сбогува с възрастната жена и  бързайки се заспуска надолу по планината, за  да се върне при баща си и  да отключи с ключа на сърцето си безсмъртната книга на Знанието, което съзижда красота... Вече можеше да наследи съзиданието

PS. Стихове от поемата "Eutanasia", Стоян Михайловски