11.04.2020 г., 9:48 ч.

Трудно се побирам в думи 

  Проза
513 1 1
9 мин за четене

Малко след осем е. Сутринта. Началото на седмицата. Тръгнах от София в шест. Да изпреваря трафика. А и защото не ме свърта. Имам толкова неща да свърша...
Вече съм в Пловдив. Репетицията ми в операта е в десет. След два часа. Имам поне час да разходя кучето. По дигата.
Пред бариерата на Гребната съм. Охраната е тромава. Не знам дали така се нарича отговорникът по пропусквателния режим... Състои се от един. Мъж. Той бавно излиза от кабинката и започва да ме оглежда. На разстояние от два метра. Спазва дистанция. Не ме приближава. Прилича ми на лошо облечена надменност. Едва ли. Сигурно бъркам.
Просто искам да вляза.
Сочи с пръст предното стъкло на колата. Започва да използва и думи. Съобщава ми победоносно, че стикерът няма власт на това място. Вече не можело. Изрича го хладно и сурово. Има предвид инвалидния стикер, който лежи зад предното ми стъкло. Радвам се, че човекът е добре. Помислих, че му е лошо. Просто е флегматичен. Действията му са забавени. Говорът също.
Стикерът не ме спасява от таксата, която трябва да платя, за да се вдигне бариерата и вляза с колата. Пеша може. Ще е безплатно. В центъра на Флоренция може, но на Гребната в Пловдив – не. Но аз това го знам. Знам, че в България привилегировани са само чалгата и премиерът. Изпитвам ненавист и към двете културни явления. Защото те нанесоха неизлечими рани и на страната ми и на народа ù.
Туткавият пазач толкова се е вглъбил в инвалидния ми стикер, че изобщо не вижда ръката ми. Протегната отдавна. Още преди да ме срази с новината за платен вход.
В ръката си държа монета от два лева. Всъщност, той не се е вглъбил в моята евентуална физическа неспособност, а в упражняването си на териториален превес. Единствено от него зависи дали бариерата ще се вдигне или ще си остане легнала. Това е употреба на власт. Смях...
В рамките на едно изречение го моля да вземе монетата и да вдигне бариерата, че времето ми е ограничено. И нещата започват да се разгъват. Преградата се вдига, а тялото на бодигарда се затичва като морж на припек да ми даде касова бележка. Двата лева сътворяват чудо. Срещата ни свърши. Бариерата е вече зад гърба ми. Касовата бележка в апарата...

По дигата съм. С Вед. Земята е твърда. Денят изглежда ясен, но все още е студено. Имам на разположение достатъчно време.

До дървения, въжен мост съм. Стъпвам върху него. За късмет. Суеверен съм. Днес маршрутът ми е до тук. Време е да се връщам назад. И го правя.
Има някой пред мен. Все още е далече. Човек тича насреща. В по-късните часове ще се появят още. Времето е хубаво. Вед първи го забелязва и започва да се движи плътно до мен. Разбрали сме се с него, когато се разминаваме с хора да стои по-прибран. Обяснил съм му, че само от тях трябва да се пазим. И той изпълнява молбата ми. Понякога му слагам и повод. Защото хората искат така. Някои хора. Чувстват се по комфортно. Аз не съм съвсем безчувствен към чуждите чувства. Понякога.
Фигурата срещу мен бързо приближава. Бяга. За здраве. Мъж. Лек. Нямам предвид лек душевно, а физически. Умалено копие на Григор Димитров. Модерен. С чорапогащник и шорти върху него. Сега така е актуално. Преди не беше. На времето, когато аз спортувах активно, нямаше такива порядки. Даже щяха да ми се подиграват. Подигравките вчера са комплименти днес. Понякога под анцуга слагахме чорапогащници, но само през зимата, когато бягахме в снега. Днес е шикозно мъжете да се епилират и да тренират с лъскави клинове. Утре може да са на мода цветчета по тях. За мъжете. И черепи за жените.
Виждам и друго до модерния лек, който тича по пътеката на дигата срещу мен. Пред него подскачат два кокер шпаньола. Като бисквити с панделка. Шегувам се. Умилителна гледка. Мъж с чорапогащник и два кокер шпаньола. Не се подигравам, просто такова нещо виждам за първи път. Явно човекът е изтънчен. Всички не може да са грубияни като мен. Едър, гологлав, татуиран, с питбул. И не трябва. Двете кучета са много красиви. Изглеждат расови и пълни с живот. Ако приближават с тази скорост към Вед, скоро ще бъдат само първото – расови. Няма такова нещо. Вед не е агресивен. Те го забелязват и още по-силно започват да препускат към нас. Механично хващам Вед за нашийника. Той дори и не прави опит да ги посрещне. Никога не напада пръв животни, но се страхувам. Плюшените породи са много досадни.
Собственикът им започва да вика след тях. Господарят им в чорапогащника. Сетих се за Робин Худ. В гора сме. Само дето нямаме лъкове.
Те не го отразяват и викът му се превръща в неистово крещене. Безсмислено е да описвам звуци с думи. Искам да ви пусна аудио. Видял е реална заплаха в грозното куче до мен. Само, че двете камикадзета не го слушат. Онзи почти изпада в истерия. Звучи ми уплашен. Аз и Вед стоим на едно място. Лекият мъж обаче с виковете си само стресира ситуацията.
Изведнъж нещо ми хрумна. Напоследък търпимостта ми се е изчерпала. До скоро имах малко в запас. Махам ръката си от врата на Вед. Щом едните кучета са свободни и той ще тича на воля. Правилата са за всички. И за бездомните, и за плюшените. Не ми е приятно едрите да сме постоянно дискриминирани.
Чорапогащникът без лък иска да си хвана кучето. Какъв е смисълът? Неговите са почти в скута ми. Истерията при силния пол е липса в тялото на мъжки хормони. А може би и в душата. Този хваща високи тонове, до които не мога да припаря. Аз пък искам той да хване неговите сладкиши. Плюшените бисквитки с панделки.
Това, че Вед не е на повод, изобщо не променя нещата. Не помръдва от крака ми.
Двата чифта дълги уши с руси къдрици приближават стремглаво и спират до него. Мъжки са. Може да възникне проблем. Вината не е моя. Макар, че тази попара съм я сърбал. Едното е по-едро и видимо по-възрастно. Наежено е и души Вед нахално и самовлюбено. Явно е лудо, за да не разбира, че стои пред движещ се влак без машинист. Изведнъж го захапва за муцуната. Вед го очаква и отвръща. Второто се намесва, но и то получава бърз контакт. Останалото са технически подробности, в които не искам да се впускам. Вече породистите манекени не душат, но пък собственикът им съвсем е приближил. Замахва с крясък към главата ми. С юмрук. В суматохата нещо и аз правя. Следват технически детайли. Не са от значение. Не това е важното. В резултат на всичко непредизвикано от мен и кучето ми, два кокер шпаньола и един лек мъж с чорапогащник без стрели, са леко одраскани. Наистина леко.
Всичко е спокойно. Вече. Първоначалната еуфория се е кротнала. Вед си играе с някакъв клон. Така е при животните. Бързо загърбват негативното.
Приклекнал съм до мъжа. Търся около него някаква поука. Той полегнал си почива. Започва да се съвзема. Сега предстои най-важното. Да направим разбор на случилото се. Защо? Според него, защото Вед е убиец и трябва винаги да бъде вързан. Дори и когато бива нападнат. Та какво могат да му сторят по-дребни породи. А той може да ги нарани, ако отвърне. Сигурно нещо съм пропуснал. Няма и грам доза гняв в думите ми. Питам дали неговите кучета и той първи ни нападнаха. Потвърждава. Но не е съгласен. Ние сме едри и можем да нараним, а те само да ни ощипят. По неговата изтънчена теория, дребните могат да налагат едрите и последните да им отвръщат с облизване.
Моля го да стане и да се отдалечи. Той го прави. И не знам защо ми се извинява. Изглежда ми нетрезв. Емоционално. Доста покрещя преди да се срути. Първото изтощава. Дори замахна. Не му се получи, но пък беше действие, окъпано в литри тестостерон. Кучетата му отказват да се помръднат и той ги вдига на ръце. Обръща се и подтичвайки леко, започва да се отдалечава. Не разбирайте ситуацията погрешно! Нищо им няма. Просто тези кучета изобщо не го слушат. Абсолютно здрави са. Физически. Явно ги мързи да вървят. Наистина не са наранени. Само леко одраскани.

Към края на отсечката съм. Още една чупка на пътеката и ще видя паркинга и колата ми паркирана на него. Време е да попея. Много искам да се справя. Стига излишно да не ме карат да танцувам. Правил съм го само веднъж. На първата си сватба. Блус. Даже имам и видео касетка. С лилав костюм съм. И имам коса. И сега имам, но дъщеря ми, пианистката, не дава да си я пусна. Възрастен съм да споря с жени. Пък дори и да са малки.
Виждам две дами. Вървят срещу мен. Нещо се споглеждат. С куче са. Черно. До Вед е кученце. Изобщо не им пука. Не го хващат. Дори ми изглежда, че ме гледат нагло. Усещам, че настояват моята порода да бъде незабавно вързана. Имам проблем в последно време с търпимостта. Споменах го. Няма да хвана Вед. Или сме равни или воюваме. Това е вид отстъпление от моя страна. Моето куче е в пъти по-хубаво от тяхното.
Все пак ми е малко притеснено. Видът ми заблуждава. И ролята в операта. Знам колко досадни са по-дребните. Никой не искам да бъде наранен, но като постоянно отстъпвам срещу пандемията от простотия, на кого върша услуга? На простотията, разбира се. Простакът приема всеки добронамерен жест от интелигентния човек като своя лична победа. И се възгордява. Затова понякога трябва да бъде мачкан. Простите са много страхливи. В момента и аз се боя. Вед е набрал инерция. Не искам повече болка в животинския свят.
- Ще ги хващаме или каквото стане? - извисявам глас деликатно. Докато все още имаме време. Делят ни двадесетина крачки и броят им намалява. Искам да предотвратя непоправимото.
- Ако е женско, да. - отвръща ми едната жена. Зверски неприятен глас. Никаква еротика. Но пак не го хваща.
- Женско е, – казвам ù – но е и по-едро и злобно...
Хващат си кучето. Аз Вед – не. Няма проблем. Те изтръпват с възклицания. Виждат, че кучето ми е момче и си отдъхват. Явно дами с опит. Пускат кучката си и се разминаваме безпроблемно.
- Каква порода е? - заговаря ме едната. Все едно ще ù продавам зарзават.
Искам да си остана с гръб към нея, но се обръщам. За да ù кажа да си...
- Питбул. - отвръщам. Трябваше да и кажа, че е сив лабрадор.
Следва реакция. Отказвам да я опиша. Искам да я запиша с диктофон. Нямам.
- Значи е от онези опасните... - изрича умствено парализиран дамски глас.
Това отново ме спира да се движа. И пак ме обръща.
- Да, от опасните е. - съгласявам се с мнението на капацитета. - От онези, дето ги споменават по новините е. И не ходете надолу. Има две мъртви кучета и човек. Преди малко ги убихме...
Нямам време да удължавам живота на глупостта. Бързам за операта. Там има много свестни хора и работа за вършене.

Понякога описвам дните си. Понякога ми е трудно. Всеки път. Особено сега. Да опиша чувствата си с думи. Така, че да запазя достойнството им. Да не омаловажа нещото, което в момента ме осмисля. В залата съм. До декорите. С другите. Участвам в нещо специално. За мен е препятствие. Прегърнат страх. Танц с бодливи рози. Влакче на ужасите, което трябва да обуздая и превърна в удоволствие. За себе си и за зрителя. Отговорност към мен самия, но и към отбора, който ми се е доверил. Не само трябва да се справя, а и да подкрепя останалите.
Изкуството е риск и привилегия.
Понякога ми е невъзможно. Да се побера в изречения. Все едно да спра стихия с думи. Някой вероятно би могъл. Аз съм Анна. И съм злодей...

© Константин К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??