Трябва да има решение

   Любовта се усмихваше от снимката. Мая погледна още веднъж – лицето му беше прекрасно. Умни големи очи, красиво оформена брадичка и оня син поглед, който я спечели завинаги. Тя много добре знаеше, че сега не е същият, но имаше нещо, което неустоимо я привличаше в този човек, нищо, че пътищата им се бяха разделили. Много искаше да го види на живо, но не се решаваше да отиде. Така спомените тлееха в нея, а любовта ѝ към него оставаше неизживяна.

   На Мая не ѝ провървя в брака – омъжи се и се разведе. Следващите ѝ връзки приключваха преди да са започнали – дали защото още пазеше снимката му, дали защото всички други сравняваше с него… Тя все още беше хубава. Младолика по природа, в лицето ѝ  и характера ѝ имаше нещо детско, което не се променяше и ѝ придаваше чар дори и годините да бяха повече.

   Тази вечер не можа да заспи, мислите нахлуваха като река в главата ѝ – някои от тях я радваха, други я измъчваха болезнено. Струваше ѝ се, че ще полудее. Тогава дойде до решението, че трябва да го види, за да сложи край на тази толкова дълга във времето любов.

   Взе си болничен за два дена. Отпуск точно сега нямаше да ѝ дадат. Запали колата и тръгна. Ако не го види, то поне ще се разходи в старопрестолния град. Имаше телефона му, но не се реши да му звънне. Искаше срещата да бъде внезапна – без предварителни уговорки. Щеше да го потърси там, където работеше.

   Не го беше виждала 12 години, започнала беше да тече тринадесетата – фаталната. Вярно, че в последно време общуваше с друг човек през интернет, но това си беше само симпатия, нищо повече.

   Когато влезе във Велико Търново, усети онази магия, онова трепетно чувство, което беше изпитвала преди… Янтра винаги ѝ се струваше някак загадъчна и невероятна, но в същото време и невярна, може би защото се бяха разделили със Светослав. Спомените се редяха един след друг. Мая знаеше къде работи и бързо стигна дотам. Паркира и се отправи към входа.

  Тогава го видя. Пушеше на една от пейките в градината.

   –Здравей!

   –Мая! Здравей! Колко неочаквано! – той пое малката й ръка и видимо се зарадва.–По работа ли?

   –Не, при тебе – директно отговори тя. –Исках да те видя.

   –Радвам се! Да отидем някъде и да се почерпим.

   –Добре – отговори Мая. –Отсреща има заведение.

   Чак сега, когато седнаха един срещу друг,  успя спокойно да огледа промените в него – косата беше прошарена, лицето, белязано от първите бръчки, изглеждаше по-строго и някак измъчено. Той беше значително по-възрастен от нея. Но въпреки промените, изглеждаше привлекателен и красив.

   –Как си? – попита тя.

   –Ами, жена, деца! Непрекъснато грижи. Ти нито веднъж не се обади… Колко време измина оттогава, а в нощите си мисля все за тебе.

   –Я стига! Не ми се вярва. Не ти се обадих, за да не ти преча. Поне ти да си щастлив…

   –А не бях. Не трябваше да се разделяме тогава, но бяхме млади и … сгрешихме. А ти как си?

   –Аз се разведох. След развода нищо – самота – Мая оправи косата си и се замисли. –Но сега искам да започна наново. Само че трябваше да проверя дали е останало нещо от чувствата ми към теб. Тези чувства най-много са ми пречили в живота.

   –Съжалявам и… останало ли е нещо? – Светослав се усмихна някак тъжно.

   –Привличането го има, но не е така силно както тогава.

   –За съжаление, аз не мога да ти предложа нищо. Не че обичам жена си, но децата обожавам, а при един развод ще останат при майка си.

   –Зная! Не искам нищо от тебе. Достатъчно ми е, че се видяхме. Мисля си, че този път ще започна отново и ще бъда много щастлива.

   –От сърце ти го пожелавам!

   Мая стана да си ходи. Подаде му отново ръка за довиждане и тогава той внезапно я прегърна – усети тялото му, което я желаеше толкова много, така, както някога. Тя първо опита да се освободи, но после се поддаде на чувството и изживя мига, този миг, който желаеше от толкова години и който не можеше изобщо да се сравнява с оня злополучен брак, който бе прекратила.

   –Да отидем в хотел? – пошепна той на ухото ѝ.

   Тя само кимна в знак на съгласие. Не можеше да говори от вълнение. Ето как стават изневерите. Но тази мисъл само прекоси съзнанието ѝ и тя осъзна, че нищо и никой няма да попречи на любовта ѝ към него.

   –А децата? – направи отчаян опит да спре обзелата ги лудост.

   –Ще измислим нещо, вярвай ми. Все трябва да има решение. Този път ще съм с тебе завинаги.

   –Ще е трудно, но щом и ти го искаш.

   –Повече от всякога!

   Тя се сгуши в него и излязоха от заведението.

                                                                 Мария Мустакерска