Ти бе моят ангел, но и моят демон. Не подозираше, че присъствието ти ме погубва, но ме и лекува. Ти бе и светлина, и мрак, и сянка, и мъгла, и слънце. Ти бе светът, но бе единствена. Защо, мой паднали ангеле, защо след теб не посмях да обичам друга? Дали защото твоята убийствена красота още се явява пред очите ми, или нежните ти слова витаят още в ума ми? Дали твоето колебание изпълваше егото ми, галеше го като с перо? 
Може би със сплъстената си, разбъркана от съня коса ми приличаше на самодива. Със сънените очи, пронизващи душата ми, ти всякаш изпълняваше своите магии. И аз ти бях подвластен. 
Моя клета магьоснице, защо разби една мечта? Защо погуби любовта ми? Аз бях твой. Сърцето си откъснах, положих го в краката ти. Но ти не пожела да бъдеш моя, любима, ти стъпка подаръка ми, тъй грижливо поднесен. 
Не, не, аз не съм сърдит. Нито супер разярен. И тъжен не съм. Болен съм. Но моята болка не е толкова лесна за лекуване - не може нито да се види, нито да се пипне. Пробваха се да я излекуват, мила моя, но не успяха, не бяха ти. Скъпа, аз знам как да я премахна, с корените знам да я изтръгна. 
Но къде си ти сега? Знам, прегръдките на друг те топлят през нощта, други устни ти целуваш. На друг разказваш как минал е денят ти, с друг се смееш, дали пък трети ти обичаш? 
Знай, любима, че тъжно тук те чакам. Чакам да зърна веселата ти усмивка, тялото, което тъй добре познавам, нежното лице, дяволитите закачки. Само не забравяй, че те чакам. Но побързай, времето не стига. Колко бързи лети само! Спомних си как лежим, предоволни и щастливи. Колко мило се усмихваше тогава, колко влюбено ме гледаше. Спомням си го всякаш беше вчера.
Побързай, мила моя, само побързай, любов. Когато се върнеш, скъпа, аз ще бъда точно тук, където ме остави, не мисля да си тръгвам. Защото ще се върнеш.
Ще се върнеш точно тук, където ме остави.