Тя     

Намирах се на непознато място.Бях далеч от всичко свое, далеч от всичко, което всички ние наричаме свое.Но
не всичко е наше в света, който имаме честта да населяваме.Притежаваме предмети.Притежаваме спомени и желания.Нищо друго не притежаваме. Нищо друго нямаме. И това е прекрасно. Така нещата стават по-прости.Нима това не е хубаво? Взех твърдо решението най-сетне да се оттегля от цялата лудница, в която не без мое съгласие, бях влязъл.Но това беше отдавна и ако съжалявам за нещо, то е
само едно единствено – идиотската ми безкропомистност.
Наех лодка, но не знаех как се гребе.Купих си въдици,макари и още безброй риболовни принадлежности,включително и едни стилни,зелени гумени ботуши.Да, решението ми беше да вляза навътре в реката.
Решението ми беше да си купя и по-дълги гумени ботуши.Решението ми беше до края на живота си да ловя риба.По дяволите всичко друго!
 Купих си малка къща край реката и когато вечерта седнах на брега и се загледах в залеза, усетих умората.Отпуснах се, отворих бутилка бира и лапнах цигара.
 Нямах мобилен телефон, нямах интернет – използвах компютъра за да пиша,хората в селота бяха сърдечни и бях повече от убеден, че животът ми започва отначало- далеч от дебелите жълто-червени светофари, далеч от градските селяни,далеч от панелния кошмар, от проблемите с паркирането, далеч от глупавата популярност и снопските забавления и глупави напивания.Всъщност, мислех си, човек няма нужда от много неща за да се чувства щастлив.Нямах факс, нямах безброй различни ключове, нямах безброй съобщения,нищо не ми липсваше.Да, липсваше ми тя, но тя
липсва на всеки мъж.Опитвах се да забравя и колкото повече се опитвах,толкова повече се провалях, защото тя не излизаше от съня ми, не ми позволяваше да се отпусна, така както бих искал,тя ме преследваше навсякъде и във всичко.
Тя.Да, тя, която така и не се появи.