ТЯ
Тя беше най-красива. Очите й приличаха на сини сливи, малко надути и присвити, но за сметка на това винаги категорични, кисели и безвкусни. Нейният поглед се отваряше винаги, когато поглъщаше нещо или някого: тогава ставаше ясно, че отвътре очите са жълти, отровни, гранясали, зли. Бяха сини очи. Променливи като небето и неотменими като него – всички пътуваме за там.
Но тя бе и най-скромна. Позволяваше на другите да се усмихват, когато не го искат. Канеше ги на обяд, когато не бяха гладни и дори им даваше от виното си, за да пият без да желаят. Така се раздаваше без да иска нищо в замяна. Съзнаваше, че днес скромността не краси човека, а го разкрасява, та затова си слагаше всяка сутрин по малко скромност върху миглите, носа, под мишниците и на други места, които не са за споменаване. Вонеше на скромност, та се не траеше.
Нейната състрадателност намираше израз най-вече в епитетите. Наричаше свиня всеки, който се опитваше да вземе полагащото се на самата нея; но свинята винаги трябваше ...