Лежаха на поляната, в меката трева, която леко ги гъделичкаше по лицата, колкото да привлече вниманието им и сякаш им нашепваше тайните си за нежните капки на росата, и за галещите лъчи на слънцето. Говореха си безспир, както винаги когато бяха заедно. Казваха си всичко един на друг, споделяха радостите и веселите преживявания и заедно се бореха с трудностите. Познаваха се от години - деляха едно минало, едно настояще и едни мечти за бъдещето, което смятаха да прекарат заедно. Той беше на 17, тя също, но годините нямаха значение, защото имаха чувсвото че се познават от векове. Различията помежду им вече бяха станали незабележими, дори безсмислени, защото си приличаха повече отколкото се различаваха.

* * *

Той се събуди изведнъж и усети как малки капчици пот се стичаха по гърба му. Пак беше сънувал онзи кошмар, който го преследваше от цяла седмица. Обикновено й споделяше абсолютно всичко, но това беше спестил само за себе си. Чудеше се защо още не й е разказал за съня си - беше ужасен, но все пак беше само сън... Не искаше да я плаши. Всяка нощ се повтаряше една и съща ужасяваща картина, която той с всички сили се опитваше да изхвърли от съзнанието си, а не можеше... Виждаше се сам, търсеше я, непрестанно и упорито,но неуспешно. Вътрешният му глас му повтаряше, че е безполезно да я търси, защото никога няма да я намери. Но сърцето му диктуваше други правила - бяха просто приятели, но на душата и сърцето му, липсата й се отразяваше пагубно - чувсваше се празен. Да, това беше точната дума - празен. Беше забравил всичко останало, целият му живот беше останал на заден план, а отпред изплуваше нейното отсъствие. Нямаше с каго да поговори, на кого да сподели неуспехите си, на кого да се оплаче от трудностите. Всичко беше толкова плашещо ярко и реално - тя беше изчезнала, а той беше по-самотен и отчаян от всякога.

Реши да й разкаже за кошмара си и да й признае колко ценен човек е тя за него. ”Само да дойде сутринта... само да дойде...” - каза си той и думите отекнаха в съзнанието му като далечно ехо. Заспа, но отново неспокойно - мъчеше го мисълта за съня, който го бе тормозил толкова време.

Усети приятно топлите лъчи на слънцето, които му напомниха за докосването на тревата по лицето му и за нежните черти на момичето. Тя беше като свенливо цвете, едновременно красиво и примамващо с леката си загадъчност, което не се срамуваше от него, а напротив - разцъфваше в присъствието му. Движеше се грациозно и леко, сякаш имаше договорка с вятъра да я носи в прегръдките си, а в замяна да се наслаждава на ефирната й красота и да си играе с косите й.

Изведнъж отвори очи, но бързо ги затвори, заслепен от ярката светлина... Беше изненадан от начина, по който мислеше за нея - досега тя беше просто приятелка, а сега чувстваше красотата й, всяко малко нейно движение беше запечатано в паметта му и съжаляваше за всеки миг, в който не я бе наблюдавал. Бързо стана, облече се и забърза към вратата.

Тя живееше на две преки от къщата му и той за първи път се радваше че къщите им са толкова близо. Умът му работеше трескаво - преповтаряше отново и отново сцената, в която тя ще излезе, а той нежно ще обвие ръцете си около нея. Щяха да отидат на онази пуста поляна, която толкова обичаха, да седнат в тревата и той да й разкаже за съня си, и да й признае за чувсвата си, но преди това трябваше да мисли бързо, да избере подходящите думи... всъщност нямаше значение, тъй като беше сигурен, че тя ще го разбере... Уверен в себе си, той вдигна очи, но съжали за постъпката си - гледката пред него го обърка, вцепени сърцето му и вледени душата му...

Видя къщата, към която вървеше, заобиколена от полицейски коли. Позна майката на приятелката си, плачеща върху рамото на баща й докато полицаи му задаваха въпроси. В първия момент не можа да възприеме картината пред очите си и остана на място, но изведнъж нещо го подтикна да се затича към къщата. Стори му се, че е тичал часове, когато спря при първия сержант и го попита какво е станало. Отговорът беше още по-ужасяващ от сцената, на която присъстваше - тя беше изчезнала през нощта. Черна мъгла забули съзнанието му, а сърцето му се превърна в топка от олово, която му тежеше все повече и повече. Редица мисли играеха пред очите му -съня, който сега беше оживял, бил е предупреждение, можел е да я спаси, само да й беше казал, лицето й, обляно в лунна светлина, нежните й ръце, докосващи мило лицето му, дългите им разходки на любимите им места и погледът й - понякога остър, но винаги искрен и красив... можеше повече никога да не я види, ако сънят беше жив, то той може би никога нямаше да я намери...

Беше минала вече цяла седмица откакто той я търсеше. Всеки ден, всяка нощ, всеки час, всяка минута - той я диреше. Не ядеше, спеше само по 1-2 часа на денонощие, защото не искаше да губи ценно време. Родителите му се притесняваха за него, не му даваха да излиза през нощта, но той не ги слушаше - какво бяха думите на баща му и молбите на майка му пред възможността да я намери точно тази нощ - това си казваше всеки път, когато излизаше и всеки път се връщаше сам, изтощен и отчаян. Лягаше си с мисълта за нея, сънуваше я, а когато ставаше вече беше готов отново да я търси. Градчето, обаче, беше малко, а той вече го беше обиколил толкова пъти, че беше спрял да ги брои - беше започнал от главните улици, после беше минал през малките, задънени улички, беше я търсил и във всички запустели сгради - никъде я нямаше, нямаше дори следа от нея...

Дойде времето, когато той беше толкова отчаян, че не знаеше какво да прави и реши да отиде на онази поляна, изпълнена със спомени - техните спомени. Мястото беше като албум за снимки - всяко цвете беше като страница от албума, всяка тревичка беше запечатала по един прекрасен момент от времето, което бяха прекарали заедно... Отиде при езерото, за да наплиска лицето си и да се разхлади в горещия ден, но когато се огледа в кристално чистата вода, в нея сякаш пробляснаха бисери и вместо своя образ, той видя нейния. Красотата й го остави безмълвен, а устните й сякаш му нашепваха,примамваха го да дойде при нея. Тя сякаш беше точно под повърхността на водата - може би на сантиметри от него, но потопеше ли ръката си, за да хване нейната, тя веднага се отдалечаваше. Той не се поколеба и скочи в езерото. Огледа се под водата, но не я видя. Тя отново беше изчезнала, а нещо като че ли го дърпаше все по-силно и все по-надълбоко. Съпротивляваше се - в началото се опитваше да се изтласка на повърхността, но после вече нямаше сили за това и се остави да бъде повлечен на още по-голяма дълбочина. Затвори очи и се отпусна, знаейки, че е неспособен да стори каквото и да е.

Чу силен шум - като от изплискана вода, а после нещо или някой го хвана силно и го задърпа нагоре. Усети повърхността над себе си и след секунда си пое въздух. Нечии ръце го поставиха да легне в тревата, той неуверено отвори очи и видя момиче пред себе си.

 - Добре,че съм аз да ти спася кожата. Какво щеше да правиш, ако не бях наблизо? И защо изобщо ти трябваше да влизаш в езерото?

Този глас му бе познат от безбройните разговори с нея. Беше тя - наистина беше тя, беше успял да я намери...

* * *

Той се събуди изведнъж и за части от секундата му се струваше, че всичко това е било истина, но...

-Хайде, поспаланко, храната за пикника няма да се приготви сама - каза тя и нежно го целуна за добро утро. - Виж, исках да ти благодаря, че ми призна за чувсвата си. Ако не ми беше казал, аз никога нямаше да се осмеля да ти кажа и все още щяхме да сме само приятели...

“Пропуснал ли съм нещо?” - помисли си той, но реши да не се впуска в размишления - тя беше усмихната и толкова красива, а той беше наистина щастлив...