ParvaNova (Ренета Първанова)
305 4433
5.01.2018 г., 20:18 ч.

 Тя се страхува само от градушките - 13та част 

  Проза
1741 13 41
Произведение от няколко части « към първа част
25 мин за четене

        Тя се страхува само от градушките – 13та част

 

    Антон гледаше сигурно от часове скупченото потрепващо в конвулсии тяло на Мета или поне така му се струваше. Не изпитваше нито жалост, нито пък се радваше, че тя страда – наслада му е доставяло винаги, когато страда душата ù, тялото ù – също,  но само когато той ù го причинява – инак му беше безразлично. Но някак не можеше да приеме, че тя би могла да умре просто така. Не си представяше живота без нея – обичаше я, обичаше я до смърт,  но тя не разбираше любовта му. Спомни си обаче нещо друго – веднъж, посреднощ я бе притиснал до неподвижност с тялото си в леглото – с едната ръка държеше двете ù ръце, а с другата предизвикваше повръщане бъркайки с пръст в гърлото си. Повръщаше върху нея. На сутринта, баба му, която бе у тях от няколко дни, го събуди с тревожното си викане и плач. Разметаница лежеше неподвижна на пода  – явно решила да се самоубие със сънотворни. Той стана и започна да вика нежно „Къти, Къти – хайде да те нахраня, момче” – Къти бе миниатюрно куче-бебе, което той бе донесъл преди дни у дома им – постави паничка с храна точно до главата на Мета. За ужас на баба си, той не обърна никакво внимание на Разметаница – прекрачи я и гушна мъничето, което се промуши през краката на старата жена. Не отиде и в болницата с линейката, която взе жена му. После, знаейки, че баба му ще ù разкаже, той ù каза, че е мислел, че се преструва и е искал да ù покаже колко не го интересува тя. Всъщност точно тогава ù каза истината – Разметаница не го интересуваше, ако не е в досег с него – но искаше да я заболи от собствената ù маловажност.  Тя, гордата Мета, бе поискала да умре от едно повръщане – не бе го понесла, а уж бе много силна. Да, причиняваше ù нещата, от които би го боляло, ако някой ги причини на него. Интересно му беше - всичко прочетено за тормоз и насилие - как се понася, но и винаги бе очарован от "спасителите" в романите и искаше да бъде един от тях – герой – силен и обожаван.

Той бе израснал с книги за авторитарни и впечатляващи личности. Бе се отъждествявал с тях до такава степен, че вземаше и себе си за такъв и не можеше да проумее как не предизвиква възхищение у хората, как не забелязват неговата значимост.  

 Той нямаше престава защо я измъчва, защо я пребива така жестоко, но знаеше, че никога няма да спре, никога - това е нещото, което го кара да се чувства значим, силен – над нея. Тя изпълваше всяко пространство с присъствието си – малко или голямо, без значение. И това го караше да се чувства незначителен, жалък. „А тази селянка, е толкова харесвана, обаятелна за всички познати и близки хора – та ако не бе той, щеше ли да живее тя в този голям град, а?”, често ù го крещеше обезумял от гняв. Злобата му надвиваше над гордостта, която понякога изпитваше, че хората намират съпругата му красива, интересна и специална. Тя умееше да е ослепителна, дори и в халат. Бе красива, но не това я правеше впечатляваща – гласът ù, различните му модулации, жестовете на ръцете ù, всеки един маниер я отличаваха.  Ревнуваше я дори от жените. Те също се втренчваха в нея, както и мъжете. А тя, тя се пречеше - не зачиташе правото му на собственост върху нея, но все някога щеше разбере, че е по-ниско от него.

   Силната, раздираща кашлица на Мета го сепна. Тя леко се надигна, държеше гърдите си с ръце, като че да спре дробовете си – така силно кашляше. Чувстваше, че гори, а в гърдите ù сякаш бе забит харпун. Мета знаеше, че е болна – беше ù много лошо, гореше. С огромно усилие се изправи и тръгна с несигурни, опипващи пода крачки към Антон. Премина край него и продължи към вратата без да го погледне. Вървеше през тъмния коридор, подпирайки се по стената с една ръка, а с другата притискаше челото си. Имаше чувството, че мозъкът ù ще пробие черепа и ще се изсипе по стъпалата.

Когато отвори вратата на стаята, се олюля за миг, люшна се и се строполи на пода пред изумените очи на мъжа и жената. С един скок мъжът бе до нея – взе на ръце натежалото ù тяло и се сблъска с младата жена, която изскочи в същия миг като подпалена навън.

 

     – Как са нещата долу?

   – Там си е, не точно, но е там. А тя? Какво ù е – оня си е вързан, не я е докосвал?

   – Струва ми се, че е по-болна от повечето болни, само дето не знае колко много е болна наистина и напира да се върне там – продума мъжът с пръст опрян в слепоочието си.

– Знаеш ли – тя ме плаши и ми харесва едновременно. Като някакъв магнит е, мамка му – откакто я видях в мазето все ми е пред очите! Сякаш с нея вървят още десет човека и я носят във въздуха някак..., де да знам – шантава работа, ама е особена… една…

   – И аз съм така  –  не че ще ми направи нещо, но и не съм спокоен с нея – има нещо…  –  като скорпион е.

   – Казва се Мета – оня долу така я нарече и още едно име, ама не се сещам …нещо с „р” беше… К'ъв ще е тоя бизнес дето го делят, а? Той само дет' не я уби, а тя – не се предава, изправи се, а бая бой изяде, нали ти казах одеве…

   – Не е наша работа. Плащат ми да не зная.

   – Спи ли сега? Обади се на шефа по мобифона, питай! За кво го имаш? Няма лекарства, няма нищо – ще „заседнем” с тая работа тука май… Яяззък… тц...тц...тц   – такава хубава жена – направо ще си умре!

   – Няма да я оставя да умре. Ще ми видят сметката после като нищо. А и аз не искам да умира и тя няма да умре! Да идем да видим какво да я правим.

 

   Независимо от натрупаните завивки, тялото на Мета подскачаше в леглото така силно, че те се спогледаха притеснени. Очите ù бяха червени, искрящи и влажни. Устните ù трепереха и бяха станали неестествено червени.

Мъжът грабна чергата от земята и я хвърли върху одеялата, под които тя зъзнеше.

   – Пуснах този радиатор – сега ще се стоплите – каза жената.

   – Ннне, нямма… съблечи се  – каза Мета – зъбите и тракаха от студ

   – Каквоо? Да се съблека? Аз? – попита изумено жената и погледна към мъжа с уголемени очи.

– Дда, събле...ечи се гола и легни при мен, съблечи и мен и легни до мен… плътно – до гърба ми – хъкаше накъсано Мета, докато произнасяше думите.

   – Права е, да! Събличай се – бързо!

   – Каакво?! Ти превъртя ли, как ще…?

   – Съблечи се! Съблечи се и лягай – ето ти безплатен урок по оцеляване – така може да се спаси човек дори и от „бяла смърт” – голо тяло о друго голо стопля най-много и най-бърже… Харесвам тази жена, казах ти – тя е „солдат – панимаеш?”, както казва шефът.  Няма да умре току-така – събличай се, хайде!

   – Ама…

  – Няма „ама”, ако не – аз ще се съблека, но ще я сгрея, а теб ще те гръмна кат нищо, нали знаеш. Подчинявай се!

   – Добре де, но си луд като нея, да знаеш.

 

   – Благодаря Ви, че ме спасихте ии… стоплихте! – каза Мета с лек присмех в топлия си глас – Задължена съм ви лично и на двамата!

  – Вие умеете да се грижите за себе си, нали? – мъжът я гледаше проницателно с изострено любопитство – по-добре ли сте…? Не зная дали все пак да не идем на лекар ли, какво – да измислим нещо, болна сте? Треската си отиде, но се разболявате със скоростта на мълния, повярвайте ми, аз съм вижд…

   – Не, на лекар – утре, сега само ми трябва само още един час да съм на себе си – и после… Остана ли от ракията или цялата е върху ръката ми? Ако има, сложете я да заври на котлона – в шкафа имаше май захар – обърна се тя към мъжа.

  „Циганката” – така нарече в ума си Мета тази мургава, красива жена – ù подаде чаша димяща ракия. Тя я изпи на един дъх и люто се закашля. Сълзи излязоха от очите ù, но поиска още веднъж и изпи и малкото, което беше останало също така на екс.

Мета нямаше как да знае, че този мъж не пие и затова се изненада как той се смръщи, гледайки я как отпива.

 

    – Жив ли си, Антоне, или и ти като мене – зел-дал?

    – Умирам, коремът ми е сплескан – всичкото ми е сплескано…

   – Едва ли – досега да беше изповръщал и дробовете и червата си, а че те боли – зная. Това да ти е.

    – Обърнете го по гръб и го развържете. Промених решението си, Бонбон – ще си имаме публика. И знаеш ли защо – замислих се – защо, когато човек се ражда, е само с майка си и защо, когато си „отива”, е пълно с народ – мисля раждането наистина е Тайнство, в което Създателят ти нашепва „защо си Тук”,  но още си глух и не чуваш страхотиите, които ще срещнеш…, Първата целувка на майката е всъщност целувката на Създателя, а Смъртта ? Е, тя умее да е златна – публика ù дай – да я помнят. Но хората бързо забравяме, нали? А грешим, мноого грешим. „Смъртта” трябва да е винаги на нощното ни шкафче.  Да я препрочитаме - до единствената ни целувка с нея, но няма да ме разбереш нали? Аз съм философът както казваш ти, а ти – ти просто цял живот искаше да бъдеш и се смяташе за  „Харка” –„... синът на вожда” – оттам и бедите ти, несбъднико, изкривен фантазьоре. Не ми е нужен психолог, за да търси защо си зъл и кръвожаден - ясен си ми - откак те знам, безспир четеш „Харка”, „Винету” и „Кръстникът”. Не се хареса – никога, никога не хареса себе си, не ти стигаше сърце да си тези двамата и го знаеше, а „Кръстникът” – ти остана блян – нали? Така нелепо някога - с възторг, оприличи баща ми с него, а сетне го намрази.  Очароваше те великодушието му, силата, щедростта му, но някак не ти се даваше от себе нищо, за да бъдеш и ти това. Помня как ми казваше: "Само с десетина сантиметра да бях по-висок - щях да съм като него, като баща ти - Дон Корлеоне" - тъпанар, нали стотици пъти си чел, че този дон е бил нисък, друго му е било "високо" - комплексар си ти, Антоне. А истината те тровеше - знаеше, чувстваше, че "притежаваш" само липси, но и, че си страхлив и се упражняваше в сила, но над слабата жена. Живееш живота от книгите, но изкривен през призмата на болния си, пъклен мозък. Към Силния те е страх да посегнеш - и двамата знаем, че си удрял само мен, страхливецо. И аз ползвам „Кръстникът”, но само при липса на алтернатива: „Отмъщението е ястие, което се сервира студено” – помниш, нали? Само че днешното е отмъщение, но и спасение - ще спася детето си от теб, от злината ти! Ти си просто зъл и лош и мисля – такъв си си роден, а злото трябва да се убива - веднага, на мига! Колко реални, живи хора за подръжание има, но ти се ужасяваше от мисълта, че нещо съществено ти липсва - онова, което прави човека човек – милостта и добротата, а мъжът мъж – достойнството и великодушието. Егоизмът е единственото изобилие в теб, както и Страхът. А когато усети, осъзна, че си женен за женския еквивалент на мъжеството, страхът, че цял живот ще осъзнаваш, колко ти не си това, тогава си закопнял да ме смажеш, да ме прекършиш до обезличаване, нали? Тези неща не се смачкват, Антоне, те винаги стърчат, стърчат над всичко и всеки – само Бог е над тях. И сега ще ги превърна в имена: Ум, Сила, Щедрост и Благородство, но за първи път ще работят само за мен. Ще ме отърват от теб веднъж завинаги! Обещах ти есе – получи го в сбита форма, и да го продължа – не би разбрал нищо, така че – край на лекцията! Пропуснах да кажа за Прошката с която ни задължава Бог – измислена е! Ако трябваше да прощаваме както Той ни съветва, не би имало "Божие наказание", а щом има понятие за наказание, значи има извършена грешка, Бог защо не прескочи наказанието и направо да прости, а? Бог може, но не иска, а аз - и не мога, и не искам. 

След тези думи Мета млъкна. За миг - никой не помръдна, дори Антон бе престанал да се противи - и той, и мъжът и жената не откъсваха поглед от нея, сякаш очакваха да продължи - изглеждаха като хипнотизирани.

Тя потръпна, обхвана раменете си и каза:

 – Тук е студено като в морга – сякаш току-що констатира това Мета - не искам да умра като теб в мазе - Да, ти ще свършиш тук – в мазето на дядо ми, Антоне. 

Антон трепна и опита да се изправи, но болката го накара само да извие като куче.

   – Помогни ми да стана, Разметанице, моля те, изправи ме!

  – Ще направя нещо по-добро, Антоне, но не ме вземай за глупава. Ще ти дам шанс, шанс да живееш. Не го пилей – ще питам само веднъж, разбра ли? Искам да съм сигурна, че си ме разбрал! Важно е и за двама ни. Да повторим – аз задавам въпрос, от отговора зависи дали да ти дам този шанс – и, Антоне, „с надежда, но без мечти”, както е казал Калчев в „Нерон Вълкът”, нали и него знаеш наизуст, садистично, копеле? 

Антон кимна, очите му се стрелкаха ту към нея, ту към този мъж, който беше успял да го превърне в „коледен пакет” за секунди. Страхуваше се. Ако го питаше някой в този момент от кого повече се страхува, не би могъл да отговори – Мета му изглеждаше като призрак, придобиващ плът пред очите му, а от погледа ù лъхаше на нещо съдбовно, по-скоро – неземно, тъмно и страшно. Мъжът – странно – той стоеше зад гърба на Мета като грамадно, вторично  повторение на силуета ù - нейна сянка, но не сянка на пода, а като рамка около тялото ù. Може би защото я гледаше отдолу нагоре – му се видя като триизмерен призрак в пространството.

   – Антоне, щеше ли да използваш отново валиума, независимо за детето или за мен? Питам…

   – Не! Не! Изхвърлих го, казах ти! – извика той с паника в гласа.

   – Страх ли те е? Страх те е. И има защо. Аз си тръгвам след малко, Антоне, и никога повече няма да се видим. Никога. И гледай в следващ живот да не пресичаш пътеките ми. Никога! И бягай, винаги бягай от мен! Но това – за другия живот. А този свършва сега и тук.

Мета бръкна бавно в джоба си. Антон изкрещя:

   – Нее, Мета, недей! Моля те, моля те, Мета, Разм…!

   – Аз съм от благородно потекло, Антоне – не бих те убила, причинявайки ти болка лично. Силният не убива – силният прощава. Но аз се уморих и не искам вече да съм силна. Прошка няма. От тук ще си тръгна слаба и ще се опитам да се насладя на това. – Мета говореше тихо, много тихо и твърде артикулирано, докато вадеше ръката си от джоба на тъмно синия халат, пристегнат около тънката и талия.

   – Ето го и проиграния ти шанс – каза тя като завъртя с два пръста малка ампула – Можеш ли да четеш – тук пише „Валиум” и е онзи, който беше приготвен за мен или Александър, там в кутията на звънеца, където го бе оставил…, мдаа – същият. А чух, че си поръча от твоят доктор и още. Бях те осъдила още тогава, но се страхувах да не греша – става въпрос за човешки живот, все пак? Истината би те спасила, но ти избра смъртта, лъжейки ме. Веднъж ти казах, че постъпвам като Дон, като истински Дон – винаги искам потвърждение, че съм отсъдила правилно, че няма да сбъркам. Ще те убия, Антоне, но тъй като смъртта ти ще бъде ужасна, а аз съм милостива, ще те упоя, за да притъпя болката.

   – Няма да ме убиеш, няма...не можеш да ме убиеш, не можееш… ще ме намерят, ще лежиш в затвора, Разметанице…, ще …

   – Никой няма да те намери, Антоне, никой. Сега госпожицата ще бъде така любезна да включи банцига горе – тя направи знак с глава и жената моментално излезе. След минути се чу свирепият вой на машината. Антон започна да плаче, да се тресе и да стене.

   – Сложете го седнал, не искам да мърда, никак – гласът ù бе зловещ и леко прегракнал.

Мъжът погледна към току-що завърналата се жена и ù кимна. Тя извади пистолет и го насочи към пребелелия овързан, но мятащ се Антон.

Той завика с цяло гърло:

   – Помооощ! Помооощ!

  – Никой няма да те чуе - не се хаби. И никой никога няма да чуе за теб, камо ли да те намери.

   –  Помо... – опита да извика отново той, но в този миг устата му беше запушена от голямата длан на мъжа.

    –  Та никой няма да разбере, че от тук тялото ти ще тръгне на дълга разходка, Антоне. По-точно парчетата от тялото ти – ще бъдеш нарязан и прибран в една чисто нова бъчва. Така и ще бъдеш изнесен от тук. Утре сутрин ще бъдеш натоварен с други десетина бъчви в един камион. Вероятно ще бъдеш първият мъртвец в кръгъл ковчег.

Ефектът от особения тембър с който каза последните думи бе смразяващ -мъжът, който едва удържаше тялото на Антон, усети как настръхва не само от думите, а и от равния глас на тази жена, дори отправи поглед към вратата – сякаш почувствал как в този миг смъртен полъх  подменя въздуха в мазето.

   – Извади едната му ръка! – кратко, но властно нареди Мета.

   – Дано те приспи това количество, Антоне! За мен бе достатъчно помниш ли – сякаш говореше на себе си тя, а не на него и заби иглата. Сбогом, чудовище! Никого не бих оставила жив, след като е държал детето ми над горяща камина. Никого! 

От тези думи мъжът, който бе стиснал тресящия се Антон, трепна, сякаш се сгърчи за миг. 

   – Постлахте ли найлон горе? Ще режете на тъмно. Никакви лампи! - рязко се към наемниците Мета

Антон се изопна, зарита бясно с крака, започна да върти главата си, и устата му се оказа извън обсега на стисналата я длан.

   – Недейте, не! Мммееуу – ръката го бе сграбчила отново и запуши устата му отново.

Мета не го погледна повече. Излезе, без да поглежда и другите двама.

 

    Стоеше и чакаше. Коридорът вече не я плашеше. Тя се страхуваше, но от себе си. Страхуваше се, че не трепери вече, че едва удържа желанието си да се върне и да удря и удря това Зло в тялото на човек, да го реже на парченца, да го ръфа, така както то бе ръфало душата ù с години. Мета започна яростна битка със Злото, онова, своето, което бе заченала по време на една яростна градушка в сирашкото си детство, бе го отглеждала тайно в себе си, бе го хранила с помощта на други жестоки люде, прекосили съдбата ù,  побивали я на колене през живота ù, а когато Злото бе пораснало и  започнало да се озъбва с ръмжене, тя го бе вързала, и го държеше гладно – на къс синджир. Сега, то, пъхтейки се увърташе около синджира си – искаше си свободата. Мета бе на косъм да го отвърже. Потръпна предвкусвайки удоволствието в себе си да го нахрани, но и от Страха, че то може да я повлече към тъмнината на жестокостта и да я хареса за обиталище на душата си.

     Вратата скръцна зловещо и силуетът на мъжа се открои като привидение, като надигнал се ненадейно от зейналата дупка гробар.

 

    – Добре ли сте? – усети здравата му ръка върху лакътя си тя.

    – Да. А той?

    – Замаян е, бих казал полузаспал, но не е.

   – Добре, да приключваме с всичко. Искам да дишам, но тук не мога, свършете си работата…чисто. Не искам да го виждам повече!

 

     Мъжът остана вгледан в гърба на отдалечаващия се синкав, силует.  Не знаеше защо – може би от ужасяващия, злокобен рев на банцига, заедно с процеждащата се зеленикава светлина в коридора на подземието, която сякаш специално идваше, за да освети всяка стъпка на жената, наречена Мета – но той почувства остра болка, спазъм, примесен с първичен страх – имаше усещането, сякаш нещо отделя ноктите му от живеца под тях и започва да пъпли из кръвта му, като смъртоносна зараза. По кожата му премина хлад, настръхна – тя ли, тази ли жена ще бъде първият му страх, изпитан  по време на поръчка?

   – Болна сте – настойчиво извика след нея и някак протегна ръка.

   – Мъртвите не боледуват – глухо, студено произнесе Мета извъртайки се и го погледна в упор, а той помисли:

„Тези очи, тези очи с цвят на безмерна болка, но и нещо тъмно, тежко - като прясно изкопан гроб, което те кара да побегнеш и да не се обръщаш – никога!... Коя си ти, Мета, и от смъртта ли бягаш или я търсиш?”

    Мета така и не разбра, че той я последва - внезапно решил да пренебрегне всяка заповед за първи път в кариерата си, той се плъзна като безшумна, безплътна сянка по стълбището. Настигаше я – бе на едно дихание само от нея...

 

Следва…

 

Ренета Първанова

» следваща част...

© Ренета Първанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Тя умееше да е ослепителна, дори и в халат. Бе красива, но не това я правеше впечатляваща – гласът ù, различните му модулации, жестовете на ръцете ù, всеки един маниер я отличаваха. " Капката благородническа кръв има значение! и..."Той нямаше престава защо я измъчва, защо я пребива така жестоко, но знаеше, че никога няма да спре, никога - това е нещото, което го кара да се чувства значим, силен – над нея."...открийте разликите...
  • Ще бъде хубав сценарий за филм на ужасите...
  • Благодаря Ви, Ангеле, че поставихте в любими!
  • Нинче, много благодаря, зарадва ме!
  • Рени, определено прозата ти е силната страна....С изключително майсторство поднасяш зловещите сюжети, които просто умът ми не побира, как така образно ги пресъздаваш! Явно - талантливо го можеш!
  • Много ти благодаря, Албенче! Толкова хубави думи - благодаря от сърце!
  • Мила Рени, онемях... Малко се посъвзех докато четях коментарите. Не зная с какво да сравня писателската ти дарба - земетресение, вулкан, ураган, цунами... Не само... Има и дълбок психологизъм, философски прозрения... Всичко!... Наистина си невероятна! Прегръщам те и ти подарявам сърчице!
  • Вики, Самодивке, все се озъртам откъде ще се появиш...Благодаря, че ми позволи да те "зърна" отново тук!
  • Иржи, Оплаквай се скъпа, там - при Иван (Крискат)!
    А тук идвай за прегръдка след прекрасните ти, чистосърдечни коментари!
  • (ей това е от което бягам 'многословието, ама тъй съм родена...- не ми стигна коментарното поле) ...та мисля както тъмнината е за да търсим Светлината, така и злото, което 'позволява" е да търсим у себе Доброто, а ако го няма, чрез прошката да го посеем - като семето - първо го даваме на земята за да си го върнем "ползващо" ни - Затова Прошка се Дава, не се взема...Вземат се нейните плодове (има и лоши години - но сеячът продължава да сее...)
    Няма да я избистрим тази тема в коментарни полета нито аз, нито който и да било...Бог и Словото му (аз мисля, че Словото е Идея - инак няма как да е било "Първо беше Словото" - Идеята е първа винаги....
    А каква е била Идеята на Бога да даде Всичко наред с нас....няма да разбере никой докато е тук на Земята...
    не я докарах доникъде, Иване.....
    Благодаря ти! За колажа - на голям екран е потресаващ! Имам да питам...ще идвам и аз като Безжичен - няколко и повече пъти там, и ще питам едно по едно...Засега обаче само го гледам като хипнотизирана.
  • Тъкмо го видях,Рени и мислех да пиша на Иван...Вече ше спя на лампа и това изцъклено око пак ще ме преследва....И не само то,-цялата картина,толкова майсторски истинска е,че и аз май ще искам обезщетение-баяч против страх!!!А на теб благодаря за "...нашата любима..."
  • Иване, за първи път коментираш "градушките", успя и да ме замислиш и усмихнеш - и аз ще започна - като ирландския поет който ти цитираш - от по-веселото:
    След колажа ти "Градушка" вече не нося никаква отговорност за страховете на нашата любима Иржи - мисли му ти ако види колажа ти по "Градушките" ...така "измих си ръцете" за страховете, които причинявах досега...За транквилантите - обещавам процент ако ми се обадят от някоя фармацевтична компания (ще издам тогава книга - ти илюстрираш и ми вдигаш продажбите - процентът подлежи на преговори) ...ще ти поискам обезщетение обаче за Съни, обърна и внимание, че вече и благодаря и без коментар от нейна страна (лишаваш ме от един "фен" това струва много за мен - коментарите са онова, което ме вдъхновява...това "писачите" сме суетно племе
    Замисли ме сериозно с думите си търпението на Бога и защо позволява болката и прочие - мислила съм и преди - Той знае, че Светлината е благодатна за нас, дал и Тъмно в равно циклично колоичество, може
  • Дано ти харесат и другите. И макар често да се изразяваме тук с фразата "за мен е чест" - това си е така!
    Защото си правдив, рядко хвалиш - дано не се поддам на желанието си да я завърша набързо само и само да прочетеш и изкажеш мнение... е, ако го направя няма да оповестя, че е заради теб, защото надявам се ще има много желаещи да ти се разсърдят Това шега!...Благодаря за комплимента (разказваческия), г-н Безжичен!
  • Ами каквото ми на акъла, това ми е на устата (писалката). Е, някои колеги ме "баннаха" (каква страхотна "българска" дума) от страниците си, ама аз нали съм нахален пак чета работите им, без да се регистрирам в сайта. Но и когато кажа, че харесвам, значи наистина харесвам.Без това да ми преча да кажа, ако нещо според мен не е както трябва. Само че това е просто едно мнение и едва ли е особено важно. По-важно е, че се харесва нещо на много хора и те го четат, гледат, слушат, забавляват се... И затова понякога изчезвам от сайта - да не си мисли някой, че е за обмен на хвалби - пази Боже от такава простотия. А иначе - Да! - Хареса ми тази част, защото умееш да разказваш, да правиш интересно повествование - та нали прозата е преди всичко разказ!
  • Безжичен, ще прескоча и по-късно ще отговоря и на моите приятели, Иван (крискат) и Вики (самодива) - те ще ми простят?!

    Когато публикувах първата част, ти бе сред първите коментирали...амбицира ме и никога, ама никога не съм се старала толкова след нечия критика както след твоята (само в този текст де, се старая толкова ) като изключим 11 част, която пуснах без да и се церемоня, а сега макар и редактирана не съм я оправила тук за да не висне като липсваща за някой решил едва сега да почне да следи историята. Твоето присъствие тук ме зарадва много - мислех, че съм те разочаровала. А ти си такъв "критикар" та човек се чуди иска ли да наминеш през творбата му или да мине между капките...
    Благодаря ти! Но и на Крискат, че те доведе (върна) тук с колажа си по темата!
  • Много рядко чета произведения от много части, преди да разбера, че и последната част е публикувана. Мисля, че съм чел първата част, защото много странното име на жената ми е познато. Но сега колажът на Иван (прекрасен) ме накара да прочета и тази част. Хареса ми -стилът, речникът, разказването на история, както трябва да е... И ще чакам края, за да прочета всичко... А, да... и да не забравя... Ако ти трябва инженер за добро поддържане на банцига и надеждно свършване на работата - обади се!
  • Леле... все повече се заплита, много ми е любопитно какъв ще е края на тази история
  • Тази вечер много съм ревлива - просълзих се само защото ме нарече "Мила, Ренета", Латинке.
    Благодаря ти, Златна, че "наблюдаваш" всичко около Мета и чакаш всяка следваща част с интерес - мисля, че във вторник (утре, по-скоро вече е днес не е ден за публикация).

    С удоволствие ще последвам линка - всичко това ме интересува много.
    Лека да е нощта ти Златна!
  • Прочетох и чакам продължението!
    Мила Ренета, продължавай да прощаваш пак и пак, и пак!...

    В този линк има пояснение: Възможно ли е Бог да наказва?
    http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=479

    Нека Господ да те пази и закриля!
  • Важното е, че се изяснихме!
    Приятна и благословена вечер ти пожелавам, Рени! 🌸
  • Видях, че нещо се 'обърка" и сега ще мина за врачка, че ти благодаря преди поздрава. това е шега, Ели.
    Благодаря отново и отново!
  • Знаеш ли, Рени,
    аз без да искам изтрих предишния коментар и написах
    отново, просто съм много развълнувана от това, което чета
    и съпреживявам нечовешките страдания на Мета! Извини ме,
    че така се получи - писали сме почти едновременно.Много се
    радвам, че си прочела и отговаряш на първия ми коментар,той
    беше по-силен и по-дълбок! Възхищавам се на таланта ти, Рени!
    Ели.
  • Чета със свито сърце
    и с притаен дъх! Рени, ти си дарена с един от
    най-тънките писци на майсторите на художественото слово!!!
  • Съни, толкова се зарадвах, че отново си сред "зрителите"! Благодаря ти за тъй хубавите думи. И аз искам да приключат тегобите и все искам да я "хвана за ръка" и да я измъкна, но тя толкова е живяла в тъмното, че не знае колко е хубаво на светло...

    Благодаря ти от сърце, за мен това е огромен комплимент, Ел!
  • Благодаря, Младене, за високата оценка. Що се касае до така впечатлилият момент с "прошката" - няма как да се скрия зад лирическата в случая - много, много и често съм мислила над това и съм стигнала до този извод цитат - тук обобщих в две изречения, инак рискувах да изпадна в дълго многословие, но да - колкото пъти съм простила - толкова пъти е следвало събитие, отразило ми се тежко - та си мисля: "Бог нима ме наказва затова, че простих еди какво си, еди що си" - за мен е загадка този въпрос и често го разнищвам...Но, все прощавам - пак и пак...
    Благодаря, че следиш...
  • Уникално повествование! Забавих се да коментирам, защото е много трудно да се коментира толкова истински текст - реалистичен и съдбоносен. Ще си позволя да цитирам нещо обобщаващо, което ми легна на сърцето и на ума: "Пропуснах да кажа за Прошката с която ни задължава Бог – измислена е! Ако трябваше да прощаваме както Той ни съветва, не би имало "Божие наказание", а щом има понятие за наказание, значи има извършена грешка, Бог защо не прескочи наказанието и направо да прости, а? Бог може, но не иска, а аз - и не мога, и не искам." Перото ти извиква у мен възхищение, Рени! Очаквам с особена и леко зловеща тръпка продължението, а тази част поставям в Любими.
  • Мила ми, любима Иржи! Ако не знаех, че не харесваш кратките коментари и отговори - щях да отговоря само с една дума - ПОЗНАВАМ.

    Но ти обичаш да има повече написано и аз ще ти издам една мъъъничка тайна - Тези хора и тези места нощем ми нашепват историята си...и аз я записвам. Не ми лазят тръпки, направо спирам да дишам,че пред очите ми се разхождат призраците им - за да ги разкарам - ги заплаших, че ще разкажа на всички за тях - те ще спрат да идват и може би ще спра да пиша, но пък ще започна да дишам.
    Беше много ласкава към мен, Иржи - успа ме с този коментар и виж: наложи ми се от суетност да отговоря в духа на "страхотията в историята" и пак те изплаших сигурно
    Благодаря ти мила, спи си спокойно - Антон е страхлив - не виждаш ли?
    Пък тези двамата - вземат много пари и тогава вършат работа.

    Прегръдка и усмивка от мен, Иржи!
  • Нашата Агата Кристи,това си ти,Рени!Леле,е,е що народ си изплашила и мъжете чак!!Ами ти,Рени,не ти ли пълзи нещо по гърба,като ги пишеш тия страхотии?!!За да разказваш толкова образно за всички подробности,ти познаваш ли такива места,в които се развиват действията?Или са само плод на фантазията ти?Явно,нямаш равна!!!Сега вече изпитвам страх не само да не се заключа,ами да не ми се появи един такъв Антон или някой от ония двамата....Но продължавам да чета,не като първия път!Продължавай и ти,чакам те!
  • Наде, не ме оставяш сама в този ужас от началото до сега - накъсания ти, кратък коментар каза и направи за мен толкова много!!
    Зная призмата през която "четеш" текста - Признание е за мен! Благодаря ти, мила, Наде!
  • От снощи чета, по малко...Дочетох...Поклон!
  • Марианче, писали сме едновременно с теб. Благодаря, че отново си тук и отново ми доказваш, че се вълнуваш от съдбата на героите ми. Какво по-хубаво за автора?! Съвсем скоро ще научим още - празниците не бяха подходящи за такъв текст и се получи голям промеждутък, но ще наваксаме нататък. Желая ти светъл ден, Марианка!
  • Руми, знаех си, че не ме изоставяш, макар все да се страхувам, че душата ти в която живее само Доброто, ще бъде смутена. А може би така увеличаваме блясъка на благородството си - опознавайки по-отблизо злото - отвращаваме се и търсим (само добрите хора, а те не са толкова малко) как да Светлината в нас да надделее над Тъмнината. Благодаря, скъпа Руми!
    Ели, думите ти ме карат да вярвам, че успявам - толкова ми е трудно да избегна от обичайната си "пространствена" словоохотливост (в желанието си да разясня и разгранича) а ти ме поощряваш да обяснявам особено "душевността" и "поведението". Скъпоценен коментар - Благодаря от сърце, Ели!
    Джу! Хем зная, че следваш Мета от година и все пак когато я коментираш потръпвам от радост - като от дългоочакван гостенин! Всяко "обявяване" че си тук, ме вълнува като дете. и знаеш ли, всеки път се страхувам да не те разочаровам в следваща част - точно теб? Огромно благодаря, Джу!

    Благодаря ви на всяка една, че приютявате всяка "градушка" в любими!
  • Бездумна.. !*
  • Рени, ти не просто разказваш – ти показваш нещата: ситуации. образи, картини, поведение, душевност...
    Това не се забравя. Оставам с впечатлението, че съм присъствала на тези ужасни сцени от някакъв земен ад.
    Очаквам...
  • Тук съм, Рени.... и все още те чета, настръхнала или не! Поздрав за майсторството ти да създаваш реалистични картини! В очакване съм на продължението!
  • Обичам си те, Гавраиле, смях се спонтанно от сърце - не си те представям с компа под леглото, но пък...на - смея се и като го пиша...
    Трогната съм, много, много! Благодаря, скъпи Приятелю!

    Младене, благодаря, че "взе" и 13 в любими! Хубава вечер, Мисана!
  • Настръхнах.Ужасът се е вселил в мен.Дали ще ме отмине?За всеки случай ще си лея куршум,казват че помага.С компа съм под леглото.
    Шега!Ще чета докрай!
  • Страхотно силните думи ме накараха да взема и аз да го прочета...
    Любо, както каза един мой приятел наскоро "Това не е черен роман - Това е някаква стихия на ужаса, екзалтация на чистото зло.." приемам мнението му изцяло - историята е тежка - "има такива съдби" му отговорих, тук и на теб казвам - ИМА такива съдби...дано я дочетеш. Благодаря за всичко!
    Силве, верна моя, читателко, поддръжнице, даваш ми кураж, а в тези текстове, ми е толкова необходим...И аз едва дишам докато разказвам "изпод стъпалата" на Мета. Благодаря, мило момиче!
    Елдер, зарадвах се, че следиш "градушките" .. останах с това впечатление от коментара ти. Като чета "виенското ти кафе" - някак не ми е трудно да ти повярвам, че можеш да натиснеш копчето на банцига. Пишеш категорично силно за Силни жени! За насилието смятам е задължително да се пише реалистично, както казва Мисана - "остро и без заобиколки", защото жертвите мълчат, по своему и Мета .. Благодаря за вниманието и комплимента, за мен това значи много!
  • И аз като Любомир не съм сигурна, че ще имам сили да дочета историята до края, плашещо реалистично са описани ужаса и насилието. Прекалено добра си Рени, накара ме и аз да искам да го нарежа на банцинга тоя
  • Рени, не дишах! Рядко ми се случва, страшно силна емоция, нямам достатъчно изразителни думи... покъртително!
  • Настръхнах, и останах като хипнотизиран... От една страна нямам търпение да прочета следващата част, на тази едновременно до болка и реалистична, и зловеща история, от друга не съм сигурен дали ще имам сили да разбера развръзката. В едно обаче съм убеден, че твоята героиня е невероятно силна жена. За пореден път се възхищавам на умението ти да разказваш и да държиш в напрежение читателите си! Поздравления Рени!
Предложения
: ??:??