Тя се страхува само от градушките - 14та част

Тя се страхува само от градушките - 14та част

... той се плъзна като безшумна, безплътна сянка по стълбището. Настигаше я – бе на едно дихание само от нея...

Посегна да я хване за лакътя и да я извърти към себе си, когато тя рязко клекна и ръката му увисна над нея във въздуха. В същия миг Мета заудря с юмруци по перваза пред вратата – раменете ù подскачаха – тя плачеше. Мъжът остана известно време така, пометен от яростта или отчаянието – не бе сигурен какво е точно – което изхвърляше от себе си това крехко превито тяло. Той не чуваше риданията ù, тъй като свирепият вой на машината поглъщаше всеки звук. Приведе се, прихвана раменете ù – близостта му даде възможност да чуе дивия ù, разтърсващ рев примесен с ръмжене. Когато я изправи и поведе навън, тя пуфтеше или не, свистеше – да, издишаше въздух с накъсано, но бързо свистене.

Мълчанието бе виснало и чакаше да чуе – каквото и да е, само и само да не му е тъй страшно от самото себе си.

- Не мога да стоя повече, искам да се махна от тук час по-скоро – произнесе тя с овладян глас, палейки цигара. – Разберете се кой ще ме закара до града. Уморена съм. Много.

- След всичко това, плюс раните от боя, загуба на кръв и сигурна, тежка настинка, е ясно, че…

- Не желая да говоря за това.

- Исках да поговорим… да попитам…

- Питай! – студено, без да го поглежда изрече Мета.

- Товаа…, което чух долу е немислимо, зловещо и надминава всякаква жестокост.

- Не съм го и мислила, както знаеш, но страхът, смъртният страх се ражда само от жестокостта и ясното съзнание, че ще умрем – така сме ние, хората, и аз иск…

- Не, имах предвид не онова, което той чу, че го очаква, а то е отвратително, зверски жестоко, но онова, което аз чух, че той Ви е сторил – мислех, в началото мислех, че делите бизнес, ноо… дете!? Дете в огъня... Вие, аз… ще карам направо – аз съм такъв, какъвто съм тук и сега, защото загубих, не, убиха детето ми, единственото ми дете, защото…

- И така се роди убиецът? Аз разбирам – мога да убия, но за да предпазя, опазя живота – инак живях достатъчно дълго, за да зная, че мъката след загуба е всъщност смърт на душата ни и няма нещо, което да я върне към живот, няма! Остава ù да имитира живот заради живите, но в действителност е само „ловец” на аромати - тръгва да търси „уханието” на любовта по стъпките на смъртта ù. Забелязах, че се изразяваш на моменти интелигентно, някак неприсъщо според мен заа… наемник – дано ме разбереш…

- Всъщност завършил съм философия и тя ме вълнува, затова онова което чух от Вас в подземието, ме обърка и удиви, но и възхити, но когато разбрах, че става въпрос за живота на детето Ви, по дяволите - си спомних, че съм професионалист – ще го светна, само докато мигнеш, само кажи… Виж, Мета...ти…

- Какво ти дава повод да мислиш, че можеш да ми говориш на „ти”? – студено, някак грубо попита тя.

- Ти също ми говориш на ти…, а и…

- Да, но аз ти плащам – надменно изрече тя.

- Няма да ти взема парите, имам достатъчно - бил съм във френския легион и…

- Не се интересувам къде си бил – мисли, винаги мисли, ако сгафиш, ако зарът се обърне, къде би могъл да бъдеш… И аз съм била невинно отроче в утробата на майка ми, но виж ме сега – на път съм да стана „по-квалифицирана” и от теб, а сега си изкарайте парите - почтено и по план.

- Тоест, този банциг… Да, ти каза, че каквото и да говориш, ние трябва да мълчим и да не реагираме – признавам, че когато чух за касапницата, исках да зарежа всичко и да се махна, нямаше по-зло от злото в очите ти в този миг и въпреки това нещо ме дърпаше към теб – като мощен магнит, като…

- И затова реши да ме последваш по стълбите? Усетих те, но ми беше все едно – в този миг можеше да ме убиеш и бях готова за това…, но мигът отмина – хем смразяващо, хем с ирония се усмихна тя, а цинизмът примесен с булевардна арогантност в следващите ù думи го изненада:

- Злото е като "небет шекер" – един го смуче заради сладостта му,  друг - за да „освободи” дробовете си от задух, от плен – аз съм от тях, но все повече разбирам проститутките – сладостта от безопасността е в смукането – не заради захарта, а поради властта над ”насилника”, влязъл по собствена воля в устата ти – можеш всеки миг да го схрускаш и да го изплюеш… Като заговорих за „свирки”, спри тази „сватбарска свирня” в работилницата, като отиваш долу - тока ще ми излезе по-скъпо от твоите услуги, мама му стара… Отплеснах се, хайде… и го спри наистина – нека да стане тихо, много тихо, а когато поставите главата му на плота, я пуснете отново, но веднага! И отпушете устата му – нека вика – да пробва да изплаши Смъртта – всеки трябва да има това право, всеки.

   Той гледаше нея, но всъщност се взираше в себе си – тази жена го привличаше неудържимо, менеше се всяка секунда пред очите му – свикнал да вижда как обреченият се прощава с живота, се зачуди какво ли би видял в „последния” ù поглед, ако я убие в този миг… или ако стане, сграбчи я и впие устни в нейните.

- Вие сте невероятна жена, аз… Ви се…

- Не ми се възхищавай – няма за какво, това са просто приказки… Споделихме достатъчно – можеш да продължиш на „ти” – ледът отново бе превзел гласа ù.

Но той знаеше, че никога повече не би пропуснал уважителната форма – искаше да я познава, да продължи да я вижда, но за него винаги тя щеше да бъде „Ви”.

- Искате да продължа с него или да Ви закарам първо до града според уговорката?

- Както ви казах и преди - искам той да се събуди в нормално легло, ако въобще заспи. Ако не заспи, го отвържете, едва когато напълно се отрезви от приспивателното. Искам да осъзнава всичко, което ще преживее. И в двата случая го пребийте от бой! Просто бой. Нищо повече. Но такъв, че никога да не се сети за мен без страх и ужас. Наплашете го до смърт! Нека да е сигурен, че ще умре от ударите ви, но без извращения – никакви! Закарайте го в хотела. Кажете му да си почине, да се съвземе. Той трябва да се убеди, че сте там и вие, за да мирува.

Върнете го после в неговия град. Там му връчете ключовете от неговата кола. И това е всичко.

- Това е всичко?!

- Да. Вашата задача бе да помогнете физически на мен. Направихте го. Казано ви бе каквото и да стане, да не се намесвате – бяхте безукорни. Но основното ви задължение е да вселите страх в него, страх до края на живота му. Очаквам да си свършите работата, за която сте изпратени. А сега трябва да ме закарате до града. Сигурен ли си, че Циганката долу може да го опази?

- Циганката?

- Така я кръстих – прихна Мета и за миг, но само за миг, очите ù станаха златисти.

- А мен, как кръстихте мен? – на свой ред се усмихна той.

Мета игнорира въпроса му и повторно попита:

- Тя ще се справи ли докато се върнеш? – попита през силна, раздираща я кашлица.

- Той е вързан и спящ. Тя – въоръжена и трениран професионалист.

- Къде ви е колата – не я видях в уличката?

- С мотори сме. Скрити са тук в работилницата.

- Умно. Да тръгваме тогава!

- Моторът не е за болен човек, ще Ви довърши.

- Ето ти ключа от колата на един мъртвец – тя е на мое име, просто не шофирам – никога.

Светлините на града му помагаха да я вижда в огледалото и той се учуди от вдървената ù поза – макар и седнала, му приличаше на хваната в кадър, леко устремена птица в готовност да излитне.

Спря, където тя му каза. Гласът ù го стресна:

- Не си го и помисляй! Няма да мърдаш от колата – никакво отваряне на врати и тем подобни лигавщини! Сама ще си отворя, а ти тръгваш веднага. Не си ми телохранител. Ти си наемник. Уважавам това, че се държа мъжки и не ми фрасна няколко шамара, които заслужих с надменността си. Но шамаросването не е мъжество, а решението да шамаросваш собственото си „мъжкарство”.  Те са различни – колкото сме аз и ти. А сега вземи това!

- Какво има в тази чанта, за мен ли е?

- Нее… – засмя се Мета – не ме разочаровай като дребен чиновник – това е "самоделно оръжие", ще продължиш с него - той сякаш долови лек присмех в гласа на Мета.

Бръкна бавно и внимателно в сака - така както се посяга за оръжие -  и извади един мъжки домашен чехъл с гумена подметка. Извърна се към нея с недоумение.

- След всичко, след съвземането му в хотела, когато разбере, че може би няма да умре, тогава искам да го спукаш от бой отново с бавни, методични удари с подметката в корема, но само в корема и на голо – толкова пъти колкото е необходимо, докато загуби съзнание. След това направете всичко възможно, за да се свести и успокои.

- След подземието и банцига не мисля, че нещо би го изплашило повече, а боя ще е достатъчно болезнен - защо и това с тази гума?

- Той никога не помоли за прошка, никога - дори и умирайки от страх. В предупредените как ще умрат, мисля се ражда незнайно как надежда...може пък тока да спре точно когато ще опре главата му в гилотината. Истински, искрено се иска прошка само когато преживееш това, което си причинил на този от когото я искаш, но точно това! Другото за прошката е "ала бала" по "Заговезни"

- Точно това ли е правил с Вас?

Мета не отговори.

- Извратено е наистина, ноо това за прошката едва ли е вярно...в смисъл - Вие, след като сте преживели това вече, защо не му простите, защо искате да го причините на него? Той е за разстрел, но ми е интересно противоречието на думите ви с действията.

- Интересен въпрос, но пък аз - поради някаква приумица на Бога - не съм като повечето хора - изрече глухо Мета - Та след това, след като приключите с подметката, нека си почине. не го закачайте! Предай му, че скоро си тръгва и толкова, но така, че да ти повярва и да си отдъхне. А посреднощ, когато ще отпътувате, изпрати Циганката да ви чака на паркинга и малко преди да излезеш с него, искам да му залепиш устата с тиксо, да го провесиш с главата надолу от прозореца. Гледай да го удържиш на всяка цена – не искам да умира, инак ще те „поръчам” на някой, който не си пада по философията – тази прегракналост, с която изрече последното, му подейства, като че някой изсипа изведнъж кубчета лед върху слабините му.

Очите, от които вече Мета не се страхуваше, се  вгледаха в нейните – в неговите тя съзря възхита, но и нещо близко до безпокойство.

- Коя сте Вие?

- Остави си адреса – когато разбера, ще ти пиша.

Отвори вратата рязко, заобиколи колата и застана до прозореца от неговата страна. Той свали стъклото.

- Ферари – така те кръстих – Вито Ферари – чел ли си „Свидетели няма да има” на Чейс? – е, малко си едричък за този персонаж, но пък умрях от страх, препарирах се направо, когато те видях зад завесата в подземието – бе отново закачлива, но за кратко – наведе се и тихо, злокобно прошепна в ухото му:

- Непременно я прочети!

Шепотът ù се шмугна като гущер край ухото му, шовъкна във врата му и се притаи там - беше я чел.

***

Звънеше настоятелно. Лампата в хола светеше. „Ева е горе, не чува ли проклетия звънец?” – ядосваше се Мета, докато студът превземаше болното ù тяло. Посегна за кой ли път с трепереща ръка към бутона и в този миг видя бледото лице на Ева пред себе си. Тя се усмихна някак насилено и рече:

- Мислех че няма да дойдеш, Разметанице – два дена те чакам, два де...

Какво ти е? Какво ти е, бе, каква е тая кръв? Ужас, челото ти… Какво стана, а, какво… и защо си по халат?

- Ще ти кажа, умирам от студ – изрече тя, влизайки навътре преди Ева, която някак странно се издърпваше зад гърба ù, вместо да влезе с нея.

Мета се извърна към нея и се стресна от ужаса в очите на жената – бяха втренчени отвъд отворената врата. Тя мигом се обърна - от коридора  я гледаше мъж с пура в ръка.

- Здравей, Разметанице!

Следва…