ParvaNova (Ренета Първанова)
305 4433
5.07.2016 г., 21:06 ч.

 Тя се страхува само от градушките 

  Проза » Други
3539 12 42
Произведение от няколко части
12 мин за четене

Тя се страхува само от градушките

 

Бог бе избрал този ден да бъде най-студеният януарски ден, без врабчета, без снежни човеци по дворовете – само вкочанена кал –  ръбати коловози, оставени от волските каруци на Стопанството и едно посърнало, сляпо слънце.

Камбанен стон, след него - тишина и пак…, и пак - като от фуния, на глътки, се изливаше кобният звук в душите на хората, които някак влачеха краката си, прииждайки от различни посоки. Всеки носеше карамфили. То цветя, освен купени, през зимата в дворовете няма. Костеливи бабешки ръце, стискаха китки чимшир в една ръка, а с другата, с крайчеца на черните си забрадки избърсваха по една сълза от ъгъла на уморените си, мътни очи. Отиваха да изпратят най-красивата, млада жена в тяхното село. Не двама, не трима, а цели четирима сираци оставяше тя. Невръстни дечица - женското, я имаше десетина годинки, я не, а другите - хептен дребни.

         Много писъци, вопли, ала най-вече пролуката тишина между плача на камбаната раздираше сърцата, когато почернялото множество тръгна към гробището. Кръст, след него -  ковчег, следван от хубав тридесетина годишен мъж, повел в редичка четири разплакани деца ръка за ръка. Те се препъваха в твърдите, замръзнали буци кал, крачетата им приклякаха като на куци жребчета и незнайно как, те продължаваха да стъпват с отдавна премръзнали, безчувствени ходила.

         Разметаница, така се казваше осиротялото момиче, се събуди рано, много рано. Една мисъл като кобра внезапно се изви и клъвна сърцето ù „Мама умря”, после, поискало това да е сън, то забърза с боси крака в кухнята. Беше студено и сякаш въздухът вътре беше една огромна, черна забрадка. Решила да стисне в малка шепица последна надежда, че Вчера не е било, се върна в леглото.

         Сивата пепел в печката, сякаш сама се духна в надзърналото личице и бръкна в детските очи, от които две сълзи капнаха на пода, и проглушиха мъртвешката тишина в къщата. Разметаница избърса яростно очи и сополивото си носле с ръкава на пижамката си. Стоеше като побита посред стаята, в която чайникът вече нямаше да я посреща с кълбета бъбрива пара, нямаше да мирише на пържени филийки и никога нямаше да е топло, дори и лятото. Излезе на двора както си беше боса и на пътната врата видя най-малкото си братче, което стоеше вперило поглед в пътя, който водеше до дома им.

          - Какво правиш тук? Ела да те гушна… - приклекна тя пред него.

          - Чакам мама, нали казаха, че ще занесе онези цветя някъде и ще

се върне, защо се бави, м? – повдигна къдрулкената си главица към нея то.

        Тя беше съвсем, съвсем малко дете, много нещо не знаеше за смъртта, но беше сигурна, че мъртвите не се връщат. Просто не знаеше колко дълъг е животът, инак би викнала, би писнала, та небетата биха си запушили ушите.

         Не разбра как стана голямо момиче, защото и баби нямаше да ги гледат, та за няколко дни порасна, нямаше време да бъде малка - ту плачеха четиримата, ту успокояваше някой от тях, ту бършеше рани с мръсни парцали, ту раздаваше по някой шамар за счупен прозорец, научи се да пържи яйца, качена на столче пред печката, което мърдаше несигурно под краката ù, но пък сякаш докато се клатушкаше насам-натам то помагаше на сълзите да капнат точно в тигана и да посолят обяда колкото е нужно, другите сълзи се стрелкаха по горещата плоча на печката и изчезваха със съскане. Само съскането на усойницата в сърчицето ù нямаше угодия и не изчезна никога. Понякога успяваше и да поиграе с цялата махала дечурлига, до тъмно почти, но когато виковете на майките прибираха едно по едно децата за вечеря, тълпата оредяваше, докато на улицата останеха само четири неповикани от никого деца, тогава Разметаница тихо слагаше ръце връз раменете на братчетата си и вървяха мълчешката. А в къщи, без да палят светлото се гушваха силно, та чак им посиняваха ръцете и плачеха много, с глас. Наплакваха се, докато си дойде татко им, пред него никога не плачеха. Всичко можеше вече да прави тя - и готвеше, и переше, е, переше на „кратка програма” – пускаше дрехите в корито, пълно с вода, удряше ядно няколко пъти с юмруче и хоп - на простора, но простираше грациозно – стол – тя на стола и закача дрехата, после – на земята – преценка колко да го премести, дрешка от легена и пак на стола, а що вода течеше в ръкавите ù - детските момичешки ръчета не са центрофуга. Тя и не знаеше тази дума, тогава още нямаше перални.

         Нощем плачеше много - и да не ù се плаче, пак плачеше. Ей тъй, за да е сигурна, че може да плаче още. Че много я беше страх да не се е изплакала и ако станеше и с татко ù така, да не би да не може да плаче. А го обичаше толкова много, много, много.

Поспиваше, когато вън запееха петлите, а видеше ли че е видело, хукваше до пътната врата - там неизменно стоеше с извита глава към дъното на пътя едно зъзнещо момченце.

 

         Бял ден, а стана толкова тъмно, че в къщите светнаха лампи. Небето беше се свлякло комай доземи. Беше направо черно, ако не беше толкова страшно, можеше да се каже и красиво с тичащите по него светкавици. Първо забоботи, а после тресна гръмотевица. Зарева това небе, зарева, като че се разбесуваха всички зверове на земята из един път. Мета, така ù викаха за по-лесно, тичаше с все сили към вкъщи, когато дядо В. отвори своята врата. Къщата беше с два входа и едната ù половина беше негова, а другата - тяхната. Беше около шестдесетгодишен и се падаше братовчед на нейния дядо. Той я прибра вътре на сухо от вече плисналия дъжд. А облаците се мъчеха да захапят озъбените светкавици. Тътенът, ревът на разфучалото се по земята небе я бяха парализирали, беше страшно и тя си отдъхна при винаги усмихнатия, добър чичо на нейния баща. Къщата имаше нещо като „топла” връзка и Мета можеше, без да излиза навън, да се прибере направо у дома. Искаше да види братята си, дали си бяха у дома, или някоя съседка ги е прибрала заедно със своите деца от улицата. Навън стана още по-тъмно, блесна светкавица, та чак я ослепи и в този миг лицето на дядо В. ù се стори, бяло и криво, не беше сигурна кое се протяга към нея точно - ръцете му, или светкавицата беше влязла през прозореца и иде към нея.

         Изумено детето ахна миг преди ръката на мъжа да я сграбчи. В същия миг затропаха ледените топки градушка. Стихията вън беше изригнала в най-разюздания си, лют бяс… После…, после помнеше само как главата ù се удря в стената едновременно с тласъците на неговото тяло. А звукът от изсипаните сякаш наведнъж, големи като орех зърна град, като че ръфаха и откършваха от телцето ù, сякаш отхапваха, и изплюваха плътта ù на дребни късове.

         От другата страна, през една стая само трите дечица плачеха и трепереха от страх и от бурята, и за сестра си.

        - Ако кажеш на баща ти или на друг някой, да знаеш, че ще останете и без него - ще го приберат в затвора, а вас ще ви пратят в сиропиталища и то различни, и никога няма да ви съберат заедно. Никога!

         Оттогава, никой не видя Мета да се усмихне, но за какво ли има да се усмихва едно сираче, поело грижата да бъде всичко за всеки – така приемаха меланхолията ù хората наоколо. А тя скри дълбоко в детското сърце ужаса и болката, без дори да знае какво точно ù е сторил този човек, освен че беше сякаш по-страшно и от смъртта на майка ù. Знаеше само едно – ще направи всичко, всичко, за да не ги разпръснат в четири посоки нея и братята ù. А те никога, ама никога няма да разберат, че тя ги е спасила, чак до смъртта ù.

         Всеки път, когато В. дойдеше у тях, сякаш хиляда камшика я шибваха и душата ù се свиваше като шушулка. Той живееше основно в близкия град, рядко идваха със стрина Ц., неговата жена, в тази къща. Веднъж дори помолиха баща ù да я вземат със себе си на курорт, да я поразходят малко. И той я пусна на драго сърце.  В този момент Разметаница като че умря, спря да диша. Беше осъдена – да плаща за това, че ще опази да не идат по домове за сираци. Отиде и каквото имаше да преживее, преживя го.

Закле се, че ще избяга на другия край на страната да живее. Трябваше ù само план, че в ония времена, кой родител дава на едно дете, да иде да живее далече, макар и за да учи в някое средно специално училище,  но докато дойде това време, имаше още няколко години, защото бе малка, много малка, и голяма, престъпно голяма.

Закле се и, че ще го убие, и знаеше, че ще го направи. Мислеше, че вече не я е страх от нищо, но само ако знаеше….

 

         Преживя и тегобите на това да имаш мащеха. Битките им една с друга бяха незабелязани за околните, но те се ненавиждаха и по някакво негласно споразумение между тях, пред всички, и най-вече пред баща ù бяха любезни една с друга. След още само две години и щеше да се махне, надалече, много надалече.

         Времето за бягство беше настъпило. Разметаница държеше в ръце отличната си диплома за основно образование и само трябваше да намери начин да съобщи на баща си, че иска да продължи в един много далечен град, като много прецизно бе проучила къде единствено, и никъде другаде в страната, има една рядка специалност.

         Не беше проблем, като не се броят първоначалния шок, въпроси и многото „ако” и „как”, защото там имаха и някакви роднини все пак – нещо което тя хитро бе вмъкнала в плана си.

         Големият град я притисна, но и омагьоса. Тук беше само Мета – сама, много, много сама и това и хареса. Толкова улици, хора, светлини и никой не забелязва, че тя съществува. Беше слабичка, дори прекалено, но пък височка, а ù се прииска да се смали - до иглено връхче. Реши да се разходи в градския парк в първия ден от началото на Началото. Беше притихнала и докато стигне указаното от една мила, стара жена място, тя се впусна навътре в себе си и бързо преброди всичките главни за нея шосета – така си представяше най-важните мисли в ума си. Братята ù – те бяха спокойни, забравили почти своята майчица вече, бяха обгрижвани от тяхната великолепна мащеха. Въпреки омразата между тях двете, Мета признаваше, че тази жена е работлива, грижовна, както към баща ù, така и към децата, макар и никога да не бе имала свои собствени. Често дори си мислеше, че мащехата именно по тази причина не можа да бъде по-топла в отношението си към нея. Но пък и тя самата не ù даде никакъв шанс, признала бе и това в себе си. ….И ето я градската градина – на село имаше всякакви дървета, на тях се бе нагледала, ала като тези тук огромни липи, кестени и кой знае още какви, не бе виждала. И рози, много рози. Пак на село – всеки можеше да си откъсне цвете, а тук дали? Тя приклекна към издължилата се над останалите кремава роза. Eдна първа капка дъжд я перна по ръката, а денят беше толкова слънчев, зноен – бе септември.

         Набегът на бурята беше внезапен, едничък рев на облак възвести вакханалията на хунтата на оловно-сивите братя, зъбчата мълния като че им посочи Земята и те я налетяха с невероятно, гладно-хищно опиянение. Ледените сълзи внезапно се заизливаха както се чува когато се изсипва баластра от високо, с равномерен, тревожен тропот по мокрия цимент. Тук сякаш по-страшно плачеха тези като от стъкло зърна, на село земята ги поемаше, сякаш с някаква примирена обреченост в пазвата си. Сърцето на Мета заблъска, като че ли я моли да излезе и да побегне от нея, като че то си мислеше, че вината е нейна за неистовия ужас, който изпитва, но се спъна в гърлото ù и застина, всеки пулс сякаш броеше топчетата град, а тя имаше чувството, че хапят плътта и я плюят обратно. Момичето направи с усилие две крачки до грамадно дърво. Обгърна ствола му и горко завика с глас.

         - Как ме намери? Как? Как? - Воплите ù мигом бяха удушавани от

някоя дебнеща гръмотевица. Клоните над нея се извиваха, мятаха се на всички страни, в опит да се изплъзнат от блудните камшици на вятъра, който сякаш искаше да ги обладае на всяка цена. А Разметаница, викаща, молеща и с очи нагоре към Бога, за когото ù разправяха врели-некипели колко бил милостив, в миг оприличи името си с тези клони. Разметаница! Те се размятаха или някой ги размяташе, за да ги боли, да ги кърши и хапе – те бяха като нея или тя – като тях. Все едно, можеше да промени ударението на Мета на мета, но... друг път за това.

         Колко много време беше минало, беше се превивала в ужас от още много градушки в този град, който силно обикна. Боже, как я опияняваше тази дума „обикна”, може би, само може би, но имаше надежда все някога да обича, освен братлетата и баща си, и някой или нещо друго. Усмихна се, много лекичко – откога не беше го правила, но пък се беше научила да имитира звънък смях до съвършенство. Не намери приятели и не търсеше – никога. Чувстваше се крайно различна, може би по тази причина пък всички момичета искаха да им бъде приятелка. И беше – само дето не знаеха, че тя и това умее – да бъде приятел с главно „п”, но не желаеше да има такива. Момчетата не я харесваха. Беше много слаба, черномурна, тук му казваха мургава, висока, а те повечето - не дотам, краката ù бяха дълги, но пък сутиен не ù трябваше още. Кой да я хареса такава... Оставаше ù само още една година, беше учила три и щеше да се дипломира, после – университет. Но не би. По незнайна причина тя не получаваше редовно парите, които, неизвестно защо, баща ù даваше на мащехата ù да ù ги праща, а тя винаги ги пращаше на своите роднини, те пък ù ги даваха всеки ден на дребни – „за закуска”. Но никога не попита за това никого. Търпеше. Последната година обаче – вече изобщо нямаше никакви „за закуска”. Никакви. Прилошаваше ù, припадаше и продължаваше доколкото има сили. А тя – имаше. Никога нямаше да забрави деня, в който пристигнаха майка ù и баща ù съвсем неочаквано. За първи път в живота си получи плесница от ръката, която боготвореше.

      - Как можа да ме изложиш така, как? Да откраднеш златото на леля си? Как?!

       - Кое злато, какво говориш, татко?!

        Тя побегна и отиде в общежитието на техникума. Реши да живее вече там, не в роднините. Родителите ù си бяха заминали. Отиде да си прибере дрехите.

         Един тежък, кристален пепелник полетя към нея и се стовари в скулата ù. Лошите сини очи на лелята я пронизваха като кинжали, а думите ù, най-грозните и страшни думи влетяха в сърцето ù и се настинаха удобно до онази усойница, която се ширеше в цялото ù сърце от деня на майчиното погребение. Та сега нямаха вече преброяване, както казват „кълбо змии”.

         „Сбогом, училище, сбогом мечти, сбогом и сбогом, Разметанице!” редеше умът ù безспир. Гневна, тъжна, всякаква – Мета.

 

Следва...

» следваща част...

© Ренета Първанова Всички права запазени

Произведението е включено в:
Тя се страхува само от Градушките
ParvaNova (Ренета Първанова) ParvaNova
Книги
Тя се страхува само от Градушките
14,00 лв.
  2700  13  18 
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Очаквах. И се вълнувам. Благодаря, Безжичен!
  • Започвам да чета отново, след като видях, че произведението е завършено. Ще ми трябва известно време. Окончателен коментар мисля да направя след като прочета цялото творение. Заинтригуван съм да видя, че едно дългогодишно писане има своя успешен край. Много сериозно усилие и постоянство - това заслужава адмирации.
  • Поразително начало! Това е вече много за едно дете – толкова страдания накуп, толкова несправедливости! Само една част, а ярко се открояват образи и съдби!
    Много обещаваш, Рени!
    Пожелавам ти сили и леко перо!
    ------
    Малка справка – във връзка със забележката, че "ти" в израза "Ако кажеш на баща ти" е неправилно употребено:

    "Ако с местоимението се означава, че нещо е притежание на подлога в изречението, а подлогът е говорещият (пишещият) или слушащият (четящият), може да се използва както свой/си, така и мой/ми, твой/ти, наш/ни, ваш/ви.

    Споделих налудничавата идея със сестра ми.
    Споделих налудничавата идея със сестра си.

    Разкажи ми за твоето училище.
    Разкажи ми за своето училище.

    Днес изпратихме нашите писма до Дядо Коледа.
    Днес изпратихме своите писма до Дядо Коледа.

    Не ми се хвалете с вашите постижения!
    Не ми се хвалете със своите постижения!
    Източни
    Официален правописен речник на българския език. С., БАН, Просвета, 2012, с. 28, т."
  • Благодаря, Ангеле, че "прибра" и тази "градушка"!
  • Стойчо, Добре си започнал! - предпочитам го като поздрав пред "Добре дошъл" в случая. Увлекателно четене ти желая и благодаря!
  • Обещаващо начало:за едно клето дете,чийто живот започва по необичайно жесток начин!
  • И аз от януарски ден,т.е.от днес започвам... Обещаващо начало за живота на едно което дете.
    Поздравления,Ренета!
  • Изключително ме трогнахте, Аделина! Благодаря за добрите думи от сърце! И добре присъединила се към читателите на "Градушките" както те самите нарекоха този текст, така и добре дошла на страничката ми!
  • Нямам думи. Сега започвам да чета и пак ще коментирам, след като наваксам. Автентично е, различно... Остарелите изрази ми харесаха много, силните моменти са наистина с омайваща динамика. Темата определено е трудна, предполагам и за писане, но наблюдавам как с лекота владеете действието. Оставам на линия, поздрави!
  • Благодаря, Наде за "любими"! приятно да е четенето ти нататък!
  • Аз...аз не знам какво да кажа - благодаря, мила Албенче!

    Е, ако и тук "1"та е заслужена - какво ли заслужава сърцето ти анонимни ми "ЕДИНако"?!
  • Рени, Рени... Такава змия ми загнезди в сърцето...Към такива като този "чичо", признавам, ми е най - трудно да бъда християнка... Майка ми казваше, че насилниците трябва да бъдат кастрирани, а за насилниците на деца има ли изобщо достатъчно наказание???... И може ли то да поправи чудовищните травми на крехкото, невинно дете?... Рени, разтърсваш, разплакваш, стигаш до дъното... Бог да те благослови, да те вдъхновява и направлява перото ти! Поставям в любими и продължавам...
  • Албенче, изпратих ти ги всички части наведнъж на лични (в имейла ти) Благодаря!
  • И аз те прегръщам!
  • Спрях няколко пъти да си поема въздух, Рени, стисна ме за сърцето. Трудно ми беше да овладея емоциите си, докато четях, всъщност аз не четях, аз бях там и съпреживявах. За пореден път, виждам тази дълбока емоционалност у теб, като писател и жена и смятам, че в това е твоята сила. Използвай я и довърши започнатото. Аз продължавам да чета, имам още за казване, но ще го преглътна мъчително и ще оставя коментара си така. Пиши, не спирай. Прозата ти е премного силна! Пропуснах да кажа, за метафорите и сравненията, изключително силно, настръхнах няколко пъти... Прегръщам те!
  • Колко хубаво, че си била тук, Нина!
  • Сила!Дори смятам, че е по-добра от поезията?!
  • Лоша я! Много пъти още ще е "пак следва" - дълга е тази история, но пък другите части ще са по-обемни от досегашните, Жанет - `ма тъй да ми хареса това "човечка".... Мерси, Джуджи!
  • Лоша човечка, ей... Ще ти кажа защо. Излизат значи градушките, отварям аз, понеже харесвам прозата ти и... "следва". Ааа, не. Аз накуп искам, всичко. Излиза две - чакам, излиза три - не отварям. Викам си, ей го дей края. Почвам да чета тук, но ме гложди. Лееекичко надниквам при три - ужас - пак "следва". Ама... късно е вече, хвана ме. Та такива ми ти работи Вървя напред.
  • Благодаря, Влад!
  • Мерси, Лили!
  • Чакам. Чакам. Чакам...
    Моля...

    Много ми хареса, май е излишно да кажа , но поздравленията не са!
  • Следва, Мая...Благодаря, ти!
  • Очаквам продължение.
  • Гавраиле, зарадвах се на посещението ти, мерси!
  • Интригуващо и увлекателно.Една талантливо написана творба.Чакам полетът на мисълта ти.
    Поздрав!
  • Благодаря ти, Стойне! Да, ще има и продължение...съвсем скоро.
  • Мила Рени, прочетох много задълбочено и вълнуващо. Едно прекрасно начало на дълбоко психологична и емоционално докосваща творба.Чудесно постигната. Чакам продължението... Тони
  • Роси, Руми, благодаря ви много! Добро утро!
  • Рени! Разплака ме... Преживях всеки един момент от живота на малкото момиче! Прекрасно си се справила, аз също очаквам продължението с нетърпени! Поздрав и прегръдка!
  • С Младен. Чакам продължението!
  • Благодаря ви за прочита Йоана, Елисавета, Надин!
  • Без думи съм.. Хареса ми много!
  • Съгласна съм с Младен - майсторско перо! Историята те грабва и потапя изцяло в събитията. Аплодисменти!!
  • И аз чакам продължението! Невероятно начало! Поздрав, Рени...
  • Много благодаря, Младене!
  • Ще чакам с нетърпение продължението ти, Рени. Поздравление за перото и за интересния авторски замисъл!
  • Съгласна съм, Безжичен, видях, че някъде съм писала "..си" както и забелязаното от теб "...ти", прав си - недопустимо е, дано обаче е простимо. Що иде реч за "простора" - да, диалектизъм. Предпочетох го пред "тела за простиране". Точно в тази история ми се щеше да има "автентичност", а "малограмотност" е как да кажа - малко крайно?
    Благодаря ти за съдържателния коментар /ще се постарая да дооглеждам/ както и за добрите ти думи по отношение на съдържанието.

    Любе, благодаря ти. Трогна ме.

    Лизбет, мерси, скъпа!

    Марина, винаги ме радват твоите "чуденки". Благодаря!
  • Историята ме грабна и разтърси дълбоко. Прочетох я със затаен дъх и съпреживях ... Брилянтно!!
  • Разказът започва интригуващо и драматично.
    И това е хубаво. Има история, има въведение, частични кулминации. Добре. И аз ще чакам продължението.
    Но има и грешки: "Простор" означава широко, отворено пространство в природата, или преносно - ясно и широко, хубаво на душата на човек. А грешното, новодиалектно "простор" като място за простиране на пране е безумие на малограмотни хора. Щом е "простИране" от какъв зор ще е "простор"? И не е ". . . ако кажеш на баща ти...", а ". .. ако кажеш на баща Си". Научете най-накрая, че има падежи при местоименията в български език! Човек, когато пише, трябва да ги знае тези неща!
  • !
  • Прочетох го на един дъх и останах без думи. С нетърпение ще очаквам продължението.
Предложения
: ??:??