Тя се страхува само от градушките - 14та част
... той се плъзна като безшумна, безплътна сянка по стълбището. Настигаше я – бе на едно дихание само от нея...
Посегна да я хване за лакътя и да я извърти към себе си, когато тя рязко клекна и ръката му увисна над нея във въздуха. В същия миг Мета заудря с юмруци по перваза пред вратата – раменете ù подскачаха – тя плачеше. Мъжът остана известно време така, пометен от яростта или отчаянието – не бе сигурен какво е точно – което изхвърляше от себе си това крехко превито тяло. Той не чуваше риданията ù, тъй като свирепият вой на машината поглъщаше всеки звук. Приведе се, прихвана раменете ù – близостта му даде възможност да чуе дивия ù, разтърсващ рев примесен с ръмжене. Когато я изправи и поведе навън, тя пуфтеше или не, свистеше – да, издишаше въздух с накъсано, но бързо свистене.
Мълчанието бе виснало и чакаше да чуе – каквото и да е, само и само да не му е тъй страшно от самото себе си.
- Не мога да стоя повече, искам да се махна от тук ...