Тя се страхува само от градушките – III част
Произведение от няколко части « към първа част
Тя се страхува само от градушките – III част
Разбрал, че Мета е отворила очи, Антон нахлу в стаята, игнорирайки забраната на медицинските сестри. Надвесен над нея, стиснал до болка раменете ù, никой не разбра, че всъщност той ръмжеше в ухото ù:
- Ако кажеш и дума дори, ще те вкарам в лудница, бъди сигурна, а Александър е при нашите – нищо му няма. Чу ли? Нищо!
„Каква любов - не е мръднал от този коридор през цялото време” – помисли умилена сестрата, докато наблюдаваше как е заровил лице в косите на съпругата си. Тя нямаше как да чуе шепота, но той чу и хлад полази по гърба му, като че мъртвец разходи показалеца си по него:
- Докоснеш ли сина ми още веднъж, ще те убия! Бог да ми бъде на помощ, но и
без Него – ще те убия! – той не познаваше този глас – сякаш го произнесе друга жена, не – друго същество!
Повече от месец не бе я докосвал, не вдигаше скандали и се надяваше, че жена
му най-сетне ще си стане онази същата, защото това неприсъщо за нея мълчание го държеше нащрек. Мислеше, че тя ще го напусне, макар да разчиташе, че никога няма да каже как живее на своите родители, съответно нямаше къде да отиде. Ако беше им казала, баща ù досега да беше го убил. Той силно се страхуваше от този силен, с богата, щедра душа, мъж, когото Разметаница боготвореше. Антон изпитваше перверзно удоволствие да малтретира неговата любима дъщеря. По този начин се чувстваше силен, сякаш се надсмиваше над силата му. Но защо мълчеше така дълго тя, по дяволите?!
Мета знаеше, че е в капан. Да избяга, да го напусне, за нея това се превърна в
единствена цел. Но как? Да признае, да се върне на село? Не, никога! От друга страна – където и да отиде, той ще я намери. Трябваше ù план. Но нямаше приемлив, камо ли сигурен вариант. Тя не работеше, нямаше пари. Баща ù беше доста заможен и им даваше непрекъснато, обзаведе апартамента им, купи им кола, но когато даваше пари, беше винаги в присъствието на Антон, считайки, че те са едно щастливо семейство. Как и с какво ще наеме жилище? Ала най-вече знаеше, че Антон никога няма да приеме развод. Който не е живял с чудовище, никога няма да разбере колко основателни са страховете ù. Нали и предупреждението от прокурора не го спря. Засега ще търпи всичко, само да не посяга на детето. Всъщност, той не го и правеше – само я заплашваше, измъчваше я по този начин, както предишния път, когато каза, че ще го хвърли в камината и, за да му повярва, го беше надвесил над огъня. Трябваше да измисли нещо, ако не я убиеше дотогава. Мета се страхуваше не от смъртта, дори на моменти горещо я пожелаваше, страхуваше се синът ù да не остане в ръцете на такъв баща. Придоби навика да си ляга едва след като съпругът ù заспеше. Тогава тя слагаше сатър на широкия перваз на прозореца, скривайки го със завесата, така той ù беше на една ръка разстояние, ако се наложи. Знаеше, че злобата и яростта му „спят” само привидно и е въпрос на време да я заръфат отново.
Докато не дойде денят, който по-късно, след години, тя винаги щеше да нарича „деня, в който, докато ме целуваше смъртта, аз прегърнах живота”.
Прибираха се с нощния влак от столицата. Мета никога не спеше във влак, дори и през нощта. Тя поначало страдаше от хронично безсъние дори и в удобното си легло. Миналото не обичаше да спи, то ползваше съзнанието на Мета като крайбрежен булевард за безспирни, демонстративни разходки. „За миналото няма ковчези, няма гробове” - казваше тя. В този момент тя беше затворила очи, но бе будна, а Антон пушеше цигара в коридора на вагона. Това, че според него тя спи, нямаше никакво значение. Рязко отвори купето и я сграбчи:
- Ела, ела да видиш …, докато не се е изгубило, бързо…
Докато се усети, той я издърпа за ръце и, тъй като купето им беше крайното до вратата на вагона, силната струя въздух сякаш я закова на място, а сетне препусна през нея като вихър от побеснели мустанги. Но той беше силен, много силен. Усещаше само, че тялото и ще се измъкне, ще се откъсне от китките на ръцете ù и ще последва разпиления, шеметен и неконтролируем танц на краката и посред тъмното нищо. Едва ли някой е вдишал и задържал в себе си, поради невъзможността да издиша въздуха от дробовете си, за да разбере какво е усещането. Мета знаеше само, че умира. Сега, точно в този миг. Цялото ù същество бе обладано от смъртен ужас и ледена болка, като че стилет раздираше тялото ù от край до край.
След месец синините се бяха превърнали в мораво-зелени петна. Ръцете, краката и гърба я боляха до непоносимост. Неговите ръце също бяха сини, защото бе ползвал лоста до вратата за опора, опасвайки го със своите и нейните ръце, така че тялото му да бъде удържано изцяло от металната тръба. Мета чакаше. Трябваше ù силата, която знаеше, че има. Само да спре да я боли, да заздравеят травмите. Трябваше да може да тича силно, бързо – на живот и смърт. Може би последен маратон, може би най-краткия крос, прекъснат от смъртта, а може би скок в неизвестността, но с най-ценния товар на ръка. Но за това ù трябваха здрави и силни крака, а те бяха такива, тъй като Мета от много малка яздеше кон – беше пораснала на кон. Имаше, чувството, че с краката си може да усмъртява. По ирония на съдбата, когато дойде време за бягане, вместо за това, тя ги използва, за да извади злодея от „играта” за дълго, оставяйки го да лежи безпомощен, гипсирано беше почти цялото му тяло – и всичкото това само с един замах, на десния си крак.
Мета се бе завърнала – бе отново цяла. Тяло и дух, мисъл и гняв.
Адът бе отворил вратите си за нея, но тя още не знаеше това. Стигаше ù, че е Мета. Пак. Не – Разметаница. Дано не я загубеше отново, дано успее да излекува и душата ù, тази на Разметаница, защото Дяволът не купува болни души, той само преговаря с такива. А тя вече бе приела цената – ще продаде Разметаница и ще задържи само Мета.
Време беше за изпълнение на клетвите, предстоеше тежко, морно време………
Следва………..
© Ренета Първанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Под измамната опаковка на семейната идилия...
-
Стигнах до тук. Спирам за малко.Една цигара време...И продължавам.Когато ми се върне дар словото- ще коментирам.
-
Благодаря, Наде, за любими!
-
... Покъртително!
-
Благодаря ти, Мариана! Трогна ме!
-
Мерси, Лили, че дочака и 3. Благодаря за интереса, с който следиш тази история, както и за хубавия коментар!
-
Уфф, чакам с нетърпение, но и аз усещам как идва време за възмездие...
Покъртителна, силна, реална и невероятна едновремнно история...надявам се накрая да се усмихне... -
Джу, Доче, как ме усмихнахте само - благодаря ви!
-
Прочетох всичко до тук .Впечатлена съм. И съм бясна. Чакам възмездието
-
Не ми остава нищо друго освен... и аз към групичката чакащи
Този разказ си заслужава. Много! -
Благодаря ви, Младене, Любо, Йоанка, Руми, Кети, за това, че следвате "Мета" в нейния "Път"
-
Пиши, чакам с нетърпение!!!!!
-
Рени...! Без коментар!
Просто, една прегръдка от мен! -
Рени... Изумяваш ме с този разказ... Толкова задъханост има в него, сграбчва... И твоят особен и хубав стил...
-
Изцяло съм съгласен с Младен! Прочетох на един дъх! Очаквам с нетърпение продължението. Почитания, Рени!
-
Убийствено перо имаш, Рени! Поздравявам те! Господи, колко много злодеи има по тази земя, приели образа на добри и благонадеждни люде...!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Очаквам промени към по-добро...