25.12.2011 г., 18:59 ч.

Тъжна балада 

  Проза
1321 1 0
5 мин за четене

 

 

Студен декемврийски ден. Отново заваля сняг. Спусна се гъста пелена пред очите ни. Сред пчелния кошер на зимата вървим с Недко, хванати за ръка. По бледото личице на десетгодишното ми момченце се спускат ситни капчици разтопена вода. Вгледах се в дългите му извити мигли, по които се натрупаха снежни  калпачета. Не му достигаше въздух и затова се спряхме няколко пъти на път за болницата. Той се радваше на снежната панорама, ширнала се пред нас, сякаш бяхме герои от неземен живот. Само дето животът ни залепи най-големия плесник - детето беше болно от левкемия и в един миг всичките ми надежди за щастие рухнаха. Сега отново се бяхме отправили за поредната мъчителна процедура към болницата. Бях изгубила надеждата си да спася едничката си рожба, но не се издавах пред него. Исках да се чувства щастливо, па макар и усещайки смътно, че нещо не бе наред с него.

Същия ден ме попита съвсем ненадейно: „Мами, дали ще живея?!?” Този прям въпрос от едно толкова крехко дете ме стресна и уплаши. За първи път в живота си увереността ме напусна и аз не знаех какво да му кажа. Сега обмислях какво да му купя, за да успокоя душата си, а и на него да доставя някаква радост. Много е страшно, когато едно дете осъзнае, че смъртта е неизбежна. Колкото и да го залъгваш или да се мъчиш да представиш всичко като една приказка, то инстинктивно разбира, че един ден просто няма да го има.

Наближаваше Коледа и отново ми ставаше тъжно на душата. Знаех, че това е най-чаканият от Недко празник. Виждах смеещите се детски очички и болезненото изкривяване на устните му, когато болката надделяваше. Чезнех от безсилие и не знаех какво да направя. Депресирах се от ставащото. С дни не се поглеждах в огледалото и  живеех ден за ден - от криза до криза, от ремисия до ремисия, от болезненото повръщане след химиотерапия до следващото стенание: „Мамо, зле ми е!” Животът постъпваше към двамата с моето момченце безумно несправедливо. Утешаваше ме мисълта, че не бях сама в мъката си. Имаше и други майки, които следяха тревожно случващото се с децата им, но живееха така, че да доставят на рожбите си онази глътка живот, за което те се бореха.

Събрахме се на  в болницата и си разменихме подаръци. Елена бе моя приятелка. Нейната русокоска сега нямаше коса, но бе запазила чара на дълбоките си синьозеленикави очи. Бяхме се разбрали да разменим подаръци за децата си. Стана ми неудобно, когато подари на Недко лаптоп, а аз минах само с кукла Барби. Съзнавах, че стойността на подареното е неравностойна, но нямах друга възможност. Отглеждах сама моя малчуган и парите стигаха за съвсем малко неща. Елена махна с ръка и се усмихна така лъчезарно, когато съгледа радостното оживление в очите на моето момченце. От този момент нататък Недко се чувстваше безкрайно щастлив, когато сядаше зад компютъра и чатеше с други деца като него. Имах чувството, че и болките след процедурите понасяше по-добре, разказвайки на приятелите си какво усеща. Те го разбираха, защото и тяхната съдба бе същата. Но това спокойствие не продължи дълго.

Дойде страшната развръзка. Вечерта на Коледа вкъщи, когато седяхме двамата и слушахме празничните камбани, които биеха от близката църква, детето примигна някак неестествено, понечи да отвори уста, за да каже нещо. Лицето му болезнено се изкриви и то се свлече в треперещите ми ръце. Така намразих завинаги този празник. Всяка година носех цветя на гробищата точно на този ден и страдах безумно. Най-близкото ми същество си отиде от света. Склопи завинаги очи. След смъртта на съпруга ми това беше последното, което притежавах. Надеждата ми умря така, както умря душата ми. Ходех като привидение дни наред. Бях се затворила в себе си и живеех само със спомена за Недко. Не можех да спя. Пушех кутия след кутия, не се хранех. Колегите ми ме търсеха по телефона, звъняха на вратата ми, но за мене светът бе умрял.

Бяха изминали три месеца от загубата на рожбата ми. Болката ми бе отстъпила на апатията и отчуждението. Бях се откъснала от околния свят. Отдавна не ходех на работа. Не плащах ток и ме бяха изключили. Нищо не ме интересуваше. Ядях само хляб, който си месех от десетте пакета брашно, които имах. Не зная и до сега как съм съществувала. Бях заспала за първи път след толкова време. Усетих нечие реално присъствие в стаята си. Съзрях светлина и дори реших, че вече е съмнало. На фона на светлината се появи едно до болка познато очертание. „Недко!”- възкликнах аз. Сърцето ми заби учестено. Протегнах ръцете си напред, но се стъписах пред сърдитото изражение на детето си.

-           Майко! Какво правиш? Уж ме обичаш, а не ми позволяваш да си ида спокойно. Знаеш ли от кога ме чака татко?

-          Прости ми, сине! Много те обичам! Липсваш ми!

Чертите на детето ми се смекчиха. То протегна ръка и погали косите ми. Усетих хладната тръпка от нещо загадъчно и потръпнах. Разплаках се.

-          Мами, не плачи! Можеш да помогнеш на много други деца като мене!

Събудих се обляна в пот. От очите ми наистина се стичаха сълзи. Станах от леглото и вперих поглед в снимчицата на детето си от шкафа. Отидох в банята и когато се вгледах в образа си се изплаших. Не повярвах, че съм аз. Взех душ и се сресах. Гърдите ми поеха с огромно нетърпение въздуха, сякаш досега не бях дишала. После тръгнах надолу по улицата към своята цел.

....

По телевизията отново съобщаваха за кампанията „Помогнете на болните ни деца!”. На екрана се появи образът на жена, която разказваше своята тъжна майчина трагедия. Благодари на всички спонсори, които дадоха средства за закупуване на лекарства за болните от левкемия деца. Фондацията, за която жената работеше, помагаше на родители, които нямаха финансовата възможност да посрещнат нуждите на своите болни деца.

Когато се прибра в своя самотен дом и светна лампата, свали палтото си, направи топъл чай и седна на леглото. Погледът ú бе вперен в снимката на хубавото смеещо се момченце. Сега сякаш то и казваше: „Благодаря!”...

© Мариян Флоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??