У дома сред непознати

 

 

Пролог

 

2066 г.

Берлин

 

            “Във възмездието има живот.” Това са думи, които никога не мога да забравя. Думи, които моят баща често повтаряше. Моят баща – изтръгнат от майчината си утроба, спасен от непознати, отгледан под чужда стряха и накрая призован да възмезди своите роднини.

            Йосиф Михайлов Командарев беше родното му име, но по-късно бе наречен Юсуф Мехмед Ефраим. А аз съм Аида, неговата единствена дъщеря. Татко често разказваше притчата за Йосиф и неговите братя от Библията и Корана. Досущ като главния герой в притчата, и той бе предаден, и той бе намерен, и той бе въздигнат от сили, които хората рядко вземат под предвид, когато решат да извършат тежко престъпление. А както казваше татко, най-тежките престъпления са тези срещу собствените ни близки.

            Докато седя пред лаптопа и преглеждам старите снимки, отдавна конвертирани в дигитален формат, пиейки сутрешното си кафе и гледайки през прозореца в малкия си уютен апартамент в западен Берлин, си спомням все по-ясно онази далечна утрин преди толкова години, когато татко се обърна към мен за помощ. Именно в онази утрин започва нашият странен разказ...

 

 

септември 2020 г.

София

 

• Мусаката е готова – рече майка ми с неприкрита гордост и развърза престилката си. Цялата кухня ухаеше на телешко месо и подправки, а от кварталната софийска улица долиташе весел глъч на майки с деца и тийнейджъри, отдали се на наслада от последните летни дни.

Мама сипа кафе от каната в малка порцеланова чаша и ми я подаде:

• Занеси я на баща си.
• Той нима не е пил вече? – попитах аз учудена. – Винаги става пръв от цялата къща.

Майка ми се усмихна с разбиране:

• Мисля, че пак се е отдал на мемоарите си, а когато това е така, изпива огромни количества кафе през деня, а после будува до късно нощем. Отдавна съм му свикнала.

Аз свих рамене с озадачение и понесох чашката към хола на просторното ни жилище.

Майка ми не се беше излъгала. Заварих татко на фотьойла пред малката стъклена масичка – разглеждаше снимки от албуми и заделяше от време на време по някоя настрани. Това беше подготовка за написването на автобиографията му, за която говореше от вече много месеци насам.

Баща ми вдигна очи от старите фотографии и ме изгледа изпитателно над кръглите си очила веднага щом усети присъствието ми. После твърдото му изражение омекна и по устните му се появиха наченките на усмивка.

• Влез, Аида, влез, дъще. – каза той благо.

Прекосих чевръсто хола и сложих кафето на масичката между албумите, от които ме гледаха снимки на цялото семейство Ефраим: на майка ми Фатима, на баба Айше и на дядо Мехмед и, разбира се, на осиновения им син Йосиф, моя баща. Татко отгърна на следващата страница и мигновено се появиха в кадър дръзките усмивки на чичовците ми Ертан и Али.

Татко бавно свали очилата си и отпи от кафето, а после се облегна във фотьойла. Изглеждаше умислен.

• Нещо не е наред ли? – попитах аз загрижено.

Баща ми се изтръгна от умисъла си и ме погледна в очите:

• Не знам откъде да започна. – отвърна той. – Толкова много лоши неща се случиха. И на нашето семейство, и на...

Той се запъна.

• И на семейство Командареви. – довърших аз.

Татко кимна. Той никога не говореше за Командареви като за свое семейство. Казват, че когато ампутират крака на човек, той все още чувства сърбежа в несъществуващия си крайник. Но в случая с баща ми, той винаги бе чувствал българските си корени за чужд израстък, който го караше да се чувства некомфортно сред мюсюлманската общност, която го бе приела и откърмила. Никой не му го натякваше, но аз знаех истината: на него му се щеше да се беше родил наистина в семейството на баба ми и дядо ми, и да не му се налагаше да обяснява всеки път, че е осиновен.

• Беше ли неизбежно да се стигне дотам за...
• За Димитър? – рече татко. – Мисля, че да. Той бе... обременен, да кажем.
• “Децата плащат за греховете на родителите”? – попитах аз.

Баща ми кимна:

• Така е. Някои родители признават вината си, други се стремят да избягат от нея. Но истината е една и за християните, и за нас: рано или късно трябва да се плаща.
• Смяташ ли, че кръвните ти роднини ще му помогнат когато излезе? – промълвих аз.

Татко пак се замисли. После каза:

• Надявам се сестра ми да не повтаря грешката на нашите родители. Това е единственото, което ни остава: да вярваме, че следващото поколение ще се поучи от предишното. – Татко се изтръгна от унеса си. – Но така или иначе това не е наша работа! Наша работа е да проумеем скрития промисъл в тези интересни събития. Бяха нужни четиридесет години кръгът да се затвори. Но най-сетне Божието обещание се изпълни: неправедните бяха изобличени и опозорени, а праведните получиха своята награда. Такава история заслужава да бъде разказана. И ти, дъще, можеш да ми помогнеш много тук!
• Откъде да започнем? – почудих се аз.
• От началото – рече баща ми с все по-голяма увереност. Той извади един прашен албум, набутан най-отдолу на купчината и го разтвори: виждаше се чернобяла фотография на родилния дом, където татко се бе родил преди повече от четири десетилетия. Много добре знаех вече какво точно се бе случило там...

 

 

Глава 1

 

1978 г.

София

 

            - Още малко, другарке Командарева! – настояваше Айше Ефраим, опитвайки се да надвика бедната родилка, която стенеше ли, стенеше. – Дишайте, дишайте!

            Йоана Командарева бе загубила вече много кръв. Раждането беше трудно и мъжът ѝ Михаил се притесняваше сериозно за жена си и за детето.

• Не можете ли да приложите Цезарово сечение, другарю? – обърна се Командарев към лекаря.

Той поклати глава:

• Вече е прекалено късно за това, другарю. Бебето почти е излязло.
• Дишайте, Йоана, дишайте! – продължаваше да вика Айше.

Най-сетне мъката приключи и бебешки рев огласи стаята на родилния дом. Акушерката Айше преряза пъпната връв и положи младенеца в пелените, които сестрата протегна към нея.

• Имате момче! – обяви Айше тържествено.

Йоана проплака от радост. Сякаш всичките болки, които бе изтърпяла, нямаха вече значение. Беше успяла. Беше станала майка.

• Може ли? – промълви тя и посегна към пеленачето.

Сестрата ѝ подаде бебето, което продължаваше да плаче. Йоана пое сина си и го погледна за първи път.

• Как ще го кръстите? – попита лекарят.
• Йосиф. – отговори господин Командарев.
• С името си иде и съдбата. – повтори Айше един мохабет, който бе чула някога много отдавна от своята баба.

Лекарят се прокашля:

• Трябва да го отнесем за някои изследвания. После може пак да му се порадвате...

 

 

 

Но с напредването на вечерта пристигна и лошата новина. Порок на сърцето. Симптомите се проявиха още няколко часа след раждането. Малкият Йосиф получи задух и сърцебиене, което разкри на лекарите ужасната диагноза.

Порокът се оказа изключително рядък и лекарите предвиждаха, че детето едва ли ще доживее до зряла възраст. За Командареви новината беше кошмарен удар. Да отглеждат дете, обречено на сигурна смърт, им се стори непосилно мъчение. И така Михаил и Йоана Командареви стигнаха до решението си.

• Ще го дадете в сиропиталище? – ахна Айше.

Йоана кимна сломена:

• Грижих се за баща ми до неговата смърт. Агонията продължи с години. Не бих могла до понеса същото втори път, и то с дете.

Нещо потъна внезапно в сърцето на Айше Ефраим. Тя беше на 32 години и още не бе успяла да роди наследник на мъжа си Мехмед, а в тяхната общност това се смяташе за вече преломна възраст в живота на една жена. През ума ѝ мигновено премина една мисъл, но тя бе едновременно толкова странна и богохулна, че я пропъди веднага.

• Ще се свържа със социалните. – каза лекарят тъжно. – Държавата ще се погрижи за сина ви.

Последните думи прозвучаха като смъртна присъда в ушите на Айше. Трябваше да направи нещо, трябваше!

• Нека говоря със съпруга ми, другарю. – чу се да казва тя.
• За какво? – учуди се лекарят.
• Аз... Аз... Ще говорим утре! – изрече едва, едва Айше и се отправи с бързи стъпки към стаята на акушерките.

 

 

 

- Казва се Йосиф. – пророни Айше и отпи от чашата чай, седейки на кухненската си маса вкъщи.

- И е обречен. – добави Мехмед лаконично, докато седеше срещу нея и слушаше внимателно думите ѝ.

- Не задължително. – противопостави му се Айше. – Никой лекар не може да предскаже на сто процента развитието на една болест. Ами ако се пребори? Никой родител няма право да се отказва от детето си.

- Защо не им го каза? – повдигна вежди Мехмед.

- Защото... защото...

- Защото не е твоя работа! – довърши той. – Твоя работа е да израждаш децата. Не да мислиш за бъдещето им.

Айше се просълзи:

• Вече съм почти на средна възраст, Мехмед. Не мисля, че ще имаме свои деца. Толкова ли ще е лошо да дадем възможност на едно отритнато от съдбата момче? В крайна сметка така Аллах е дал втори шанс и на Муса (*Моисей).

Думите на Айше видимо смутиха Мехмед. Той потъна в размисъл.

• Ще го отгледаме според нашите традиции и обичаи. – продължаваше Айше. – Ще бъде като един от нас!
• Наистина ли разбираш с какво се нагърбваш? – каза Мехмед и я прониза с яснозелените си очи.

Айше преглътна.

• Давам клетва. – рече тя. – Ще бдя и над смъртното му легло, ако такава е съдбата му. Само нека го приемем в своя дом!

Мехмед се наведе напред и отмести чашата с чая настрани.

• Искам да говоря с лекаря и с родителите. – каза той само.

 

 

 

- Надявам се, че осъзнавате добре какво правите. – изрече Мехмед хладно.

- Никога не съм вземал по-трудно решение. – заяви Михаил, но кой знае защо на Мехмед му се стори, че в думите му имаше нещо престорено и неискрено.

- Нали осъзнавате, че ако оздравее... – започна Айше.

- Няма! – заяви лекарят. – Шансът е едно на хиляда.

- Наистина не знам на какво се надявате. – продължи Михаил Командарев. – Но съм ви благодарен за щедростта.

Тези думи обидиха Мехмед Ефраим повече от всичко, което бе чул в този ден. Този човек или го вземаше за глупак, или изобщо не му пукаше за сина му.

• Време е да се сбогувате. – обяви Михаил все едно произнасяше тържествено слово. Мехмед разбра, че тези думи бяха отправени не към друг, а към собствената му съпруга.

Йоана Командарева се приближи просълзена към детето в ръцете на Айше и го целуна за последно със следните думи:

• На добър час, сине!

 

 

Глава 2

 

                        Дойде датата 10 ноември 1989 г. и демокрацията избухна над българското общество като бомбен снаряд.

                        Йосиф беше на 11 години. Мехмед и Айше вече бяха свикнали с редовните сърдечни пристъпи и с дългото висене по болници, когато Йосиф периодично се влошаваше. Но новите политически условия даваха на семейство Ефраим съвсем нови възможности. С помощта на гражданите от мюсюлманската общност те успяха в сравнително кратък срок да съберат пари за сърдечна операция в Германия, която щеше да промени живота на Йосиф и на приемните му родители завинаги.

                        Подобренията се забелязаха почти веднага. Йосиф започна да спортува в училище и стана добър във футбола. Тичането и физическото натоварване вече не представляваха проблем за него. Отшумяха и пристъпите на задух и сърцебиене.

                        Семейство Ефраим реши да благодари на Всевишния за този дар – направиха курбан в дома си, поканиха всички членове на мюсюлманската общност, а по-късно по съвет на имама убедиха Йосиф да се подложи и на обрезание.

                        Айше често четеше на Йосиф притчата за Юсуф и братята му от Свещения Коран и му разясняваше смисъла ѝ. Учеше го, че никога не трябва да се предава, колкото и безнадежден да изглеждаше животът. Така характерът на Йосиф укрепна и той разви сила и издръжливост.

                        Най-накрая се случи абсолютното чудо: Айше забременя на 43 години и роди двама здрави близнаци – Ертан и Али. Айше обичаше двамата си новородени синове, но Йосиф за нея завинаги щеше да има специално място в сърцето ѝ. Той беше детето, което тя сама с мъжа си бе измъкнала от лапите на смъртта.

                        Мехмед не бе толкова сигурен. На него му бе необходимо особено доказателство, че Йосиф е достоен да се нарече негов син. И не предполагаше, че съвсем скоро щеше да го получи.

 

 

 

                        Беше красив слънчев ден и семейство Ефраим бе на море в Анталия. Морето беше лазурно синьо и разпенените къдрави вълни се разбиваха една след друга в мекия бряг.

                        Ертан и Али бяха на по 5 години и ставаха по-пакостливи от ден на ден.

• Влизаме, baba! – оповести Али с усмивка до ушите.

Мехмед свали вестника си и изгледа изпитателно енергичните малчугани.

• Добре… но само ако вземете и Юсуф с вас! – заяви главата на семейството.

Йосиф мигновено се изправи от плажната кърпа и се протегна с готовност.

• Хайде! – каза той.
• Пазете се от морските таралежи! – провикна се Айше след тях.

Тримата братя (защото те се чувстваха точно такива) играха във водата на топка цял час, преди най-сетне да излязат. Надивяха се едно хубаво и после се отправиха към брега.

Но ненадейно докато излизаха, се появиха силни вълни и Ертан, който бе останал последен във водата зад двамата си братя, внезапно потъна под повърхността. Когато главата му изплува отново, вече беше повлечен от мъртвото вълнение и се даваше.

• Юсуф! Помощ! – провикна се Ертан, а вълнението го дърпаше все по-навътре и навътре.

Йосиф се обърна веднага и се вгледа в своя доведен брат. Отскоро се беше записал на плуване и беше усвоил куп ценни умения. Разбра, че сега бе дошло времето да ги приложи. Обърна се към Али:

• Излизай на брега! Веднага!!!
• А Ертан? – запита уплашен Али.
• Аз ще се погрижа. Върви!

Али, който вече беше само до кръста във водата, побърза да излезе. На брега го чакаха Мехмед и Айше с кърпа в ръцете и секнал дъх.

Йосиф не пропиля и секунда време. Гмурна се и загреба към Ертан. Ритна го в корема, за да не го повлече със себе си към дъното, а после го хвана под мишниците и го задърпа към брега.

            Всичко свърши толкова бързо, колкото беше и започнало. Ертан беше спасен, а семейство Ефраим се събра отново на морския бряг.

• Как си? – попита Йосиф Ертан когато го загърнаха с кърпата.
• Чудесно. – отвърна Ертан. – Следващият глупав въпрос!

Айше прегърна Ертан и го зацелува горещо. Погледът на Мехмед обаче беше отправен към Йосиф. Той направи стъпка напред към него и сложи ръце на раменете му.

• Сине! – пророни той.

 

 

септември 2020 г.

София

 

Баща ми замълча, а аз си поех дъх след края на тази част от разказа му.

• Значи ти спаси чичо Ертан…
• Както Мехмед и Айше спасиха мен. Бяхме квит. Рано или късно в този живот дълговете се плащат. Казах ти вече…

Баща ми погледна към часовника.

• Мисля, че имаме време да задълбаем още малко по-нататък, преди майка ти да сервира обяда. Готова ли си?

Аз кимнах.

• Добре. – каза татко. Ето как продължава историята…

 

 

Глава 3

 

Междувременно, без да знае, Йосиф се сдоби със сестра. Йоана Командарева забременя отново и роди момиче с чудни златни коси. Кръстиха я Радина. Тя бе утехата на майка си и баща си и докато растеше, Михаил и Йоана много внимаваха да не споменават пред нея нищо за Йосиф. Беше сякаш той не съществуваше и що се касаеше до родителите на Радина, те предпочитаха това да си остане  така.

Когато обаче Радина стана на 19 години и постъпи в Софийския университет със специалност икономика, внимателно градената лъжа рухна като колода карти.

Йосиф бе три години по-възрастен и учеше право. Тогава Мехмед и Айше му разкриха кои са истинските му родители и му казаха за Радина.

Достатъчно беше само да провери профила на Радина във Фейсбук, за да се увери, че мрачното му съмнение е истина. Като родители на Радина в профила бяха отбелязани Михаил Командарев и Йоана Командарева.

Развълнуван, Йосиф побърза да изпрати покана за приятелство на сестра си и зачака с нетърпение.

 

 

 

• През всички тези години… през всички тези години съм имала брат, а вие никога не сте ми казали! – крещеше Радина на родителите си.

Йоана и Михаил седяха умълчани на масата в хола. Сетне баща ѝ въздъхна дълбоко.

• Седни, дъще. – каза той.

Радина седна срещу тях и скръсти ръце сърдито, а после зачака.

• Казаха ни, че той изобщо няма да доживее до тази възраст. – заобяснява Михаил. – Беше обречен още с раждането си.
• И вие просто се отказахте от него. – довърши възмутена Радина. – Ако аз бях родена болна, щяхте да се откажете и от мен, така ли?

Йоана и Михаил замълчаха виновно.

• Но той е оздравял, нали? – продължи настъплението си Радина. – Каза ми, че приемното му семейство са платили да се подложи на сърдечна операция в чужбина. И е оздравял! Защо не ми казахте тогава?
• Ние просто… - започна внимателно майка ѝ.
• Ами ние…
• Какво?! – рече троснато Радина и се наведе напред ядосана.
• Не мислехме, че средата, в която е израсъл, ще е подходяща за теб, скъпа. – обясни Йоана. Отгледан от чужденци и възпитан в мюсюлманската вяра. Не искахме да те излагаме на подобно влияние.

Радина онемя. Това ли беше? Нима това беше причината толкова години да я държат в неведение? Един предразсъдък към чуждия етнос и религия на семейство Ефраим! Радина просто не можеше да повярва. За нея това беше едно дълбоко разочарование. Но то съвсем нямаше да бъде последното в живота ѝ.

 

 

 

Годините се заредиха, но двете семейства оставаха разделени от неправдата, която цареше в отношенията между тях.

Йосиф завърши право и стана успешен адвокат по наказателни дела и репутацията му се носеше навсякъде из града. Двамата с Радина поддържаха отношенията си, но предпочитаха да не говорят за своите родители. Бяха достигнали до безмълвно съгласие по въпроса.

Един по един всички минаха под венчилото освен Ертан, на когото му беше писано да си остане вечен ерген. Йосиф срещна Фатима и се ожени за нея, а две години по-късно се родих аз. Радина го последва скоро след това и се омъжи за успешния търговец на диаманти Ишмаил Леви. Двамата се сдобиха със син и го кръстиха Димитър. Последен Али се венча за Надин и им се родиха дъщеря и син, които кръстиха съответно Гюлтен и Фахим.

Семейство Ефраим бе по-щастливо от всякога и дори не подозираше какво изпитание му предстои.

 

 

Глава 4

 

септември 2020 г.

София

 

• Добре, стига толкова засега, гостите ще дойдат всеки момент – рече татко и затвори албума пред себе си, от които се виждаха сватбените портрети на него и мама.

Просторната гостна стая вече беше приготвена. Широката маса беше разтегната и постлана с гозби. Мусаката ухаеше примамливо и чакаше семейството да се събере.

Един по един запристигаха гостите: Али и Надин дойдоха първи, а после към нас се присъединиха и дядо Мехмед и баба Айше. Фахим беше по средата на следването си в Берлин и нямаше да ни гостува, но всички с нетърпение очаквахме Гюлтен.

• Неудобно ми е. – споделих аз на татко.
• Трябва да ѝ окажем всичката подкрепа, която можем. – каза той, докато всички чакахме братовчедка ми. – Разбитото сърце заздравява бавно и оставя следи за цял живот.
• Мечтаеше да се омъжи, а сега мъжът, когото обичаше, е в затвора. – въздъхна баба Айше.
• Осуетихме брака на време. – каза Али. – Това е наша заслуга. Можете ли да си представите да се бяха оженили, да му роди дете и после да влезе?

Всички кимнаха. Колкото и голямо да беше страданието на Гюлтен, ние имахме ясното съзнание, че по-голямото зло е било избегнато.

Прозвуча звънецът на вратата.

• Ето я и нея! – възкликна мама. – Аида, хайде да посрещнем братовчедка ти.

С мама се отправихме към входната врата. Тя превъртя ключа и я отвори широко.

 

 

2007 г.

София

 

• Разкажи ми притчата за Йосиф, татко. – помолих аз. – Така, както баба ти я е разказвала на теб.

Бях на 9 годинки и беше време за сън. Бях се сгушила под завивките, а татко бе седнал на леглото ми и милваше лицето ми нежно.

• Добре. – отвърна той. – Някога в земята Ханаан живеел праведен мъж на име Яков, който имал 12 сина. Единайсетият от тях бил Йосиф и бил неговият любимец. Когато бил на 17 години, Йосиф сънувал сън, че баща му, майка му и братята му се покланят на него. Той разказал този сън на семейството си и така разгневил единайсетте си братя, които му завидели. Братята отвели Йосиф далеч от баща му и го хвърлили в дълбок кладенец. Един от братята агитирал другите да убият Йосиф, но останалите не можели да се накарат да извършат такова тежко престъпление. Затова когато керван от египетски търговци минал покрай кладенеца на следващия ден, братята извадили Йосиф и го продали на търговците в робство.

Аз ахнах.

• Какво черно коварство! – възкликнах аз.
• Има хора, които биха сторили всичко за тридесет сребърника, Аида. – каза тъжно баща ми.
• Какво се случило с Йосиф после?
• Преди да го продадат в робство, братята съблекли дрехата на Йосиф и я изцапали с овча кръв. Представили я така на баща си и Яков повярвал, че Йосиф е мъртъв. В действителност Йосиф бил отведен в Египет и чрез мъдрите си съвети помогнал на фараона да спаси страната си от глад. Тогава фараонът назначил Йосиф за свой везир.
• Какво е везир? – попитах аз.
• Нещо като министър. – рече татко. – Но историята не свършва дотук. Гладът подминал Египет благодарение на съветите на Йосиф, но настигнал Ханаанската земя, където все още живеело семейството му. И така Яков изпратил десет от синовете си в Египет да купят зърно от везира.
• Отишли са при Йосиф за помощ? – попитах аз учудена.
• Да. – рече баща ми с иронична усмивка. – Но го мислели просто за египетски началник. Били изминали толкова години, че не разпознали родния си брат, когото били предали.
• Отмъстил ли им Йосиф? – поинтересувах се аз.
• Йосиф не разсъждавал по този начин – продължи баща ми. – За него важно било да предизвика искрено покаяние у братята си, знаейки, че само така може да има път към сдобряването. Той им дал зърното, което поискали, но взел брат си Шимон за заложник. После наредил на останалите да отнесат зърното в Ханаан и да се върнат с най-малкия му брат, когото не били взели със себе си – Бенямин.
• И после? – попитах аз със затаен дъх.
• Братята му не можели да оставят Шимон в египетския затвор. По съвет на баща си взели Бенямин и се върнали в Египет веднъж щом зърното било изядено. Нямали избор.
• Нима Йосиф щял да ги остави да им се размине безнаказано за стореното срещу него? – бързах аз.
• Съвсем не. – увери ме татко. – Йосиф приел гостите си на празнична вечеря и пуснал Шимон от затвора. На следващия ден напълнил чувалите на израелтяните със зърно отново, но наредил на слугата си да скрие също сребърната му чаша в чувала на Бенямин.
• Коварство за коварството. – изрекох аз замислено.

Татко кимна и продължи:

• Веднъж щом били тръгнали, Йосиф изпратил слугите си да настигнат братята му. Слугите им казали, че чашата на господаря липсва и че им е наредено да ги претърсят по подозрение в кражба.
• И намерили чашата в чувала на Бенямин?
• Да. – кимна татко. – Отвели ги обратно при Йосиф и той рекъл, че настоява престъпилият гостенин да остане в дома му като роб. Братята се разплакали, че баща им няма да понесе загубата на още един от синовете си и видели това стечение на обстоятелствата като възмездие за предателството им срещу Йосиф. Тогава везирът наредил прислугата му да излезе и разкрил истинската си същност.
• Как свършва историята? – попитах аз.
• Семейството се сдобрява и всички заедно с бащата идват да живеят до края на дните си в Египет. Но важна тук е поуката: Бог ще въздигне онеправданите и ще унижи престъпилите. Тази мъдрост е една и за евреи, и за християни, и за нас мюсюлманите.
• А твоето собствено семейство? – попитах аз, без да си давам сметка дали въпросът е нетактичен.

Татко се смути, после каза:

• Има още много вода да изтече и много неща да се изяснят. Спи сега, мила! Лека нощ!

 

 

април 2019 г.

София

 

Гюлтен никога не бе срещала мъж като Димитър. Толкова чаровен, толкова умен, толкова дързък и предприемчив. Беше мъж, на когото бе убедена, че можеше да се довери.

Но трябваше да си мълчи. Той беше син на Радина Командарева-Леви и знаеше, че връзката им отново ще разпали стария конфликт между двата рода. Щеше да налее още масло в огъня, а не искаше това. Уважаваше чичо си Юсуф твърде много.

Срещаха се тайно в кафенето “Рошар” недалече от Попа и бленуваха с часове за съвместното си бъдеще. Димитър щеше да възроди западналия диамантен бизнес на баща си, щеше да се издигне като търговец и двамата щяха да заживеят богато и щастливо.

На Димитър му беше безразлично какво щяха да кажат родителите му или баба му и дядо му за тяхната връзка. Беше си непукист по природа. За Гюлтен нещата не стояха толкова просто. Беше научена на покорство и послушание и за нея думата на баща ѝ Али беше закон.

• Скоро ще ти направя безценен подарък. – каза Димитър. – За нашия годеж.

Гюлтен ахна. Знаеше, че този ден скоро ще дойде, но съвсем не бе готова за него. Димитър се усмихна дяволито и постави показалеца си над устата си, за да ѝ покаже, че трябва да си мълчи.

След това лицето на Димитър внезапно помръкна.

• Баща ми е един страхливец. – рече той. – Няма нужния предприемачески нюх и затова бизнесът му затъва. Аз ще го възродя. Сега, когато съм младши мениджър във фирмата му, смятам да завъртя сделка, която ще направи цялото ни семейство несметно богати.
• Имаш план? – поинтересува се Гюлтен. Но Димитър само поклати глава и каза:
• Не съм готов да говоря за това. Дори с теб.

Гюлтен прие това положение на нещата и не продължи да любопитства излишно. Имаше доверие на приятеля си.

• Трябва да тръгвам, мила моя. – каза той. – Имам важна среща…

 

 

Алехандро Фернандес не се безпокоеше. Българската полиция гледаше през пръсти, а освен това знаеше, че в страна като тази бе достатъчно да платиш, за да избегнеш досадните вмешателства на прокурорите.

В родната си Колумбия преди 5 години Фернандес едва бе отървал кожата, когато го уличиха в търговия с кървави диаманти, внесени от Сиера Леоне. Но този кървав бизнес бе толкова доходоносен, че един контрабандист като него просто не можеше да устои на изкушението. И така, след като го оправдаха, намери ново поле за своя бизнес в Европа.

Диамантите се добиваха в далечната африканска държава, като за тази цел деца, отнети незаконно от семействата си, бяха карани да работят неуморно в мините на Сиера Леоне. Някои от тях умираха от преумора, трудейки се. Но за Фернандес това бяха подробности на занаята, от които нито той, нито повечето му клиенти се интересуваха. А привлекателността на сделката с кървави диаманти бе в това, че те се продаваха на черния пазар много по-евтино от законно добитите скъпоценни камъни. Бизнесът цъфтеше.

Днес контрабандистът имаше среща с един млад български търговец, който от скоро беше в бизнеса, но компенсираше това с огромната си амбиция.

Фернандес си бе поръчал коктейл Блъди Мери, за да облекчи леко махмурлука си от снощи и докато чакаше потенциалния си клиент, разлистваше вестника “Файненшъл таймс”. Поглеждаше периодично към входа на бара, където цареше задух и сумрак.

В точно 19:30 часа Димитър Леви прекрачи прага. Охраната го претърси и го пусна безпрепятствено. Черното кожено палто на Димитър прошумоля леко, докато той сядаше срещу Фернандес. Позна го веднага по белега над дясното му око – резултат от травма в детството му, за която той рядко говореше. Реши обаче, че ще спечели доверието на Димитър по-лесно, ако му довери нещо лично.

• Някакви проблеми по пътя насам? – попита Фернандес, без да вдига поглед от вестника.
• Никакви. – отговори веднага Димитър. Контрабандистът се усмихна широко. Точно това бе очаквал да чуе. Командарев в крайна сметка имаше чисто криминално минало за разлика от него.

Фернандес запали цигара “Дънхил”.

• Така. – подхвана той. – Да продължим, откъдето спряхме по телефона. Разбрах, че се интересувате от “услугите” ми.

Димитър кимна.

• Бизнесът на баща ми запада. – каза той. – Не умее да представя

стоката си достатъчно атрактивно, а и е потънал в дългове. Мисля, че мога да му помогна да ги изплати и дори да генерира съществена печалба.

• Можете. – потвърди Фернандес. – Условията, при които стоката се добива... не ви ли притесняват?
• Не. – отговори с готовност Димитър. – Това е работа на ООН, не на диамантените търговци. Щом има възможност, трябва да се възползваме от нея. Така разсъждавам.

Фернандес кимаше.

• Скоро ще имам доставка за 250 000 евро. Ако се интересувате...

Димитър кимна също.

• Баща ми има доверие на мен с парите. Ще ви платим.
• Разбира се, баща ви не трябва да знае нищо за нашата сделка, нали разбирате? – продължи контрабандистът. – Държа на конфиденциалност.
• Аз също. – усмихна се лукаво Димитър. Фернандес отговори на усмивката с усмивка и си дръпна от цигарата.
• Разбрахме се, значи. – каза той. – 250 000 евро срещу необработени чисти диаманти.

Димитър се наведе през масата и стисна коравата ръка на контрабандиста. Това изглеждаше като началото на едно дълго и доходоносно бизнес партньорство.

 

Глава 5

 

септември 2020 г.
София

 

Обядът вече беше приключил, а гостите си бяха тръгнали. Гюлтен бе плакала почти през цялото време. Али се бе ядосал и се скара с татко защо бе съдействал да осигури на “онова копеле” по-добри условия в затвора. Татко за пореден път се чувстваше разкъсан между дълга си към приемното си и родното си семейство. Добре, че всичко свърши сравнително бързо.

Помогнах на мама да разчисти масата и да зареди миялната машина, а после се върнах в хола, където татко ме чакаше от вече половин час. Беше време да продължим с разказа му.

• Докъде стигнахме? – запита той, слагайки пак очилата на носа си.
• Предателството и далаверата на Димитър. – подсказах му аз.

Татко кимна.

• Вече ти казах, че децата плащат за греховете на родителите си. – започна той. – А и на бабите и дядовците си също. Виж какво пише в Стария Завет на християнската Библия: “… Аз, Господ, Своят Бог, съм ревнив Бог, Който налага наказание за греха на бащите върху деца, внуци и правнуци при тези, които Ме мразят, но и Който показва милост към хиляди поколения от тези, които Ме обичат и спазват Моите заповеди.”
• Значи Димитър не е виновен? – попитах аз.
• Не казах това. – отвърна баща ми. – Носим както колективна, така и лична отговорност. Има Божий закон и има човешки.

Аз въздъхнах дълбоко.

• Знам. – каза татко. – Тежки са тези истини. Но много нужни…

 Баща ми ме погледна сериозно в очите.

• И двамата знаем какво става после. – рече той. – Но заради книгата ми мисля, че се налага да продължим. Просто за да знам как да структурирам повествованието.
• Съгласна съм. – отвърнах аз. – Е?

Баща ми отгърна отново албума и спря на снимката на Димитър заедно с майка му и баща му. Усмивките на тези наивни хора издаваха, че те въобще не подозираха какво съвсем скоро ще ги сполети.

 

 

• Съкровище за моето съкровище. – рече Димитър и подаде кутийката на Гюлтен. Тя я пое с треперещи пръсти. Дъхът ѝ на практика беше спрял. Отвори я и просто ахна: това беше най-красивият диамантен пръстен, който някога бе виждала.
• 0.15 карата. – обясни Димитър. – От сделката, която наскоро сключих. Истинско попадение!

Гюлтен се чувстваше зашеметена. Не знаеше какво да каже.

• Ще се омъжиш ли за мен? – попита Димитър направо.

Гюлтен не знаеше какво да отговори. Според традицията една мюсюлманка беше задължена да се омъжи за мюсюлманин. Същото правило не важеше за мъжете, което винаги бе предизвиквало негодувание в нея, но разбираше, че не може да промени законите на своята общност. Такова едно решение би било тотално скъсване с родното ѝ семейство. А ако едно нещо бе сигурно, то бе, че баща ѝ не би простил предателство на дъщеря си.

Гюлтен стана.

• Трябва ми време. – каза тя. – Имам... имам нужда да поговоря с някого.
• Имаме всичкото време на света. – увери я Димитър с усмивка. – Няма да прибързваме с нищо.

 

 

Гюлтен дойде право при мен за съвет. Моята братовчедка ми имаше огромно доверие. Разчиташе, че няма да издам тайната ѝ на никого другиго.

Никога не ми се беше налагало да давам по-труден съвет.

• Татко ще се отрече от мен. – рече тя. – Какво да правя? Обичам го, Аида. Има всичко: характер, финансово състояние, перспективи. Той е идеалният мъж. Нужно ли е да избирам между него и семейството ми? Нужно ли е?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Осъзнавах, че престъпи ли традицията, ще бъде прокълната за цял живот в очите на мюсюлманите.

• Готова ли си да понесеш последствията? – попитах я аз.

Гюлтен кимна.

• Готова съм. Това е моят избор. За любовта няма закон.
• Добре. – рекох аз. – Да идем да кажем на останалите?
• Да. – кимна тя. – Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Двете се изправихме и поехме към хола на леля ми и чичо ми с решителна стъпка.

 

 

Глава 6

 

Скандалът тъкмо бе приключил. Аз седях и пиех чай в кухнята сама. Гюлтен си беше тръгнала. Леля Надин и чичо Али бяха притихнали в хола в състояние на шок.

• Как ще кажем на Юсуф? – попита Али жена си.
• Как ще кажем на майка ти и баща ти? – повтори като ехо Надин.

Проблемът съвсем не беше само в това, че Гюлтен трябваше да се покръсти при брака. Далеч по-обезпокоителни бяха някои неща, които семейство Ефраим знаеше за Димитър, благодарение на Радина. Съвсем не толкова отдавна тя се бе видяла в чудо с Димитър. В училище той не рядко се бе замесвал в побоища и други бели. Когато веднъж баща му го беше хванал с марихуана у тях, го бе заплашил това да му е за последно. Това беше наистина последният човек, който Али искаше за съпруг на дъщеря си.

Любов? Каква любов? И на каква цена? Струваше ли си да почерниш целия си род само за да задоволиш потребностите на любовта? Али се чувстваше разочарован. Трябваше да говори с Юсуф. Трябваше да говори с доведения си брат. Ако някой можеше да намери разрешение, това бе той.

 

 

• И какво стана? – попитах аз. – Какъв съвет даде на Али?

Баща ми ме погледна сериозно.

• Не се съмнявах още тогава, че този брак е грешка. – отговори татко.  – Беше въпрос просто на това да разубедим Гюлтен. И затова дадох на Али най-добрия съвет, на който бях способен.
• А именно?
• Предложих му да го заведа при най-добрия частен детектив в София. Връзките имах. Трябваше да проучим добре Димитър и да открием дали не е забъркан в нещо нечестно.
• Знаел си още тогава? – почудих се аз.
• Не. – отговори татко. – Но се съмнявах. Винаги съм се уповавал на интуицията си. Преценявам дали да поема един клиент или не от момента, в който той прекрачи прага на кантората.
• Но ти поиска да поемеш случая на Димитър.

Баща ми ме погледна тъжно.

• Исках да го поема от чувство за дълг към рода си. Но както знаеш, и това не ми беше позволено от тях.
• Не си виновен за това. – казах аз.
• Зная. – отговори лаконично татко. – Хайде да продължим нататък.

 

 

• Ще ви направя богат, господин Леви. – рече Алехандро Фернандес. По лицето му играеше особена усмивка. – Разчитайте на мен.

Димитър също беше доволен. Беше успял да продаде по-голямата част от кървавите диаманти, които контрабандистът му беше продал. Бизнесът цъфтеше.

• Искам да направя още една поръчка. – каза Димитър. – За следващия месец. Мога да ви предложа половин милион евро.
• Звучи ми добре. – отговори Фернандес със същата усмивка. – Както казах, разчитайте на мен.

 

 

 

И точно когато си мислехме, че Гюлтен е обречена, Надин донесе една статия от сутрешния вестник, която прикова вниманието и тревогата на цялото семейство.

“Разследван от Интерпол контрабандист на бижута е забелязан в София.” - гласеше едрото заглавие, а снимката на мъж с брада на средна възраст, изпълваше страницата на вестника. Погледът му бе мрачен и лукав и будеше съмнение със самия си вид.

- Пише, че са го видели в столично заведение, недалече от Попа - прочете на глас Нурай.

- Попа? - възкликна Али. - Гюлтен често ходи там. Среща се с приятелки.

- Ти си самата наивност, Али. - отбеляза Йосиф.

- Вероятно там се е срещала с Димитър всичкото това време. - рече разтревожена Надин.

- Пише ли с кого търгува този тип? - попита Йосиф.

- Не, не знаят. Но появата му в София едва ли е случайна според журналистите. Името му е Алехандро Фернандес и е родом от Колумбия. Разследват го заради няколко крупни сделки с “кървави диаманти”. Какво е това?

- Добиват скъпоценни камъни чрез незаконен детски труд в Африка и ги продават после на атрактивни за бижутерите цени. - обясни Йосиф. - Преди години няколко световни марки бяха разобличени, че са закупували и продавали такива камъни. Беше голям медиен скандал и последваха няколко дела.

- Били привлекли млад търговец като Димитър несъмнено. - разсъждаваше на глас Али.

- Бързаме да очерним момчето. - възрази Надин. - Доколкото знаем, той е честен предприемач.

- Доколкото знаем. - каза Йосиф мрачно. - Имам идея. Да наемем частен детектив да проучи бизнеса и сделките на Димитър. Няма да разпространяваме спекулации, докато не разполагаме с някакви факти. Имам съмнението, че възпитанието в лоното на семейство Командареви може да е развратило племенника ми.

- Одобрявам. - веднага рече Али. - Трябва да знаем всичко за него. До калта под ноктите му, както се казва.

Беше решено. Щяха да идат при най-добрия частен детектив в града. Йосиф имаше връзки в прокуратурата.

А в същото време нищо неподозиращата Гюлтен се бе отпуснала в горещите обятия на Димитър в неговия апартамент и мечтаеше за бъдещето.

 

 

 

Глава 7

 

Израсъл в бившия Съветски съюз и обучен в секретните практики на КГБ, Александр Петровски бе вероятно най-добрият човек за работата, която Йосиф смяташе да му възложи.

От години Петровски живееше в София. Сътрудничеше постоянно на ДАНС и МВР по особено заплетени случаи, а през останалото време работеше като частен детектив на хонорар.

- 2000 лева първоначално заплащане, за да започна разследване. - заяви Петровски на Йосиф и Али. - Допълнително ще се разберем в зависимост от хода на следствието.

- Дадено. - рече с готовност Али.

- Разкажете ми повече за вашия… проблем. - каза следователят и се наведе напред заговорнически.

- Става въпрос за мой роднина. - започна Йосиф делово. - Казва се Димитър Леви и подозираме, че участва в нечисти сделки с диаманти. Бижутата са неговият бизнес. Работи в магазина на баща си Ишмаил Леви и всичко изглежда върви по мед и масло за тях, но...

- Но? - повдигна вежди Петровски.

- Наскоро в София бе забелязан известен контрабандист на кървави диаманти на име Алехандро Фернандес. - подхвана Али, откъдето Йосиф беше спрял. - Подозираме, че със Леви работят заедно. Доказателства нямаме.

- Добре, добре. - рече Петровски. - Ще ми трябва следа...

- Затова идваме при вас. - завърши Йосиф, а ръката му трепереше. - Нямаме много време, защото Леви смята да сключи брак с дъщерята на моя доведен брат.

- И вие искате да осуетите този брак? - поинтересува се следователят.

- На всяка цена. - отсече Али разпалено. - Димитър Леви не е партия за моята дъщеря. Убеден съм в това.

- Ще се заема веднага. - рече Петровски. - Ще следя Леви и ще търся доказателства за връзки с този контрабандист. Кой знае, може да излязат наяве и други неща.

- Безкрайно сме ви благодарни. - усмихна се Йосиф топло. - Имате репутацията на най-добрия детектив у нас.

- Така ли? Не съм чул - ухили се Петровски хитро, но личеше, че е поласкан. - Дайте ми един месец време. Ще събера сведение за Димитър и ще ви докладвам.

Йосиф кимна. Всичко това звучеше обнадеждаващо.

 

 

На Петровски му отне няколко седмици да свърже две и две, но чакането си струваше. Скоро той имаше всичко нужно. Снимките, на които двамата с Фернандес се срещаха, стискаха си ръцете, шегуваха се и се смееха. Куфарчето, което Димитър му предаваше дискретно под масата, несъмнено пълно с пари.

Вече нямаше място за съмнение. Двамата с Фернандес работеха заедно.

Татко бе завладян от дилема. Разбираше, че бе длъжен да предаде роднината си, но в същото време осъзнаваше огромната болка, която щеше да причини на сестра си и родителите си.

Родителите му! Те го бяха захвърлили и се бяха отрекли от него, все едно е прокажен. Щели са да го дадат в сиропиталище, ако не бяха Мехмед и Айше.

Не се ли полагаше отмъщение за това, мислеше Йосиф. Побърза да пропъди тази мисъл. Ако действаше мотивиран от чувство за мъст, това щеше да отприщи нова вълна на вражда между двата рода. Единият да мъсти на другия, после другия на първия. Не! Не можеше да се постъпи така.

Трябваше да говори с Радина. Тя трябваше да е тази, която да предаде сина си. Така беше редно. Ако тя не искаше да го направи обаче, Йосиф щеше да действа сам. Той вдигна телефона и набра номера на сестра си.

 

 

Сълзи на неутешима скръб се стичаха от очите на Радина.

• Знам, че ти е трудно да повярваш. – рече Йосиф. – Но ти се кълна, че е самата истина.

Тъгата на Радина бързо се превърна в гняв. Тя го погледна със святкащ поглед.

• Знам защо го правиш! – каза тя. – Ти искаш разплата! Винаги това си искал.

Йосиф онемя. Именно от такава реакция се беше страхувал.

• Майка ни и баща ни се отказаха от теб… Сега ти искаш те да страдат, както ти си страдал. Нали?!
• Ради... – започна търпеливо Йосиф. – Не става дума само за Димитър и за твоето семейство. Става дума и за моето. Той иска да повлече Гюлтен със себе си, а тя е достатъчно наивна да го последва. Трябва да я спасим! Чуй ме… Имам връзки в системата. Мога да издействам затвор с лек режим на сина ти.

Радина изписка ужасена и закри с ръка лицето си.

- Знам, че  е трагедия. – продължи Йосиф. – Но така е справедливо.

• Мама и татко не искаха да те познавам. – промълви Радина. - Сега разбирам защо.

Нямаше какво повече да се каже. Жребият беше хвърлен и Йосиф знаеше какво трябваше да направи. Разбираше и последствията. Бе настъпило време разделно.

 

 

Глава 8

 

август 2019 г.

София

 

Обредникът бе застанал в черния си костюм и четеше по протокол.

• Ти, Димитър Ишмаилов Леви, вземаш ли тази жена Гюлтен Али Ефраим за своя съпруга?
• Да. – отговори твърдо Димитър.
• А ти, Гюлтен Али Ефраим, вземаш ли този мъж Димитър Ишмаилов Леви за свой съпруг?

Преди Гюлтен да успее да отговори, полицаи в униформи нахлуха в обредната зала.

Дъхът на Димитър спря. Радина гледаше пребледняла като платно. Роднините на Гюлтен отсъстваха.

Полицаите пристъпиха към Димитър и го издърпаха грубо встрани.

• Димитър Леви, арестувам ви за незаконно придобиване на контрабандна стока. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас в съда.

Белезниците щракнаха около ръцете на Димитър и отчаяният писък на майка му отекна в залата и по коридорите на обредния дом.

Докато служителите на МВР отвеждаха сина ѝ, от изтерзаните гърди на Радина Командарева-Леви се изтръгнаха следните думи:

• Йосиф, бъди проклет!

После тя изгуби съзнание.

 

 

      септември 2020 г.

София

 

Татко въздъхна дълбоко и свали очилата си. Ръцете му трепереха, от очите му се стичаха сълзи.

      Аз протегнах ръка и хванах неговата. Той ме погледна с мъка и угризение.

• Така трябваше, дъще. – промълви той.

Аз кимнах.

• Знам. – отговорих аз.
• Но такъв вид правда влачи след себе си хиляди неправди, които аз още тогава бях предвидил. Вместо приятелство и сговор между родовете ни сега ще има вражда с поколения. И нищо, което аз направих – нито предложението ми да представлявам Димитър в съда, нито угризенията ми, ще спрат тази старозаветна мъст, която сега ще се отприщи. Помни заръката ми, Аида: стой далеч от моите кръвни роднини. От тях ти ще видиш само зло!
• Не мислиш ли, че те ще осъзнаят вината си? – попитах аз. – Нима съдбата на Димитър не бе поетично възмездие за това, което майка ти и баща ти са ти сторили?
• Дори да е тъй, така не трябваше да става. – отвърна татко. – Не по този начин поне. Моля се за душата на Димитър. Макар и разделени от различни вери, от различни родови интереси и от закона, моля се той да прости и да помогне на майка си, на баба си и на дядо си да прогледнат. Така трябваше да постъпя.

Татко въздъхна отново тежко.

• Знаеш ли, Аида, никога не съм подозирал, че в правдата ще има толкова малко удовлетворение. Чакал съм този момент с години, а когато сега дойде, ми се ще да не бе идвал. Защото от горчивата чаша на възмездието, пих и аз, ще пие и поколението ми. Да се надяваме, че нашите деца ще ни простят.

Аз погледнах масата. В единия ѝ край се зеленееше Коранът в паралелен превод на български заедно с арабския оригинал. Баща ми бе отбелязал някакъв откъс от него, като бе втъкнал парче хартия в книгата.

• Оставям те насаме, татко. – рекох аз. – Казахме си всичко вече.
• Още не! – спря ме той. Посегна към свещената книга и я отвори. Протегна ръце нагоре към небето, за да направи дуа.
• Да се помолим за нашите врагове. – каза татко. – Да се помолим за тези, които ни мразят, както е повелил пророкът Иса алейхиселям. Виж този цитат. В него се съдържа целият смисъл на днешния ни разказ…
• Прочети ми го, татко. – помолих аз.

Татко намери с показалеца си цитата, който беше отбелязал и зачете:

• “… във възмездието има живот” – промълви той.

 

 

Край.