alexgrau (Ваня Атанасова - Панова)
72 3525
17.11.2011 г., 10:07 ч.

Убивал ли си някога сърна? 

  Проза » Разкази
1776 0 32
6 мин за четене

Убивал ли си някога сърна?

 

Нощта отдавна бе спуснала черното си було. Студеният вятър бръснеше лицето на Горан, който се прибираше след работа. Вдигнал яката на шубата, си тананикаше, къде от студ, къде от задоволство, че утре ще ходи на лов. Обичаше лова! Това бе малкото, което си позволяваше. Доставяше му удоволствие да ходи в гората. Да стои до някое дърво, затаил дъх в очакване на дивеча. А когато се чуе шум и пропукване на пръчките под напора на някое диво прасе, тогава адреналинът се вдига на макс. Когато разказваше как е застрелял поредния си глиган, все се смееше и казваше на жена си, че е почти толкова хубаво, колкото когато правят любов. А при тези думи, тя - Надето, доволно върти глава и му се заканва с пръст за шегата.

Почти наближаваше дома си и леко се усмихна, сещайки се за сбирките след лова. Всички мъже около огнището, пийват си домашна ракийка и си разказват истории от миналото. Да, обичаше да ходи на лов! Това го освобождаваше по някакъв начин от натрупаните проблеми поне за ден и го зареждаше с енергия. Никога не е прекрачвал границите на допустимото. Ненавиждаше бракониерите. За него това е удоволствие, хоби.

Влезе в антрето и усети топлина и уханието на току-що приготвената гозба на жена си. Почувства се доволен от живота. Че какво повече да иска? Домът им е скромен, децата отдавна си имат свой живот. Е… не са много заможни, но да са здрави, пък другото….

Толкова години са заедно с Надето, че не иска да си мисли какво би правил без нея и тя без него. Минаха през много несгоди, догде изучат децата, но останаха верни един на друг. А и Надето беше ангелче. Имаше си нейните малки кусури, но кой е идеален!? Хубаво - лошо, не са се делили. А за лоша дума да си кажат, никога.

- Добър вечер, Наде!

- Добра да е! Хайде поседни да се стоплиш. Ей сега ще е готово яденето - подаде му пантофите и се запъти към кухнята. След миг се провикна така, че да я чуе.

- Ама че студ, а!? Не вземе да завали един хубав сняг, че да го поотпусне малко – държейки кърпата в ръцете си, тя се запъти към мъжа си.

- Горане, само да е заваляло, ще отидем към горната чешма. Ей така, да походим по снега - при тези думи лицето ú грейна. Тя обожаваше снега. Като традиция всяка година на първи сняг те излизаха и се разхождаха просто така, за удоволствие на Надето.

- Ще, ще… Дано не е утре, че съм на лов.

- Е, нищо де! То да завали, пък аз ще те почакам. Няма да си стоиш в къщи я… да те лиша от тази твоя страст. То няма да вали само ден. Цяла зима е пред нас. Ама как ми се иска да знаеш!

- Знам, знам. Като малко дете си, да можеш да се видиш – засмя се и я придърпа в скута си.

- Знаеш ли какъв късметлия съм с теб, Наде?

- Чак пък късметлия – усмихна се и уви ръце около шията му. „И аз с тебе, и аз…“ каза си на ум.

Утрото бе по-студено от всякога. Събра се дружинката, изпиха по чаша чай и поеха по баира. Разделиха се на две групи. Кучетата не спираха да лаят. Горан имаше някакво странно чувство. Не можеше да го определи. Не му подсказваше, че ще има късмет да обстреля, а нещо по-различно. Сякаш нещо ще се случи. „ Да не дава Господ някой да пострада“ - помисли си той. В този миг се чуха виковете на мъжете от другия край на билото. Кучешкият лай приближаваше, а това означава само едно. Погнали са животно към тях. Той наостри слух и приготви пушката. Сърцето му учести ударите. Нещо се движеше право към него.  Прицели се и в този момент видя сърна. Ръката му замръзна на спусъка. Животното бе объркано и за миг се спря, обърна глава към Горан и го погледна с големите си влажни очи. Отново побягна и изчезна зад дърветата. От лявата му страна някой викаше: „Стреляй, стреляй бе, човек!“, но Горан се бе вцепенил. Свали пушката и въздъхна тежко.

- Какво ти става бе? Да не си сляп?... Защо не стреля? Беше точно пред теб.

- Я стига си откачал…- сопна се Горан.  - Да не съм луд да стрелям по сърната. Законът го забранява.

- Закона… Голяма работа

- Слушай…- гласът му беше твърд. - Не ме ядосвай! Ако ще бракониерствате, аз се отказвам.

Обърна се и тръгна нагоре.

- Чакай бе човек, къде така!? – наобиколиха го мъжете.

- Ще се прибера сам. Вие не разбирате… аз…

Усети буца в гърлото си. Тежест в гърдите, сякаш не можеше да диша.

Надето чу хлопването на вратата. Необичайно рано се прибра и тя с почуда попита:

- Какво се е случило? Няма ли да се събирате?

- Няма! Днес бе последният ден, в който ловувах.

- И защо така?

- Не ме питай, жено, не ми се говори.

Той седна близо до огъня, запали цигара и се замисли. Така минаха няколко дни в мълчание. Надето беше подочула от хората в бакалията за случилото се. Знаеше, че той тежко го преживява. Същата вечер тя не се стърпя и го заговори:

- Докога ще си мълчим? Няма ли да кажеш нещо, каквото и да е то?

- Ела, Наде, ела! Поседни при мен да ти разкажа.

Тя затаи дъх и го погледна. Очите му бяха тъжни.

- Когато бях дете, моят дядо ме водеше на лов. Тогава излезе сърна и един от ловците стреля. Но тя не умря веднага. Олюля се на крака, завъртя се и тогава кучетата  я събориха на земята. Чувах как плаче… Господи, и сега я чувам! – сълзите му потекоха.  

- Знаеш ли как плаче сърната? – очите му играеха по лицето и сякаш чакаха отговор. – Като малко дете, сякаш отнемаш живота му.

Тогава моят дядо ме прегърна и сложи ръка на лицето ми да не гледам.  Щом всичко свърши и вече не се чуваше плачът, той грабна пушката и насочи срещу човека. За малко не го гръмна за туй, че е убил сърната. Хвана ме за ръка и ме поведе далеч от всичко това. Спомням си как го попитах: „ Дядо, ти убивал ли си някога сърна?“ А той ме погледна право в очите: „ Не, момчето ми, никога. Запомни го от мен, че който отнема живота на сърна, остава без душа. Обещай на стария човек, че никога няма да го направиш!“

След тези думи настана тишина. Той стана, взе пушката и я окачи на стената.

- Мястото ти вече е тук, да ми напомняш… - погледна през прозореца и видя първите снежинки. Усети лекота в душата си.

- Облечи се, Наде, па да се разходим до чешмата, а? Да оставим по пътя всичко лошо, а като се върнем, какво е рекъл Бог, това ще е.

Навън всичко беше побеляло. Надето преливаше от щастие. Хвана Горан за ръка и спряха за миг. Гледаше го с оня поглед, който думи не трябваха.

- Голям късмет извадих с тебе, Горане, така да знаеш!? – прегърна го и го целуна. После продължиха да ходят по снега и усмихвайки се, той и каза:

- Ех, Наде! Призна си най-после, а!?...                                        

 

© Ваня Атанасова - Панова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много красиво написано! Докосна ме! Поздрав
  • Прегръщам те, Магдалена за споделеното и благодаря!
  • и тук ще го кажа...
    грехота е, грехота
    да разплачеш
    кошута..

    *
    стопли сърцето ми твоят разказ...
    ненавиждам лова, защото е убийство..
    Ваня, най-сърдечно..
  • Денят ми е хубав с вас! Благодаря ви, Галина Виолета!

  • За този разказ заслужаваш благодарност! Поздрави!!!Wali/Виолета Томова/
  • Здравейте, Сеси Костадин Минка
    Толкова много топлина в думите ви! Усетих със сърцето си, прекрасни сте! Благодаря! Нека запазим човешкото в себе си!
  • Ваня Толкова чистота в твоя разказ има !Само един добър и светъл човек може да напише това !Прекланям се пред перото ти и човешкото в теб!Поздрав!
  • Прекрасен разказ, чудесно разказваш, Ваня!
    И аз имам разказ на подобна тема "Вики"
    Радвам се, че срещнах разказвач ,с който сме настроени на една вълна.
  • Страхотен разказ! Благодаря ти!
  • Благодаря ви, Мартин Димитър за топлината!
    Добрината струи от думите ви. Само човек с чисто сърце, би разбрал и заплакал. Благодаря!
  • Ваня, ти ме застреля от упор! На такива истории изпускам някоя упорита сълза. Това е нещо като моето "Врабче". Благодаря ти за човещината, която раздаваш!
  • Пишеш с толкова топлина и нежност наистина невероятно! Поздрави Ваня, много ми хареса!
  • Благодаря ви, Донко и Любо!
    Радвам се, че с разказа си съм върнала спомени у вас! Хубави или не, спомените са нещо без което живота ни е празен. Стоплихте душата ми!
  • Ваня, много хубав разказ. Човечен.
    Но аз си спомних как преди години отидох запас за един ден. Трябваше да стреляме по някакви мишени. Ама на мен хич не ме влечеше стрелбата, покрих се някак. После се разбра, че само двама не сме стреляли, от около двеста човека.
  • Това е една прекрасна и много мъдра зимна приказва. Напомня ми за един разказ, който четох като малък и който ми беше един от любимите, но сега не мога да си спомня заглавието.
  • Благодаря ви, Симона Борко!
    Радвам се, че ви хареса! Хубава вечер!
  • Увлекателно!
  • Много е хубаво Ваня, много ми хареса разказа ти Поздрави!
  • Благодаря ти, Борис!
    Думите ти са като балсам за душата ми!
  • Ваня, простреля ме във влажното на очите... с топлота и човечност!
  • Благодаря ви, Дочка Сиси!
    Опитах се да опиша не само ловеца поставен пред дилема, а и отношенията и топлината в това семейство. Дано има повече такива! С доброта, търпение, разбиране и съпричастност може да се получи хармонията във всеки дом! С пожелание за всички, които се отбихте при мен!
  • Поздравления, Ваня, за Философския разказ!!!
    Много истинен и топъл!
  • Законно или не убиването си е отнемане на живот... Само хората убиват за удоволствие за съжаление...
  • Благодаря ви, Елена и Севдалин!
    Няма спор, че ловците са веселяци както и рибарите, но когато всичко е в реда на закона. Който е ловец, няма проблем да обстреля какъвто и да било дивеч, но моя герой е преживял ужасяващ момент в детството си, и макар ловец той не прекрачва дадената дума на един стар човек. Това буди уважение за мен лично. Радвам се, че сте харесали!
  • Поздравления, Ваня! Много ми хареса!♥ ♥ ♥
  • Благодаря ти, Мишо!
    Радвам се, че си тук и сподели!
  • Много хубав разказ!
    Замисли ме, Ваня!
    Поздравления!
  • Здравейте приятели!
    Радвам се, че докоснах душите ви и знам, че сте съхранили човечността в себе си! Защото само тя " човечността" ни прави истински хора! БЛАГОДАРЯ ВИ!
    Чоно
    Николина
    Шушка
    Илко
    Радка
  • Хубав разказ за човещината...
  • толкова човещина усетих,Ваня,сърдечни поздрави
  • Благодаря ви, Веси и Петя!
    В момента, в който чух тази история нещо в мен сякаш се обърна.... Не знам как да го определя, но знам, че този разказ постави много въпроси и пред мен самата. Имаме ли право?...Всеки вижда нещата по свой си начин, но за мен Горан захвърли зад гърба си това, което му е носело щастие защото е човечен ЧОВЕК! НЕКА ЗАПАЗИМ ДУШИТЕ СИ!
  • Очароващ разказ, със силен психологизъм! Вниква и в това, което става вътре у човека при съприкосновението с небесното!Сърната е пътят към върха, женската енергия, но и небесен водач...Грях е убийството и!
Предложения
: ??:??