Чаках те,
от толкова време те чаках, че дори не помня от кога, още от времето, когато време не съществуваше и сезоните не бяха четири, а десетки - сезонът на падащите дъждове, когато в локвите танцуваха мехурчета и не знаех, че в оркестъра на жабите някаква принцеса е открила своя омагьосан принц, сезонът на падащите жълти листа, чиято траектория от движението на вятъра напомняше китайски йероглиф, сезонът на падналите жълъди в ярката зелена трева, сезонът на мравките, които събираха златните пшеничени зърна, сезонът на сините бури, когато феите правеха любов в облаците с незнайни и тайнствени същества и от искрите в погледите им се запалваха светкавици, сезонът на пеперудите в цветната градина на баба ми, сезонът на белите снежни змии, криволичещи по заледените улици... 


Чаках те още тогав, без да го знам, но знаех, че някой ден ще те открия.
А после сезоните станаха четири, месеците дванадесет, а дните в седмицата седем. Късам поредния лист от календара (този сезон е перманентен като пасатите в пустинята Сахара). Всички дни са еднакви - песъчинки, изпаднали изпод розовите ми пръсти - еднакви до един... Поредният ден без теб!
Обиколих света, яздейки автобуси, влакове и самолети - оглеждах се в толкова очи - и те празни като дните ми, но не те намерих. Сърцето ми, като часовник с обратно отброяване, отмерва остатъка от песъчинките. Очите са слепи за часовника на сърцето - то борави с цифри, непонятни за женския ми ум. Тик-так, тик-так... не, не, не това е ритъмът, ритъмът е ето този: туп-туп, туп-туп, а понякога е този - туп туп туп туп ту ту т тттттттттттттттттттттттттт и ще се пръсне, защото усеща, че вече си близо.
Умът престана да бъде навигатор - той вече не ми трябва - дори не ми и липсва, забравих го някъде - не помня на коя гара, може и да съм го удавила в морето. Като невъздържано дете в лунапарк сочеше всички посоки и казваше - натам този, не, не насам, ето този и всички посоки бяха грешни, защото сърцето така и не отброяваше нищо... 
Чакам те, сърцето пее, отброявайки в ритъм незнайните си мерни единици време, нямам упътване, нямам карта, нямам виза за теб - не ми и трябват.
Говорих със сърцето ми и то ми каза, че ще спре да отброява тогава, когато те види. То каза, че когато времето му се изчерпа, в главата ми ще настане такова спокойствие, че ще поискам времето да спре, но това няма да се наложи, защото времето вече ще е престанало да съществува в следващия миг. То каза, че тогава светът ще стане различен, такъв, какъвто никога не е бил и това усещане не може да се сбърка. И каза, че когато те срещна, ще зная, че си ти, защото няма да искам да те променям. То каза, че имаш ключ, който ще отключи друг механизъм. Каза да му се доверя и да те изчакам спокойно.
Поглеждам през прозореца - сезонът не е лято, месецът не е юли...
Това е сезонът на нежния вятър, който има мирис на сол, вятърът, който докосва върхарите на трепетликите, говорещи си приказки със звездите. Затварям очи - пред мен е морето - едно друго море, вадещо пясъка изпод дълбините си - вечно неспокойно и бурно, чиито вълни се разбиват на един шахматен плаж с черни и бели камъни.
Туп, туп, туп, туп... 
- Кажи, Сърце?
- Времето изтича!