Тя бе крехка, с нежна външност и дълбоки, дълбоки очи. Той се даваше в тях, с последни сили търсеше своя спасителен пояс... но спасение вече нямаше! Погълнат и завладян изцяло, отдал цялото си същество на онова чувство, което само тя можеше да му даде. Потъваше и се даваше, давеше се и в безсилието си бе щастлив. Предаде се! Защо да се съпротивлява повече? Защо му е онази глътка въздух, щом като да е жив, значеше да е без нея? Бе готов да се дави вечно, но в нейните очи. Бе готов да е вечно жаден, но за нейните устни. Бе готов... да, той вече бе готов! Тя бе жената с много имена – любимата на сърцето, топлината на устните, домът на самотника, сълзите в очите, музиката в гласа на влюбения мъж, океанът на удавника... тя бе всичко! И днес той си бе у дома...