Ужасът в Дъруент

 Това е втора част на разказа! По-рано (вчера) съм пуснал първата.

„Скъпи господин Феч,

Съжалявам за неуспешния Ви опит. Бих дошъл до Дъруент, ако можех да Ви помогна. Уви, Вие сте единственият, който може да доведе нещата докрай. Когато Вирунас обсеби някого, може както да го остави да живее дълги години, така и да го убие на момента в зависимост от това, което иска от него. Във Вашия случай съм готов да се обзаложа, че е второто, но защитата, която сте получил от правилното изпълнение на ритуала първия път, към момента Ви поддържа жив. Не знам колко точно ще се забави смъртта – не съм достатъчно добре запознат с Вирунас, затова и Ви казах още в едно от първите си писма, че трябва да отидете до Колумбия, където и Том Харис е имал нещастието да се срещне с него, за да разберете всичко. В моите източници имаше сведение за това как да излезете спокойно от Дъруент, но не и как да вдигнете окончателно проклятието. Вашето желание да помогнете на своите съграждани е достойно за най-дълбоко уважение, ето защо аз ще се моля за Вас и за душата Ви. Ще изпълня и последната Ви молба към мен. Дано писмото ми попадне в добри ръце.

Един последен съвет. Погрижете се да посрещнете последния си час на място, до което няма опасност някой да дойде. Тогава проклятието ще падне от Дъруент и Вирунас ще бъде обезвреден. За съжаление обаче е по-вероятно да се всели в някого другиго. Направено от Вас е достатъчно, за да го отслаби по такъв начин, че да се нуждае от приемник. Все още обаче се захранва от това, че притежава близо осемдесет души. Невъзможността да намери ново тяло би могла да го спре, но шансът не е голям. Той трябва да остане сам поне за час според информацията, която самият Вие сте научил от колумбийските племена и ми препратихте. В противен случай Вирунас ще възвърне силата си – не забравяйте, че в момента самият той също е по-немощен заради първата стъпка на ритуала.

А сега се обръщам към този, който чете това писмо. Сигурно Бролахън Феч е мъртъв. Той обаче бе смел, осъзнал грешките си човек, който заслужава делото му да бъде завършено. Това, което той поиска от мен, е да опиша подробно нашата комуникация за случая в Дъруент, тъй като аз бях този, който му помогна да стигне дотук. Ще се постарая да следвам хронологично събитията според това, което знам от него.

Във всяка страна има десетки магьосници и шамани, криещи най-разнообразни тайни, които, ако бъдат направени обществено достояние, могат да преобърнат целия ни свят. В повечето случаи те дори не осъзнават това, защото познанията им са наследство от техните бащи. За тези хора, които най-често не живеят в големия град, а в малки и отделени от цивилизацията племена, това е нормалният начин на съществуване, с който са свикнали и който ще предадат и на своите деца. Общуването с божества, призоваването на демони и астралните пътувания са част от ежедневието им. Те са се научили векове преди нас как да използват растенията, които майката природа им дава – при това не за развлечение, а за духовно обогатяване. Нормално е така наречените паранормални същества да обитават горите и пещерите, разположени в близост до лагерите на тези племена. Наистина, аз съм бил заедно със стотици шамани и винаги съм усещал нещо, което няма смисъл да описвам в настоящето писмо.

През 1929 година Том Харис и жена му Джанет напускат спокойното градче Дъруент в търсене на по-хубав живот. По един или друг начин (господин Феч не уточнява, а и навярно не е важно), двамата се озовават в Колумбия. Една правдоподобно звучаща догадка от моя страна е, че някой от тях е проявил интерес към „примитивния” според нашите разбирания живот на местните племена. Семейство Харис е имало нещастието да се озове в близост до племе, практикуващо някоя от изброените по-горе дейности. Навярно точно тогава се е провеждал ритуал за призоваването на Вирунас. Знам, че той е опасен демон, който може да бъде наистина силен, ако се направи подходящия ритуал. Способен е да властва над душите на всички хора, участвали в него. Това означава, че теоретично целият свят може да бъде под негово влияние. Има, разбира се, и своите слабости. Например тази, че не може да обсеби човек, ако не е бил извикан. Също така съществуват редица ритуали, които могат да държат Вирунас настрана. Аз бях запознат единствено с този – и го направих достояние на господин Феч - който може да отблъсне проклятието на демона от един човек. Това за съжаление беше крайно недостатъчно на Дъруент. Племената никога не биха призовали Вирунас без съответната защита. Това, към което той се стреми, е да притежава колкото се може повече души. В лицето не незащитения Том Харис е видял възможност да обсеби някой, който може да му помогне за страшната му цел. Харис не е имал възможността да се предпази и е попаднал под влиянието на Вирунас.

Следващото отново е догадка, но съм почти сигурен, че съм прав. Един човек далеч не е достатъчен на демона – той е алчен. Ето защо е обещал на Харис, че ще напусне тялото му, ако в замяна на това получи други хора, над които да властва. Можем да сме убедени, че в началото Том Харис не се е съгласил, че се е борил, но е виждал, че силите му са отслабвали. Накрая Вирунас е убил Джанет. Не бих се изненадал, ако тогава Харис се е опитал да се самоубие, но е бил разубеден. Нищо чудно, ако Вирунас му е казал, че следващият, когото ще обсеби, ще бъде синът му. Това е извън неговата власт – със смъртта на Харис, демонът би бил спрян до следващия път, когато незащитен човек се окаже в опасна близост до него – но, разбира се, той е лъгал човека, чието тяло е обитавал, за да постигне своето. Дали на Том Харис може да бъде простено е морален въпрос, който няма смисъл да разисквам тук, но до края на живота си той е вярвал, че действията му са решаващи за това единственото му дете да бъде спасено от същата участ, която е достигнала него.

Когато Харис се е прибрал в Дъруент с несметни богатства (навярно натрупал не без помощта на демона), е направил всичко възможно да се сприятели с колкото се може повече от своите доверчиви съграждани. Направил е редица ремонти, участвал е в благотворителни дейности и най-вече е помагал лично на хората, които е смятал за подходящи за ритуала. Избирал е тези, които са били най-бедни и биха се почувствали задължени. Навярно си е създал образ на човек с голямо сърце, започнал да се интересува от окултното по време на престоя си в Колумбия. Разбира се, не е представял това свое „хоби” в лоша светлина. Напротив – предполагам, че се е стремял да изглежда като безобидните и добродушни пенсионери, които всяка вечер дежурят на прозорците си с бинокли, чакайки да видят НЛО. Бролахън Феч е бил един от тези, на които Том Харис е помогнал. Тогава господин Феч е бил беден библиотекар, който едва е свързвал двата края. Един ден ненадейно Харис се озовал на вратата му и го попитал дали има нужда от нещо. Почти без да очаква отговор му отпуснал огромен безлихвен заем без строго определен срок, в който си чака парите – или с други думи, подарил му е около пет годишни заплати. Обяснил пристъпа си на щедрост с това, че с баща му са били близки приятели като деца. Както уточни за мен господин Феч – лъжа.

Така Харис постъпил и с още сто и тринадесет дъруентчани, живеещи на прага на бедността. След това говорил с всеки един от тях поотделно. Свикнали с новия му образ на човек с особени, но безобидни интереси, никой от тях може би не е бил твърде изненадан да чуе странната история за древен колумбийски ритуал, който ще ги дари с вечен живот. Обзалагам се, че това е била поредният такъв разказ на Харис. Навярно през цялото време се е държал като клоун, за да не го вземе някой на сериозно. Този път все пак бил сериозен – помолил съгражданите си да му помогнат в неговото осъществяване. Повечето, включително господин Феч, били здраво стъпили на краката си хора, които не вярвали в такива неща, но се чувствали задължени на благодетеля си, обещал им сигурно още пари срещу съдействието им.

В края на краищата те се съгласили и в средата на ноември се събрали в една от залите на Факултета по математика, за да проведат скверния ритуал, за съжаление – напълно истински. Не считам за нужно, а може би ще е дори опасно, ако писмото попадне в ръцете на не когото трябва, да го описвам в подробности. Резултатът от него бил далеч отвъд границите на ужаса, които можем да си представим. Всички получили вечния живот, обещан им от Том Харис, но срещу страшна цена – вече душите им били собственост на Вирунас. Какво означава това? Не, те не са безмозъчни роби на демона. Напротив, разсъдъкът им е непокътнат. Но вече не можели да напускат Дъруент, а ако го сторят – са щели да умрат моментално, а душите им да останат вовеки веков под властта на Вирунас. Той се е наслаждавал на това да вижда всички хора, които е „притежавал” на едно място. Най-страшното е, че Вирунас може да убие всеки един от тях когато си пожелае и е изисквал по едно жертвоприношение годишно в замяна на това да не използва своята сила. Том Харис много добре е знаел какво прави и накрая с шеговит тон е обяснил цялата истина на своите обречени съграждани. Те, разбира се, не са му повярвали – решили, че просто си измисля, за да разкраси допълнително историята. Напуснали са залата, смеейки се.

Освен това Вирунас е изпълнил обещанието си към Том Харис и го е напуснал. Господин Феч ми каза, че до ритуала Харис е изглеждал леко болнав и слабеещ, а след него физическото му състояние осезателно се е подобрило. Не след дълго трима от сто и петнадесетимата пристъпили границите на Дъруент и като резултат веднага умрели. Според едно от писмата, които получих, господата Рандолф Мейхи и Ейбрахам Питърсън са напуснали града с камион по работа, а госпожа Амелия Джонсън е починала, опитвайки се да стигне до нивата си – също извън града. От този момент нататък всички почнали да вярват в думите на Том Харис. Той бил четвъртият, който намерил края си – за разлика от другите, Харис се е самоубил, навярно измъчван от угризения на съвестта. Имало е и други, които сами са сложили край на живота си. Предполагам, че това е бил единственият им шанс – без да съм сигурен смятам, че при това положение душите им ще продължат своя естествен път след смъртта на тялото, което са обитавали, вместо да бъдат затворени в адския храм на Вирунас.

Смятам, че трябва да кажа малко и за жертвоприношенията. В дъруентския Факултет по математика – град, който никога не съм посещавал, затова и се извинявам за евентуално допуснатите грешки – има пет подземни етажа. До страшната случка от 1935, всички те са функционирали, макар и да са се използвали рядко заради отлива на студенти. След това са били затворени. Там се пазят телата на принесените в жертва на Вирунас и не само. Тук ще цитирам господин Феч: „Някогашните преподавателски кабинети са преустроени като стаи, в които може да се живее, защото убийствата са свързани с дълги и сложни ритуали, продължаващи по няколко дена, понякога седмица, и изискващи всички да останем близо един до друг. Не искам да описвам конкретния начин, по който сме убивали. Срам ме е, че веднъж и аз бях този, който държеше ножа. Мъжът се казваше Калъм О’Шей и живееше в града от четири-пет години в почти пълна изолация. Винаги избирахме жертви, нямащи близки, които да се притесняват за тях. Може би след неговата смърт реших да потърся начин да прекратя всичко това. Ще се учудите колко много хора обаче им харесва да бъдат безсмъртни и едно човешко същество годишно им се струва смешна цена. Имам чувството, че всички сме част от някаква гигантска конспирация. Политици, полицаи, обикновени фермери – всички до един се стремим да запазим тайната на Дъруент. А знаете ли кое е най-страшното? Някои от близките на участвалите в ритуала на Том Харис също искат да живеят вечно и да призоват Вирунас. Не знам дали са успели.”

Най-важното е как може да бъде спряна чудовищната власт, която Вирунас има. Господин Феч ми разказа за ритуала, който е успял, макар и трудно, да научи от колумбийските племена. Той може да се разбие грубо казано на три стъпки:

1. (изпълнена) Демонът се приклещва в тялото на този, който прави ритуала.
2. Прави се ритуал за вдигане на проклятието от града. Това е възможно само от този, който в момента пази Вирунас в себе си.
3. Прави се ритуал за изцеление на тялото.

Трябва да се отбележат някои неща. Както за съжаление се е случило с

господин Феч, защитата, с която той разполага, не е достатъчно силна, за да спре изцяло Вирунас от това да се съпротивлява, което му е попречило да изпълни следващите две стъпки. Освен това, самоубийството този път не би свършило работа след първите две – Вирунас просто би бил освободен и готов да обсеби някой друг, който е незащитен. Вярно, за кратко – скоро силата му ще се отслаби и ще бъде принуден да чака отново да бъде призован, но ако наблизо се озове човек в момента на самоубийството, ще е фатално. Ритуалът за изцеление е особено важен, защото ако не бъде направен, демонът рано или късно ще надвие своя пазач. Когато се осъществи, Вирунас ще бъде изхвърлен от тялото, в което е затворен. Ако се използва нужната защита, ще е обезвреден.

            Самият аз вече (благодарение на господин Феч) знам стъпките, но не и самите действия, които трябва да се направят. Надявам се да ги е описал подробно, за да може Дъруент да се спаси от трийсетгодишното си иго.

С пожелание за успех,
Кристоф Ришельо”

Анди трепереше неудържимо. Ето каква беше истината. Някои от хипотезите му

се бяха потвърдили, но цялостната картина бе далеч по-опустошителна от всичко, което можеше някога да си представи.

            Бе готов и с някои свои предположения – например това, че Кийт Морли е бил принесен в жертва. Всичко съвпадаше – Кийт, сирак като него, бе удобен, защото никой нямаше да го потърси. Това обясняваше тайнственото му изчезване и появяването му вчера. Всъщност това е бил Вирунас. Което наведе Анди на още по-страшна мисъл…

            Втората стъпка е била необходима, защото Вирунас, макар и хванат като в капан, е щял да се освободи от тялото на Феч и да продължи свободното си съществуване, подхранван от душите на осемдесетимата, участвали в ритуала, както и навярно от жертвоприношенията, поне за час, в който е можел да намери необходимия приемник. Нещо повече, нищо чудно Феч да е бил следващият, който е щял да бъде принесен в жертва на Демона. Но според писмото на Ришельо, ритуалът за жертвоприношение е продължавал поне няколко дена, а Анди видя с очите си как ковчегът е положен в прясно изкопаната земя. Това означаваше само едно – Феч в крайна сметка е умрял преди да може да бъде убит. Най-близко до него бе разположен самия Анди.

            А сега Вирунас го преследваше. Използвайки тялото на Кийт го е накарал с една абсурдна история да направи ритуала по освобождаване. Бе използвал името на Ришельо сигурно защото е гледал през очите на Феч в неговите последни две седмици. Беше го спасила защитата, получил без дори да знае от шотландеца – листчетата в якето му.

            Най-лошото бе, че не разбираше и дума от написаното на другите листове – а именно как да приложи другите две стъпки ритуала.

            На вратата му се потропа.

 - Кой е? – попита Анди. Гласът му бе съвсем тих. Никой не отговори, а след няколко секунди почукването се повтори.

            „Идват за мен”, помисли си Анди. Но бе решен да не го допуска – да не е поредната жертва, принесена в името на Вирунас. Все още имаше листчетата, които щяха да го пазят…

            Но те надали щяха да му помогнат срещу обикновената физическа сила, с която навярно щеше да се сблъска…

            Живееше на седмия етаж. Нямаше откъде да избяга, нито с какво да се защити.

            Потропа се за трети път. Този път по-агресивно.

            Анди стоеше вцепенен в стаята си, когато се разнесе трясък от брадва и дребните дървени тресчици от вратата осеяха пода. Ударът се повтори и потрети.

 - Знам какво сте намислили! – изкрещя Анди. – Знам кои сте и какво искате!

            Вратата поддаде. Последното, което Анди видя преди да заспи, бе как в стаята му нахлува човек с кислородна маска и високо вдигнат флакон със спрей. Разнесе се свистящ звук, а след това всичко почерня.