Улиците на града бяха оглушително тихи

Улиците на града бяха оглушително тихи. Пришумяваше някое друго такси, някой забързан минувач по път за вкъщи, гларуси кръжаха из небесата на ята и грачеха, сякаш предизвестявайки нещо. Спрях се,огледах се. Наистина времето сякаш бе спряло, но реално то си течеше и преминавахме ние през него,то през нас. Сянката ми неотлъчно ме следеше,във вятъра имаше някаква нотка на нещо уж забравено, а и съпровождащо. Косите ми се виеха пред лицето от разпръскващия ги студен полъх и се разпръскваха и спомените пред лицето ми. Спомени за отминалите неща и хора. Спомени за и от живота. На пръв поглед всичко си бе по старому,а всичко някак променено. Какви ли не въпроси си задава човек и какви ли не отговори си дава, а истината не бе конкретна, различна за всеки и скрита някъде между въпросите и отговорите. Продължих си аз по пътя, представяйки си, че не бях сама. Представих си, че до мен има човек,споделящ момента с мен. За миг ми стана тъжно, но след това изпитах някакво странно чувство на спокойствие. Хората можем да сме близо, а и толкова далеч един от друг – не, не е от разстоянието и дистанцията в километри,а от душевното ни състояние. Мисля си: „ Има хора вървящи наистина един до друг, но вълнува ли ги наистина мисълта на другия,преживяват ли чувствата и всъщност достатъчно силни ли сме да приемем другия, не като част от нас, а като човек които е близо до нас?” Преминавам от улица на друга,все толкова тихо… чак дори плашещо. Тихо, а ураган бушува в мен. Моята истина беше, че всъщност сме близо един до друг, когато тотално се отдалечим. Та тогава започваме да мислим повече „Как ли бе станало,ако не бе се случило това?..; Как ли се е почувствал някой, като съм му казала това и това?” И така сме устроени… Всички знаем, че момента не се връща и ако не го изживеем, после многократно ще се връщаме пак към него и цял живот ще връщаме моменти и ще губим настоящия. В други дни когато се прибирах,вече не толкова забързана за някъде, си представях как бягам по плажа, танцувам, смея се… Днес си представих отново, че съм на плажа,но този път бягах и виках. Исках да бъда чута, исках да върви до мен въпросният „някой”, исках да минаваме през улиците заедно и исках да бъдем толкова близо, че чак залепени един до друг. Тези мисли заглушаваха света около мен. Отекваха в пространството, сливаха се с безкрайността и преминаваха през вятъра. Имаше нещо вълшебно в момента на близост, истинска близост, не съчетание на две коренно различни неща просто ходейки едни до други. Ах, тези моменти… Не трябват думи. Вербално споделяне и разбиране. Изникват спомени за един много скалист кей, седнали един до друг върху подръчната плажна хавлия. Гледахме вълните как се разбиват в скалите и пак дават отклонение назад, после отново се разбиват и после отново се връщат назад. Не предполагах, че аз ще съм тези така упорити вълни, които ще се блъскат в спомени, ще се връщат назад и това ще се повтаря път след път,докато един ден вълната ще разруши скалата, а аз ще съкратя дистанцията която така дълбоко е заседнала в главата ми. Не предполагах, че луната ще изглежда така различна по време на пълнолуние. Ето виждате ли, на пръв поглед си е същата,но е различна. Сега тя изобразява нечий образ. Образ с когото заедно сме гледали към нея. Градът по това време-винаги тих, но сега е пронизващ. В полета на гларусите,търся знаци. В тъмното тебе търся най-ярката звезда отново, за да намеря образ. И не мога да си дам обяснение, момента ли губя или се изгубвам в момента? Изниква странен парадокс – аз съм изживяла момента, но както с неизживените, защо се връщаме отново и отново? От ненасищане вероятно,винаги съм искала още и още от онези моменти. Не е правилно, да кажа, че времето тогава е било спряло, движеше се, но с всяка изминала минута, то ставаше някак приказно и във вятъра тогава има магия, която те опиянява и доза на щастие от която можеш да приемеш неопределено количество. Това били добри спомени, не разбирам, че са добри – повече от такива са, но тъгата за тях, не идва от това, че не мога да се върна на същото място където съм била, а от това, че милион пъти да отида там, него няма да го има и ще започна да го търся из морето, из въздуха, из небето, из хората, из растенията и птиците. Търсенето изморява. Изморява когато го няма и няма да чуя да казва „Ето ме,тук съм!” и да се успокоя,  най-накрая, че съм го открила.