3.05.2017 г., 8:45 ч.

Улиците на града бяха оглушително тихи 

  Проза » Други
738 2 4
3 мин за четене
Улиците на града бяха оглушително тихи. Пришумяваше някое друго такси, някой забързан минувач по път за вкъщи, гларуси кръжаха из небесата на ята и грачеха, сякаш предизвестявайки нещо. Спрях се,огледах се. Наистина времето сякаш бе спряло, но реално то си течеше и преминавахме ние през него,то през нас. Сянката ми неотлъчно ме следеше,във вятъра имаше някаква нотка на нещо уж забравено, а и съпровождащо. Косите ми се виеха пред лицето от разпръскващия ги студен полъх и се разпръскваха и спомените пред лицето ми. Спомени за отминалите неща и хора. Спомени за и от живота. На пръв поглед всичко си бе по старому,а всичко някак променено. Какви ли не въпроси си задава човек и какви ли не отговори си дава, а истината не бе конкретна, различна за всеки и скрита някъде между въпросите и отговорите. Продължих си аз по пътя, представяйки си, че не бях сама. Представих си, че до мен има човек,споделящ момента с мен. За миг ми стана тъжно, но след това изпитах някакво странно чувство на спокойств ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Кристина Всички права запазени

Това е една част от началото на една история. Не съм му правила редакции и прочие, но е написано с много чувство и от сърце...това е и причината да го споделя с Вас :) 

Предложения
: ??:??