Улуру
7 мин за четене
Улуру се роди бързо. Изплака и сякаш погледна с кръглите си очички слънцето, което печеше безмилостно над скалата, в която всъщност беше жилището им.
Родилката, слаба, дребна жена, едва дишаше в жегата. До преди половин час тичаше по сухата земя към жилището. Беше усетила контракциите на поредното раждане. Сама не знаеше колко бременности беше износила. Имаше шест деца и много аборти. Погледна към детето, погледът ù се оживи за миг. Въздъхна, сякаш се зарадва на това, което видя и... спря да диша.
Одеялото, на което лежеше, беше пропито с кръв. Старицата, която седеше до нея, погледна тъжно детето, излезе навън и започна да се моли с напевен глас. Върна се в помещението, взе бебето на ръце и му прошепна:
- Ще се казваш Улуру, като тази скала. Тя е свещена за нас, за нашето племе. Ние сме деца на природата и тази скала ни дава сили и енергия. Бъди силна и издръжлива, като нея, красива и мъдра, като орела, който стои на върха ù! На всичко останало ще те науча аз - имаше предвид оцеляването и историята на племето, на която много държаха.
Бяха аборигени и оцеляването им беше вроден инстинкт. От съвсем малки умееха да намират с какво да се хранят и какво да пият. Дрехи не им бяха необходими кой знае колко. Природата беше благосклонна към тях. Не напразно се наричаха нейни деца.
Старата жена се казваше Маанлиг - Лунна пътека. Преди години беше най-красивата в рода и мъжът, с когото бяха създали семейство, я наричаше така. Любовта между тях беше много силна, обичаха се истински, но нямаха щастието да живеят заедно дълго време, а и деца не можаха да си родят. Маан имаше някакъв проблем и не можа да изкара до край и трите бременности. След няколко години мъжът ù почина от някаква незнайна болест. Започна да слабее, имаше честа треска и накрая изтля, като една тихо догаряща свещ.
Маанлиг остана сама. Всъщност, не беше сама, племето не оставяше никой да живее сам. Всички живееха в една скала, пригодена за дом. Мъжете ловуваха, носеха прясно месо и се грижеха за сигурността на жените и децата. Жените също допринасяха за прехраната, събираха плодове, зеленчуци, корени, които ставаха за храна, малки животни или змии. Жилището им беше до брега и често се гмуркаха и вадеха раци, миди и риба или с кошове, пригодени за тази цел.
Имаха и лодки, плоски канута, изработени от самите тях.
Бяха миролюбиви и никога не воюваха с племена от същия етнос. Боготворяха земята си и според вярванията им духовете разпределяли земята и затова не воюваха с останалите.
За жалост, белите се бяха научили да идват и да търсят места за строежи. Строяха затвори за каторга, жилища, които използваха за почивка и много от племената започваха да изчезват. Биваха убивани или вземани за роби. А земите им превърнати в колонии.
Една сутрин Маанлиг видя малък кораб, акостирал близо до брега. Бели мъже слизаха и носеха чанти.
Мъжете от племето се бяха насъбрали на брега, наредени в права редица гледаха, но не смееха да вдигнат копията. Белите мъже бяха по-силни физически, а и носеха оръжия.
Старицата хукна към пещерата, влезе и извика на Улу да събере
всички свои вещи.
Улу беше станала вече на около петнадесет години. Беше висока, с черна лъскава коса, сплетена на една плитка. С дълги бедра, красиво тяло с малки, стегнати гърди. Лицето ù беше нежно, с не толкова тъмен тен на кожата. Очите, големи и черни, като нощ. Когато вървеше, приличаше на газела, ходеше леко и грациозно.
Маан я хвана за ръка и ù прошепна нещо в ухото. Тръгнаха към храсталаците, но един от мъжете, които слизаха от кораба, ги видя и хукна след тях. Настигна ги и им викна нещо, но те не разбираха неговия език. Спряха се и го загледаха като уплашени животни. Мъжът хвана Улу за ръката и я задърпа. Старицата му говореше нещо, сякаш се молеше да не отнемат нейното съкровище. Той, обаче, не я чуваше. Дръпна момичето и го повлече след себе си. Старата жена се помъчи да тича след тях, но мъжът се обърна, извади пистолет и гръмна. Жената се свлече в праха, на земята.
Улу се разрида и вече спря да се дърпа. Вървеше след него. Вече ù беше все едно къде я водят. Такава болка усещаше в гърдите, каквато не знаеше, че съществува. Беше загубила най-милото същество в своя кратък живот.
Качиха се на кораба. Мъжът я вкара в едно тясно помещение, в което имаше дървен нар, една маса, стол и кана с вода. Очите на Улу бяха мокри, болката в гърдите я караше да ридае, но тя беше силна и не искаше да показва своята слабост пред тези коравосърдечни мъже.
И се заредиха дълги часове в това малко и влажно помещение. Корабът пътуваше, чуваха се различни шумове, грачене на албатросите и тропот на крака по палубата. Три пъти на ден се отваряше вратата на нейната каюта и ù оставяха храна и вода. Извеждаха я веднъж на ден, за тоалет.
Един ден, при поредното извеждане, видя мъже от нейното племе, наредени в редица на палубата. Бяха оковани с вериги един за друг, с метални нашийници по вратовете. Гледаха с безизразни очи, като болни животни.
Улу изпита същата болка в гърдите, както когато загуби старицата. Стана ù много тъжно. Прибраха я и след затварянето на вратата от очите ù бликна река от сълзи. Какво ли я очакваше още...
След няколко дни корабът акостира на пристанище. Няколко часа след това същият мъж, който я беше отвлякъл, отвори нейната каюта и я изведе. Слязоха по стълбичката на кораба и тръгнаха по един асфалтиран път, по който се движеха много хора. Облечени с красиви и много странни дрехи. Жените бяха чисти, с хубави обувки и направени странно коси.
Стигнаха до едно място, пълно с хора. Всеки викаше и ръкомахаше нещо. Мъжът се спря до друг мъж и му каза нещо. Разговаряха дълго и накрая стиснаха ръце. Улу беше продадена.
Новият господар я огледа и я плесна по дупето. Показа ù да седне на земята до него и тя седна.
След час при тях се спряха мъж, жена и дете, момиченце. Детето погали Улу по ръката. Тя се стресна, като уплашено коте. Детето попита:
- Как се казваш?
Улу не разбираше, но виждаше топлота в детските очи. Момиченцето показа с пръстче своята гръд и каза:
- Моли... аз се казвам Моли. - посочи гърдите на Улу - ти как се казваш?
Улу отвори леко устни и едва чуто каза:
- Улуру.
Малкото се усмихна и повтори:
- Улуру, моята Улу. Мамо, тате, моля ви, искам Улу да ми бъде приятелка!
Майката и бащата се спогледаха, погледнаха Улу и след кратки дебати помежду си и продавача, купиха Улу.
Всички се качиха в една черна кола. Улу се уплаши при вида на колата, но Моли я помилва по косата и каза нещо с тих и нежен глас, хвана я за ръката и тя реши, че може да има доверие на това дете и се качи.
Всичко беше толкова интересно... сякаш сънуваше.
Колата спря пред една голяма порта. Вътре имаше двор, целият в зелен райграс, големи, вековни дървета и много красиви малки градинки с прекрасни цветя. Къщата, висока и бяла сграда, може би наследство на стар английски род, стоеше величествена в средата на двора.
Всички слязоха. Посрещна ги икономът. Влязоха в сградата, а Улу се движеше и гледаше с широко отворени очи. Трудно ù беше да възприеме всичко това наведнъж. Нямаше обяснение за много неща.
Заведоха я в една стая на втория етаж, Моли и майка ù Кейт извикаха гувернантката Кити. Помолиха я да изкъпе момичето и да ù облече подходящи дрехи.
След час Моли и Улу слязоха по стълбата заедно с Кити. Тя беше пълна жена с прекрасни сини очи на милото, пухкаво лице. Моли много я обичаше.
Родителите на Моли погледнаха нагоре, към стъпалата и... прекрасна гледка! Кити държеше Моли с едната си ръка, а с другата Улу. Въпреки уплашения поглед в очите на момичето, не можеше да се скрие красотата, която беше създала природата.
Следва продължение!
Следва продължение!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валка Всички права запазени
