Улуру
7 min reading
Улуру се роди бързо. Изплака и сякаш погледна с кръглите си очички слънцето, което печеше безмилостно над скалата, в която всъщност беше жилището им.
Родилката, слаба, дребна жена, едва дишаше в жегата. До преди половин час тичаше по сухата земя към жилището. Беше усетила контракциите на поредното раждане. Сама не знаеше колко бременности беше износила. Имаше шест деца и много аборти. Погледна към детето, погледът ù се оживи за миг. Въздъхна, сякаш се зарадва на това, което видя и... спря да диша.
Одеялото, на което лежеше, беше пропито с кръв. Старицата, която седеше до нея, погледна тъжно детето, излезе навън и започна да се моли с напевен глас. Върна се в помещението, взе бебето на ръце и му прошепна:
- Ще се казваш Улуру, като тази скала. Тя е свещена за нас, за нашето племе. Ние сме деца на природата и тази скала ни дава сили и енергия. Бъди силна и издръжлива, като нея, красива и мъдра, като орела, който стои на върха ù! На всичко останало ще те науча аз - имаше предвид оцеляването и историята на племето, на която много държаха.
Бяха аборигени и оцеляването им беше вроден инстинкт. От съвсем малки умееха да намират с какво да се хранят и какво да пият. Дрехи не им бяха необходими кой знае колко. Природата беше благосклонна към тях. Не напразно се наричаха нейни деца.
Старата жена се казваше Маанлиг - Лунна пътека. Преди години беше най-красивата в рода и мъжът, с когото бяха създали семейство, я наричаше така. Любовта между тях беше много силна, обичаха се истински, но нямаха щастието да живеят заедно дълго време, а и деца не можаха да си родят. Маан имаше някакъв проблем и не можа да изкара до край и трите бременности. След няколко години мъжът ù почина от някаква незнайна болест. Започна да слабее, имаше честа треска и накрая изтля, като една тихо догаряща свещ.
Маанлиг остана сама. Всъщност, не беше сама, племето не оставяше никой да живее сам. Всички живееха в една скала, пригодена за дом. Мъжете ловуваха, носеха прясно месо и се грижеха за сигурността на жените и децата. Жените също допринасяха за прехраната, събираха плодове, зеленчуци, корени, които ставаха за храна, малки животни или змии. Жилището им беше до брега и често се гмуркаха и вадеха раци, миди и риба или с кошове, пригодени за тази цел.
Имаха и лодки, плоски канута, изработени от самите тях.
Бяха миролюбиви и никога не воюваха с племена от същия етнос. Боготворяха земята си и според вярванията им духовете разпределяли земята и затова не воюваха с останалите.
За жалост, белите се бяха научили да идват и да търсят места за строежи. Строяха затвори за каторга, жилища, които използваха за почивка и много от племената започваха да изчезват. Биваха убивани или вземани за роби. А земите им превърнати в колонии.
Една сутрин Маанлиг видя малък кораб, акостирал близо до брега. Бели мъже слизаха и носеха чанти.
Мъжете от племето се бяха насъбрали на брега, наредени в права редица гледаха, но не смееха да вдигнат копията. Белите мъже бяха по-силни физически, а и носеха оръжия.
Старицата хукна към пещерата, влезе и извика на Улу да събере
всички свои вещи.
Улу беше станала вече на около петнадесет години. Беше висока, с черна лъскава коса, сплетена на една плитка. С дълги бедра, красиво тяло с малки, стегнати гърди. Лицето ù беше нежно, с не толкова тъмен тен на кожата. Очите, големи и черни, като нощ. Когато вървеше, приличаше на газела, ходеше леко и грациозно.
Маан я хвана за ръка и ù прошепна нещо в ухото. Тръгнаха към храсталаците, но един от мъжете, които слизаха от кораба, ги видя и хукна след тях. Настигна ги и им викна нещо, но те не разбираха неговия език. Спряха се и го загледаха като уплашени животни. Мъжът хвана Улу за ръката и я задърпа. Старицата му говореше нещо, сякаш се молеше да не отнемат нейното съкровище. Той, обаче, не я чуваше. Дръпна момичето и го повлече след себе си. Старата жена се помъчи да тича след тях, но мъжът се обърна, извади пистолет и гръмна. Жената се свлече в праха, на земята.
Улу се разрида и вече спря да се дърпа. Вървеше след него. Вече ù беше все едно къде я водят. Такава болка усещаше в гърдите, каквато не знаеше, че съществува. Беше загубила най-милото същество в своя кратък живот.
Качиха се на кораба. Мъжът я вкара в едно тясно помещение, в което имаше дървен нар, една маса, стол и кана с вода. Очите на Улу бяха мокри, болката в гърдите я караше да ридае, но тя беше силна и не искаше да показва своята слабост пред тези коравосърдечни мъже.
И се заредиха дълги часове в това малко и влажно помещение. Корабът пътуваше, чуваха се различни шумове, грачене на албатросите и тропот на крака по палубата. Три пъти на ден се отваряше вратата на нейната каюта и ù оставяха храна и вода. Извеждаха я веднъж на ден, за тоалет.
Един ден, при поредното извеждане, видя мъже от нейното племе, наредени в редица на палубата. Бяха оковани с вериги един за друг, с метални нашийници по вратовете. Гледаха с безизразни очи, като болни животни.
Улу изпита същата болка в гърдите, както когато загуби старицата. Стана ù много тъжно. Прибраха я и след затварянето на вратата от очите ù бликна река от сълзи. Какво ли я очакваше още...
След няколко дни корабът акостира на пристанище. Няколко часа след това същият мъж, който я беше отвлякъл, отвори нейната каюта и я изведе. Слязоха по стълбичката на кораба и тръгнаха по един асфалтиран път, по който се движеха много хора. Облечени с красиви и много странни дрехи. Жените бяха чисти, с хубави обувки и направени странно коси.
Стигнаха до едно място, пълно с хора. Всеки викаше и ръкомахаше нещо. Мъжът се спря до друг мъж и му каза нещо. Разговаряха дълго и накрая стиснаха ръце. Улу беше продадена.
Новият господар я огледа и я плесна по дупето. Показа ù да седне на земята до него и тя седна.
След час при тях се спряха мъж, жена и дете, момиченце. Детето погали Улу по ръката. Тя се стресна, като уплашено коте. Детето попита:
- Как се казваш?
Улу не разбираше, но виждаше топлота в детските очи. Момиченцето показа с пръстче своята гръд и каза:
- Моли... аз се казвам Моли. - посочи гърдите на Улу - ти как се казваш?
Улу отвори леко устни и едва чуто каза:
- Улуру.
Малкото се усмихна и повтори:
- Улуру, моята Улу. Мамо, тате, моля ви, искам Улу да ми бъде приятелка!
Майката и бащата се спогледаха, погледнаха Улу и след кратки дебати помежду си и продавача, купиха Улу.
Всички се качиха в една черна кола. Улу се уплаши при вида на колата, но Моли я помилва по косата и каза нещо с тих и нежен глас, хвана я за ръката и тя реши, че може да има доверие на това дете и се качи.
Всичко беше толкова интересно... сякаш сънуваше.
Колата спря пред една голяма порта. Вътре имаше двор, целият в зелен райграс, големи, вековни дървета и много красиви малки градинки с прекрасни цветя. Къщата, висока и бяла сграда, може би наследство на стар английски род, стоеше величествена в средата на двора.
Всички слязоха. Посрещна ги икономът. Влязоха в сградата, а Улу се движеше и гледаше с широко отворени очи. Трудно ù беше да възприеме всичко това наведнъж. Нямаше обяснение за много неща.
Заведоха я в една стая на втория етаж, Моли и майка ù Кейт извикаха гувернантката Кити. Помолиха я да изкъпе момичето и да ù облече подходящи дрехи.
След час Моли и Улу слязоха по стълбата заедно с Кити. Тя беше пълна жена с прекрасни сини очи на милото, пухкаво лице. Моли много я обичаше.
Родителите на Моли погледнаха нагоре, към стъпалата и... прекрасна гледка! Кити държеше Моли с едната си ръка, а с другата Улу. Въпреки уплашения поглед в очите на момичето, не можеше да се скрие красотата, която беше създала природата.
Следва продължение!
Следва продължение!
© Валка All rights reserved.
